М ощите на свещеноизповедник Виктор били разкрити през 1997 г. За да бъдат разбрани необичайните обстоятелства, при които се извършило това, трябва да имаме предвид начина на живот и атмосферата в село Нерица през съветския период. Ето едно описание от края на 70-те години на ХХ век:

„Селището Нерица – с двеста къщи – се оказа типично „забравено от Бога място“ със забравили Бога местни жители. Клуб на мястото на бившата църква, пиянски бит… Гробището по това време се беше оказало в центъра на селището и беше ‚парк за отдих и култура‘ без никакво преувеличение. На гробовете пиеха алкохол, а момченцата си играеха на техните игри.“ На золотом свете. «Вера»-«Эском» Христианская газета Севера России май`01, 1-й вып. № 386 http://www.rusvera.mrezha.ru/386/main.htm

През лятото на 1997 г. йеромонах Дамаскин (Орловски) от Московската патриаршия се отправил с група вярващи към далечния Северен край, село Нерица, Уст-Цилемски район, с цел да разкрият и пренесат мощите на свещеноизповедник Виктор. Ето описание на събитието от участник в експедицията:

„Някога това е било старообрядческо селище, но в края на ХХ век сред хората тук вече господстваше идеологията на духовното нищо. До мястото се добрахме на военна ГАЗ-ка. Отседнахме в дома на председателя на селсъвета Марян Марянович, в същия този дом, в който живял по време на заточението си Виктор (Островидов).

На село събития от много по-малко значение предизвикват всеобщия интерес. А сега трябваше да се случи нещо съвсем необичайно за живота в Нерица.

Около обраслия с мъх, напукан дървен кръст с триъгълна стряха над него, край стария гроб се събраха всички местни „разбойници“ и наобиколиха малката група копаещи начело със свещеника. Едва ли може да се намери случай на разкриване на мощите на светец, протичащо в по-несъответстваща обстановка. Пиянски ругатни. Сквернословия. Подигравки. Хули. Заплахи: „Копайте, копайте… по-дълбоко… тук и ще ви закопаем“. Осем часа враждебни викове, надзъртане отгоре, събаряне на пръста обратно… Особено се стараеше един – главният. Подстрекаваше другите, когато притихваха. Когато стигнахме до ковчега, о. Дамаскин пречупи прогнилата дъска и я изхвърли нагоре – дъската улучи главния. „Край – помислих си – край на всичко! Сега ще заровят гроба…“ Но светител Виктор направи чудо.

Главният не зарева, не се вбеси, а неочаквано се отдалечи настрана, притихна, замисли се и сякаш изтрезня. Притихнаха и останалите „разбойници“. О. Дамаскин отслужи панихида.

Мощите са нетленни! – обяви той.“

Някои от жителите на селището пожелали да се кръстят. След това мощите на свещеноизповедника били откарани в Москва, а на 2 декември 1997 били пренесени в град Киров – бивш Вятка, в женския манастир „Света Троица“. През 2005 г. населничките на манастира се преместили във възстановения Преображенски манастир, където сега се намират мощите на светителя, изложени за поклонение.

Неизбежно възниква въпросът: как в Московската патриаршия успяват да съчетаят почитанието на изповедниците и мъчениците, осъдили църковната позиция на митрополит Сергий като предателство на Църквата, с одобрението на същата тази църковна позиция? Един пример на такова „съчетаване“ вече разгледахме – фалшификацията на митрополитите Мануил (Лемешевски) и Йоан (Сничьов), според която мнозина от изповедниците са се „примирили“ в края на живота си с митрополит Сергий. Този подход е все пак по-последователен: или са се примирили със Сергий и могат да бъдат почитани от неговите последователи, или се признават за починали в „разкол“ – като например митрополит Йосиф (Петровѝх) – и не се почитат. Разбира се, тогава трябва да се фалшифицират множество биографии, защото би се оказало, че почти няма авторитетен архиерей, който да е останал в общение със сергианския Синод в края на 20-те и през 30-те години на ХХ век. Това е било лесно да се направи от сергианската историография и не е можело да бъде опровергано по времето на комунизма поради абсолютния контрол върху информацията и публикациите от страна на властите. Инерцията на този подход, както видяхме по-горе, се усеща дори до наши дни – Московската патриаршия и до сега прославя само изповедниците и мъчениците, които според Лемешевски и Сничьов са се „примирили“ с митрополит Сергий. Но от деветдесетте години на ХХ век насам бяха публикувани множество документи и бяха издадени множество изследвания, които очертават истинската история и факти, така че вече трябвало да се търси друг подход. Трябвало да се съчетае отстояването на сергианската идеология с включването в сергианския месецослов на изповедниците и мъчениците, които са се борили за свободата на Църквата срещу сергианското предателство. Ето един пример за такъв опит по повод почитанието на епископ Виктор (Островидов):

„Като прекрачихме в ХХI век, ние, православните християни от Московската патриаршия, разбираме, че до голяма степен благодарение на този документ Има се пред вид известната Декларация на митрополит Сергий (Страгородски). Църквата е могла легално да съществува в безбожната държава. Нещо повече, ние в известна степен можем да се смятаме за сергиани. Нещо повече, ние можем да си позволим да осъдим хората, които не са приели навремето Декларацията на Сергий, като са я сметнали за прекалено лоялна към властите. Но именно сега, след като е минало време, въоръжени с фактите, ние трябва да признаем: и двата пътя са били правилни. Страданието, мъченичеството, изповедничеството са съединили тези два пътя в един.

Епископ Виктор бил сред тези, които не приели декларацията, изпратил я обратно и застанал в опозиция на митрополит Сергий. Като смятал декларацията за твърде съглашателска, владика Виктор съставил „Послание до пастирите“, в което направил разграничение между лоялността към властите на отделните вярващи и на цялата Църква. … Този период от живота на владика Виктор, периодът на противостоене с митрополит Сергий, изобилства с взаимни обвинения и упреци. И сега, за съжаление, съществува изкушението отново да започнат споровете за правилността на едни или други решения в миналото и днес. Но нека да не забравяме колко отдалечена е кабинетната теория от ежедневието и колко по-трудно е, докато се намираш в месомелачката, да поемеш тежестта на отговорното решение.“ На золотом свете. «Вера»-«Эском» Христианская газета Севера России май`01, 1-й вып. № 386 http://www.rusvera.mrezha.ru/386/main.htm

Както се вижда, в този модел на „примирение“ схемата изглежда така: Църковната политика на митрополит Сергий е безусловно правилна, тя е дала възможност на църквата да съществува легално в съветската държава. Но не бива да осъждаме тези, които са отхвърлили Декларацията на митрополит Сергий. Тях ги оправдават страданията им за вярата. Именно те са основание да бъдат присъединени към сонма на мъчениците и изповедниците, макар и църковната им позиция да не е приемлива – доколкото тя би поставила църквата в невъзможност да съществува легално в съветските условия. Казаното в пълна мяра се отнася и за епископ Виктор, който, според автора, очевидно е сбъркал, както и всички единомислени с него, в момента на поемането на „тежестта на отговорното решение“ – доколкото неговата позиция е противоположна на „правилната“ позиция на митрополит Сергий и неговите последователи. Но тук трябва да бъде проявено „разбиране“ – поначало намирането на „вярното“ решение е нещо доста трудно, „докато се намираш в месомелачката“. Споровете „за правилността на едни или други решения“ трябва да оставим на миналото (като не забравяме кое е „правилното“ решение), сега всички са „наши“. Има избор за всеки вкус.

Излишно е да се коментират тези разсъждения, които са построени върху основните постулати на сергианската идеология. Хората, които споделят подобно мислене, могат да смятат себе си не „в известна степен“, както казва авторът на тези разсъждения, а в пълна степен за сергиани. Тази схема на „съвместяване“ на несъвместимото е напълно в рамките на сергианското „предание“. И е напълно несъвместима с автентичното Предание на Светата Православна Църква.

В интерес на истината и за пълнота трябва да кажем, че в Московската патриаршия се среща и друг тип осмисляне на подвига на новите мъченици и изповедници. Той се отличава с по-голяма честност, не се опитва изкуствено да смеси и „примири“ предателството и изповедничеството, отнася се критично към сергианската църковна политика и отдава правото на изповедниците, борили се срещу нея. Но за съжаление, не може да се каже, че това е оформено направление или тенденция. По-скоро става дума за отделни гласове, за отделни изследователи, които при това, не отиват отвъд ясно очертаните рамки на политкоректността към съвременната Московска патриаршия. А от това истината несъмнено страда.

За съжаление, „присвояването“ на образа на светител Виктор и приспособяването му за нуждите на собствената идеологическа доктрина е характерно не само за последователите на сергианството. Името на Вятския изповедник, неговите еклесиологически оценки за сергианството са любимо знаме на мнозина съвременни ревнители „не по разум“. На тях особено им допада категорично изразеното становище в писмата и посланията на епископ Виктор, че митрополит Сергий (Страгородски) и неговите последователи са отпаднали от Църквата отстъпници и извършваните от тях тайнства са лишени от Божията благодат. Като цитират подобни изказвания – не само на епископ Виктор, но и на други новомъченици и изповедници – съвременните „зилоти“ смятат, че имат в своя подкрепа духовните авторитети от миналото. Съответно, те са убедени, че могат да противопоставят тези авторитети на истинно-православните християни, които днес все още се въздържат да съдят категорично по въпроса дали поместните църкви на „официалното православие“ са окончателно отпаднали от съборната апостолска Църква или не. На такива „ревнители“ и през ум не им минава, че когато изглежда, че говорят същото, което е казал светител Виктор, те стоят безкрайно далече от духа, в който говори той. Когато светителят нарича сергианството предателство или отстъпничество от Христос и неговата Църква, той е движен изцяло от нравствената си непоносимост към лъжата и лукавото приспособяване към силните на този свят. За него лукавството и неправдата са несъвместими със самото битие на Църквата. Такава нравствено изчистена мотивация е доста чужда на съвременните строги „съдии на благодатта“. Защото тяхната строгост е мярка, която се прилага преди всичко към другите, към „чуждите“. В същото време се покриват с благосклонна снизходителност тежки духовно-нравствени простъпки и дори направо безобразно поведение на собствени последователи, които обаче „са верни на нашия Синод“. Когато подобни неща се изобличават у другите – тези, които са наши идеологически противници или конкуренти в нашата идеологическа ниша – това се върши преди всичко, за да се използва като аргумент срещу тях, а не защото за „ревнителите“ е важна християнската нравственост сама по себе си. Изобщо, може да се обобщи, че колкото по-остро осъдителна и крайна е еклесиологичната позиция на дадена църковна общност, толкова по-малък е интересът в нея към духовно-нравствената проблематика, тоест към собствено духовния християнски живот. Естествено следствие от изтъняването на духовния живот е прилагането с лекота на двоен нравствен стандарт спрямо „наши“ и „чужди“. Съвестта вече не отхвърля категорично тази двойственост и реагира все по-слабо срещу нея. Тоест срещу лъжата. Каква остава тогава стойността на „правилното“ изповядване на вярата, след като то може да се съвместява с погазване на светоевангелските заповеди на Спасителя? Така се откъсва по един неестествен начин „правилното“ изповядване на вярата от духовния живот, истините на вярата от истината за нас самите в духовно-нравствен план. Оказва се, че акривията Акрѝвия (гр. ἀκρίβεια – строгост, точност) – строга определеност, подход, който отхвърля каквото и да било отстъпление от основните начала на християнското учение. Прилага се, по въпроси, които засягат истините на вярата или догматическите начала на църковния живот, същността и целите на съществуването на Църквата и християнството. не се разпростира върху собствено духовния живот на християните, а се прилага най-вече в идеологически план. Това неминуемо води дотам, че с времето „правилното изповядване на вярата“ започва да се оказва все по-проникнато от екстремизъм. А лукавството и прикриването на собствените слабости стават все по-допустими, когато се защитава „нашата“ позиция. Защото „ние“ стоим в истинското изповядване на вярата, „ние“ защитаваме Църквата. Но това означава да защитаваме Истината. С лъжа и двойнственост? Този нравствен парадокс е пряко следствие от парадоксалното откъсване на правилната вероизповед от нравствеността. Това е точно противоположното на подхода на епископ Виктор, който счете митрополит Сергий за отстъпник, отпаднал от Църквата не заради погрешна еклесиология или ерес (макар че го беше изобличил и в такава), а защото неговото прокламиращо новата му църковна политика „Възвание“ „от началото до края … е изпълнено с тежка неправда“. Польский М., протопресв. Новые мученики Российские: В 2 ч. Репр. воспр. изд. 1949—1957 гг. (Джорданвилль). М., 1994. С. 73—74. Нравственият критерий на Вятския изповедник обявява за „свои“ тези, които са верни на истината. За съвременните „ревнители“ „свои“ са тези, които са верни на техния Синод. За светител Виктор принадлежността към Църквата се обуславя от верността към истината, а за съвременните „зилоти“ принадлежността към Църквата се обуславя от принадлежността към тяхната юрисдикция. Това е така, защото те разбират стоенето в истината като изповядване на формализирана вероизповед. Епископ Виктор разбира стоенето в истината като живот в истината, при който всички наши действия, мисли, чувства се съотнасят с истината и у нас няма нищо, което да е безразлично към нея или да няма отношение към нея. Тя е всепроникваща вътрешния духовен живот на християнина сила. У „зилотите“ „добрата вероизповед“ е умъртвен екстракт от истината, религиозна опаковка на най-банални човешки страсти – по-фини или по-груби. Казват, че, все пак, ревността, с която те защитават „добрата вероизповед“ често пъти е искрена и силна. Но силата, която притежава тази ревност, е силата на човешките страсти. А „искреността“ ѝ е всъщност невъздържаността, с която човек може да дава израз на своето самомнение, самоувереност, презрение към отстъпниците, абсолютна увереност в собствената правота. Когато тази страстна ревност е достатъчно силна, тя преминава във фанатизъм, който натрапва на всички и иска да наложи на всички своята „истина“. И, съответно, има непоносимост към тези, които не я приемат безусловно и във всички нейни детайли.

Оказва се, че и най-„искрените“ (в посочения смисъл) „ревнители“ са склонни да изграждат благообразни фасади, които прикриват тъмните страни на църковния живот в собствената им общност. Те се страхуват, че ако не прикриват слабостите си, ще се изложат на нападките на враговете си. А така ще се хули и Църквата, защото те, всъщност, отъждествяват Църквата със себе си.

Така ли мислеше и така ли „защитаваше“ Църквата епископ Виктор? Точно обратното. Неговото внимание винаги е насочено към лекуването, а не към прикриването на нравствените недъзи в църковния организъм. Неговото дълбоко убеждение е, че за да бъдат лекувани духовните болести в църковното тяло, те трябва преди всичко да бъдат установени, разкрити, посочени. Само тогава може да се търсят подходящите средства за тяхното преодоляване. Достатъчно е да си припомним два епизода от неговия живот. Първият от тях е свързан със служението му като йеромонах в Йерусалимската мисия на Руската Православна Църква. През лятото на 1908 г. в Киев се провежда Всеруски мисионерски събор, на който йеромонах Виктор (Островидов) изнася доклад за работата на руската мисия на Светата земя. В този доклад няма и следа от елейни слова за постиженията на мисията или пък възхвали за усилията на Синода и правителството. Напротив, докладът е съсредоточен върху неефективността в работата на мисията, като се посочват и причините за това – неадекватната, от духовна гледна точка, политика на Синода, която от своя страна е обусловена от обвързаността ѝ с политическите интереси на Руското правителство. Това открито и нелицеприятно поставяне на проблемите струва на йеромонах Виктор отзоваването му от Йерусалим и назначаването му в далечния северен град Архангелск.

Друг характерен случай от живота на светителя е свързан със служението му в Петроградска епархия като игумен на Зеленецкия манастир и благочинен на манастирите в епархията. И на тази длъжност вниманието му се насочва към отрицателните страни в живота на манастирите. През месец май 1918 г. той отправя рапорт до Петроградската духовна консистория, в който с присъщата му нелицеприятност описва детайлно недъзите на съвременния му манастирски живот и предлага съответните мерки за тяхното изправление. Мерките са такива, че неминуемо биха предизвикали съпротива, поради което в предложението се предвижда и начинът на въвеждането им. Да не забравяме, че това се случва няколко месеца след болшевишката революция, която хвърля Русия в хаос и освобождава метежния дух, включително и сред монашеското съсловие. Но и в тази обстановка тогавашният архимандрит Виктор е чужд на всякакво човекоугодничество и поставя на първо място необходимостта от изкореняването на духовно-нравствените недъзи и оздравяването на духовния живот, независимо от каквито и да било църковно-политически съображения.

Така ли е при съвременните „ревнители“? По-скоро обратното – те обикновено нямат никакви смущения от духовно-нравствено естество, когато привличат последователи. Всяка подкрепа за тях е добре дошла, всички, които са готови да приемат тяхната вероизповед и да признаят тяхната юрисдикционна власт се приемат без задръжки. Това, впрочем е и една от главните причини за множеството последващи разделения. Налице е и едно ужасяващо пастирско безгрижие за духовното състояние на пасомите. Често пъти цялата пастирска „грижа“ се свежда до това заблудените овце да бъдат прибрани в „правилната“ кошара. Затова и в такива истинно-православни кошари могат да се срещнат групи с твърде нездрава духовност или дори просто гуруистични общности под формата на православни манастири или енории, чиито водачи манипулират последователите си и експлоатират човешките страсти, за постигането на свои цели, които нямат нищо общо със спасението на ръководените от тях души. Но според свещеноначалието им тези групи са „в“ Църквата, защото са „при нас“. И имат правилна вероизповед (нашата). Ако напуснат правилната юрисдикция (нашата), те разбира се, ще погинат, защото ще отпаднат от Църквата. Това мислене удивително започва да напомня менталността, господстваща в юрисдикциите на официалното православие, където, за да принадлежиш към „каноничната“ църква, е достатъчно да признаваш властта на „каноничната“ йерархия. От страна на „официалните“ също така нерядко се проявява нетърпимост спрямо истинно-православните „разколници“ (а дори и спрямо идеологически противници, принадлежащи към тяхната собствена юрисдикция) – нетърпимост, която по нищо не отстъпва на тази на най-крайните зилоти. И това важи и за представители на най-либералните среди. Така е, човешките страсти са едни и същи, независимо от идеологическата окраска, под която се проявяват.

Изобщо, трябва с голямо съжаление да констатираме, че ако в юрисдикциите на съвременното „официално православие“ водещите тенденции са в посока на все по-задълбочаващо се отстъпление, на все по-голямо отдалечаване от православната вероизповед и предание, и в крайна сметка – отдалечаване от съборната Христова Църква, то християните, определящи себе си като истинно-православни, поради недостига на духовен ресурс, много рядко са в състояние да противопоставят на това отстъпление едно истинско, положително свидетелство за Православието. Свидетелство, което да е в състояние да разкрие автентичната православна духовност и което да изхожда от задълбочен духовен и църковен живот. Именно крайното оскъдняване на истинската православна духовност води дотам, че мнозина преживяват Православието преди всичко като осъждане на отстъплението. Доказателство за това е, че този тип „ревнители“ не могат да приемат за православни традиционалистите, които не са осъдили категорично като окончателно отпаднали съвременните поместни църкви на „световното православие“. За „зилотите“ умерените традиционалисти са също извън Църквата, независимо, че нямат църковно общение с официалното православие. Нещо повече: те са дори по-вредни, защото отклоняват истинските православни християни от „правилната“ борба. Поради това те са „скрити икуменисти“, които са достойни за осъждане и с които не може да има църковно общение.

Такава ли е позицията на светител Виктор? По подобен начин ли се отнася той към изповедниците, които се различават от него в оценката си относно благодатността на сергианските тайнства? Смята ли той, че те са извън Църквата, че вредят на борбата срещу сергианството, като не го осъждат категорично като безблагодатно? Въздържа ли се владика Виктор от църковно общение с тези изповедници? Такива са например митрополит Кирил (Смирнов), епископ Дамаскин (Цедрик) и мнозина други техни съмишленици. Известно е, че първоначално позицията на митрополит Кирил (която впоследствие търпи развитие към по-голяма строгост) е допускала дори възможността да се приеме причастие от сергиевски свещеници при извънредни ситуации – например, смъртна опасност. В архипастирските му послания и писма не откриваме и следа от подобно отношение.

Нещо повече, в началния период на настъпващото разделение той показва достатъчно толерантност и широта в отношението си към свои събратя архиереи, които не споделят неговата позиция и се ориентират по посока на подкрепа на Синода. След като през юли 1928 г. е изпратен за три години в концлагер, в бившия Соловецки манастир, епископ Виктор срещна там и мнозина архиереи и духовници, които смятат, че не е оправдано отделянето от митрополит Сергий. Епископ Виктор участва в общи богослужения с тях през цялото лято, въпреки различията във възгледите, докато продължава изясняването на позициите и прекратява това църковно общение, едва след като в богослуженията е въведено поменаването на митрополит Сергий.

Това поведение на епископ Виктор разкрива широта на възгледите и духовна дълбочина, която е абсолютно чужда на всякакво самомнение за собствена изключителност. Така ли е при съвременните „ревнители“? Вижда се колко далече е поведението на Вятския изповедник от тесногръдия фанатизъм, осъждащ всички, които се различават от „чистото като кристал“ негово собствено изповядване на вярата. Подобно е поведението и на един от най-близките съмишленици на владика Виктор, Яранския епископ Нектарий (Трезвински). През 1928 г. изтича неговата тригодишна присъда и той е освободен от Соловецкия лагер без правото да се заселва в шест от най-големите градове на страната, както и да се завърне на мястото на своето служение от преди ареста – Яранското викариатство на Вятска епархия. По съвета на владика Виктор той заминава за град Казан. Там установява църковно общение със свещеници, останали верни на Казанския митрополит Кирил (Смирнов), намиращ се на заточение от много години. В писмо до владика Кирил свещениците поискали да узнаят неговото мнение, дали не са допуснали грешка, като са влезли в църковно общение с епископ Нектарий, с оглед на различията в еклесиологичните им позиции и най-вече – категоричното осъждане от негова страна на сергианския Синод и последователите му като безблагодатни. В отговор митрополит Кирил заявил на свещениците, че на тяхно място би постъпил като тях, тоест, би влезнал в църковно общение с епископ Нектарий. Същественото за него било това, че епископът не е в общение със сергианския Синод. На различията в конкретната мотивация отдавал второстепенно значение. В писмото на свещениците до митрополит Кирил, очевидно, не се е споменавало епископ Нектарий да е изразил резерви за църковното си общение с тях, въпреки доста по-сдържаната им позиция – владика Кирил би коментирал в отговора си такова важно обстоятелство, ако то съществуваше. Нещо повече, независимо от различията, самият епископ Нектарий изразява следното отношение към митрополит Кирил в послание до паството си от 8 януари 1929 г.: „Имаме достоверни данни … за великия в наши дни светител-изповедник, Казанския и Свияжки митрополит Кирил. … Владика Кирил, този велик адамант и стълп на Православието, който се измъчва от много години в далечни заточения, етапи и затвори, този пръв според патриаршеското завещание Местопазител на патриаршеския престол също не признава Нижегородския отстъпник Сергий и не се намира с него нито в църковно-канонично, нито в молитвено общение. А митрополит Кирил сега у нас е единствен и безпримерен авторитет в съвременния църковен живот.“ Послания и письма святителя Нектария // Православная жизнь. 1997. № 2. С. 20. Цитира се по Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х – 1930-х годах, иерей Александр Мазырин, сс. 70-71.

Можем ли да си представим подобни отзиви на съвременните „ревнители“ за някого, който се различава от тяхната собствена еклесиологична позиция?

Не по-малко показателна е разликата в начина, по който те приемат обръщащите се към тях от официалното православие и начина, по който приемал светител Виктор отпадналите в обновленството. Както беше посочено по-горе, Виж Глава VII. Глазов (1926-1927) той се отнасял крайно отрицателно към изискванията на епархийския си архиерей, архиепископ Павел (Борисовски), След това станал един от най-активните членове на сергианския Синод. подчинилите се на обновленците свещеници да бъдат приемани обратно в патриаршеската Църква само след публично покаяние от амвона по време на света литургия. Епископ Виктор смятал това за поставяне на ненужно препятствие пред завръщането в Църквата на отпадналите и приемал за напълно достатъчно покаянието на свещениците в тайнството изповед. При това трябва да се има предвид, че по това време в Русия обновленците категорично са били смятани за отпаднали от Църквата. Един преглед на практиките сред съвременните „ревнители“ ще ни покаже, че няма такива църковни общности, които да смятат официалните поместни църкви за окончателно отпаднали и в същото време да са готови да приемат техни клирици и миряни само с покаяние. По-крайните „зилоти“ смятат за задължително да приемат с кръщение обръщащите се към тях от официалното православие. Те смятат, че тези, които ги приемат без кръщение, признават по този начин валидност на тайнствата, извършвани в официалното православие. Това е свидетелство за ограниченост и рационализъм, които са чужди на православното предание. Светите отци ясно са засвидетелствали властта на Църквата да приема в определени случаи по третия чин (тоест, само с покаяние и отричане от еретическите заблуди) дори клирици и миряни от еретически общности, осъдени от Вселенски събори. При това клириците – със запазване на сана им. Такъв пастирски подход е недостъпен за съвременните „ревнители“ поради изповядваната от тях идеологическа акривия.

И така, отляво – задълбочаващо се отстъпление от вярата, което води до формирането в недрата на „световното православие“ на нова, все по-малко православна духовност, отстояща все по-далече от православното предание; отдясно – изтъняване на духовния живот и подмяната му с идеологически заместители. Като цяло – една доста безотрадна картина на състоянието на съвременното православие, която обаче не би трябвало да е изненадваща в светлината на есхатологичната перспектива на този свят. Светлият образ на свещеноизповедник Виктор е ярко изобличение на всички наши съвременни предателства, които се извършват и отляво, и отдясно на светоотеческия царски път, включително и от тези, които се идентифицират с неговата църковна позиция. В същото време неговият жизнен път е и ярък пример, който показва посоката и осветлява пътя на желаещите да останат верни на светото Православие. Всяка стъпка от земния път на Вятския изповедник ни учи нагледно, че можем да останем верни на истините на светоотеческата православна вяра само, ако пребиваваме в духа на истинското православно предание. А това е възможно само ако се грижим непрестанно да поддържаме пламъка на нашия вътрешен духовен живот, ако се борим безкомпромисно с лъжата първо в самите себе си, стараем се да избягваме съблазните на политическия подход в църковния живот, при който истинската вероизповед се „защитава“ с неистини, отхвърляме съблазните на колективната гордост и тщеславие за собствената ни вероизповедна изключителност, както и съблазните на „църковния империализъм“, който всеядно приема всякакви хора и структури, за да разпространи юрисдикционната си власт, колкото е възможно по-нашироко. Всъщност той не представлява нищо друго, освен осъденото от Църквата желание да се властва над Божия народ, което съвсем не се ръководи от грижата за това кое е полезно за душите „на малките“. Доколкото истинно-православните християни се поддават на тези съблазни, дотолкова те остават в плен на земни цели и на стремежи за земни победи и придобивки. И толкова по-малко те са способни за истинско православно свидетелство пред лицето на църковното отстъпление и пред лицето на отстъпилото от Бога съвременно човечество. Истините на вярата имат божествен произход и на тези, които желаят да им останат верни, подобава да се съпротивляват решително на своите лични или, по-коварно прикрити, колективни земни пристрастия. Съчетаването в църковния живот на истинната вероизповед със земните пристрастия и амбиции неминуемо води до изпразването на църковната позиция от нейното автентично духовно съдържание и до превръщането ѝ в идеологическо покривало на нашите лични и колективни човешки пристрастия. Което представлява и най-голямата опасност за истинното православие днес.

Не е ли твърде безнадеждна и песимистична така очертаната картина на съвременното православие? Бихме казали, че тя е преди всичко реалистична. Съвременните християни надали биха могли да намерят някакво утешение за себе си в съприкосновението си с този паднал свят, който става все по-враждебен и чужд на всичко искрено, чисто и светло в човешката душа. За съжаление, множество съблазни и разочарования ги дебнат и в самия църковен живот, който все повече се прониква от страстите на света и изобилно предлага техните плодове – разделения, вражди, взаимни осъждания. Като че ли днес християнинът може да намери истинско утешение за себе си само в небесните обетования на Спасителя. Но всъщност, кога е било иначе – дори и в периоди на разцвет на църковния живот? И не трябва ли нагласата ни да бъде именно такава? Християнинът живее на земята с поглед към небето. Земното ни битие има стойност не само по себе си, а най-вече като време, през което трябва да се подготвим така, че да можем да влезем в истинския живот. Ако обстоятелствата, които ни заобикалят тук и сега, ни карат да униваме и да се отчайваме, това само означава, че все още сме твърде прилепнали към земното, което продължава да бъде за нас истинската реалност, а евангелските слова, че нашето истинско отечество е небесното царство, звучат за нас твърде абстрактно и далечно.

Истинската християнска душа дори се теготи от тукашния живот, който епископ Виктор наричаше „живот-погибел“. Нейната печал не е по земните скоропреходни блага. Владика Виктор решително отричаше „всякакво участие […] на Православната Църква […] в каквито и да било земни интереси на живота“. Земният път на Вятския изповедник представлява безупречен и висок пример за истинско християнско отношение към земните условия на живота, в които Господ ни е поставил да се спасяваме. Той е почти наш съвременник и съблазните и изпитанията на нашето време не са били чужди и на неговата епоха. Затова за нас, християните от тези последни времена, е насъщно необходимо да усвоим в своя вътрешен духовен живот духовно-нравственото съдържание на примера на владика Виктор и на сонма на новите руски мъченици и изповедници. Така можем да се приобщим в дадената ни мярка към високите идеали и стремежи на истинските християни от всички времена. Тогава и в душите ни всяка печал от земните скърби и страдания ще бъде утешена и изцелена от възвишената печал, която произлиза единствено от копнежа на християнската душа по общението с нейния Творец.

Владика Виктор е оставил прекрасен поетичен израз на това чувство в стихове, които написал през пролетта на 1934 г. Това се случило може би през последния месец на неговия земен живот, когато след дългата полярна зима започнал да излиза на разходка в тайгата край село Нерица. Владиката навлизал дълбоко в покритите със сняг борови гори. Още по-дълбоко потъвал той в молитвеното си предстоене пред Бога, на Когото поверявал всички свои най-съкровени копнежи.

Тогава написал и тези стихове: Оригиналният текст на стихотворението на руски език:

Наконец я нашел свой желанный покой
в непроходной глуши среди чащи лесной.
Веселится душа: нет мирской суеты;
Не пойдеш ли со мной, друг мой милый, и ты…
Нас молитвой святой вознесет до небес
и архангельский хор к нам слетит в тихий лес.
В непроходной глуши мы воздвигнем собор,
огласится мольбой зеленеющий бор…
Помоги обрести мне желанный покой
в непроходной глуши среди чащи лесной.

Тези стихове могат да послужат като поетичен автоепиграф за живота на Вятския изповедник. Те са прекрасно свидетелство за високия духовен път, извървян от неговата чиста душа в долината на земните страдания. Той намерил желания мир. Този мир, който вече не могат да смутят външните обстоятелства на земния живот, каквито и да са те. Както свидетелства за този мир и друг един от великите нови руски мъченици и изповедници, Петроградският свещеномъченик митрополит Вениамин, няколко дни преди разстрела си. Докато очаква изпълнението на смъртната присъда, той пише от затворническата килия в свое писмо следните редове:

„Страданията достигнаха своя апогей, но се увеличи и утешението. Аз съм радостен и спокоен както винаги. Христос е нашият живот, светлина и покой. С Него винаги и навсякъде е добре.“