Е пископ Виктор се завърнал във Вятка на 29 март 1926 г. и още на следващия ден властите изискали от него да даде подписка, че се задължава „да не управлява епархията, в частност – да не назначава, премества и уволнява свещеници, да не разпраща по епархията възвания от името на епархиалното управление“. Подобна подписка била взета и от Павел (Борисовски), който след завръщането си бил въздигнат в сан архиепископ.

За времето на изгнанието на двамата архиереи православното управление на епархията било почти напълно разрушено. След ареста на епископ Авраамий през 1925 г. във Вятка нямало православен епископ, а обновленците имали свое епархиално управление. Към тях се присъединил един викарен епископ, който успял да увлече мнозина свещеници след себе си. Твърдите изповедници сред свещенството почти всички били в затвора и на заточение. Повечето от преминалите към обновленците съзнавали, че това е отстъпление, но не били в състояние да устоят пред заплахата да бъдат арестувани и изпратени на заточение. Всички виждали колко лесно може да стане това – достатъчен бил един донос от обновленската йерархия пред властите.

Вярващият народ в мнозинството си, обаче, бил твърдо на страната на „тихоновците“, както започнали да наричат тогава православните клирици. В някои храмове енорийските събрания прогонили свещениците, подчинили се на обновленското управление. Някои свещеници криели от паството си, че са преминали към него. Макар и повечето храмове да преминали, с помощта на властите, в ръцете на обновленците, огромното мнозинство от вярващия народ посещавало богослуженията там, където служели „тихоновски“ свещеници, а обновленските храмове пустеели.

Завърналите се в епархията двама архиереи веднага се заели с възстановяването на разрушеното епархийско управление и нормализирането на църковния живот. В почти всичките си проповеди те разяснявали на вярващите, че обновленството представлява пагубен разкол. Архиепископ Павел се обърнал към паството с послание, в което се казвало, че единствен законен глава на Руската Православна Църква е местопазителят на патриаршеския престол митрополит Петър (Полянски) По това време патриарх Тихон вече бил починал. и призовавал всички вярващи да странят от разколническите групировки Освен обновленския разкол през пролетта на 1926 г. пак под активното въздействие на ГПУ бил създаден още един разкол, Григорианския – по името на възглавилия го епископ Григорий (Яцковски). и да се обединят около митрополит Петър. Двамата завърнали се от заточение архиереи представлявали за църковния народ единственото несъмнено законно свещеноначалие и след обръщението и техните увещания, подчинилите се на обновленското управление енории започнали масово да преминават към тях. Обновленците били сериозно обезпокоени и предприели ответни действия, но архиепископ Павел и епископ Виктор били твърди в своите позиции. Това става ясно от обвиненията на обновленците срещу тях. Обновленският епископ на покой Николай (Тихоновски) пише:

„След завръщането си във Вятка от Наримския край епископ Виктор лишава от благословение вярващите, посещаващи обновленските храмове, не признава за благодатни хиротониите на свещените лица, като не се стеснява даже писмено да ги нарича отстъпници от Църквата по дяволско действие.“ ГАСПИ КО. Ф. 6799. Оп. 9. Д. СУ-11383. Т. 1. Л. 152. Цитира се по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, с. 140.

Обновленският Вятски епископ Йоасаф (Рагозин) пък директно обвинявал епископ Виктор в антисъветски възгледи. Той разпратил до своите викарии „Оповещение“, в което пишел:

„Завърналите се от заточение бивши Вятски епископи Павел Борисовски и Виктор Островидов напълно определено и съзнателно застанаха отново на пътя на обединяването на обществените реакционни сили, враждебни на съветското правителство на нашата Република.“ ГАСПИ КО. Ф. 6799. Оп. 9. Д. СУ-11383. Т. 1. Л. 69. Цитира се по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, с. 141. При тази политическа обвързаност с болшевиките не е чудно, че вярващият народ наричал обновленците „червените попове“.

Прави впечатление, че през този период архиепископ Павел бил по-рязък, докато епископ Виктор бил по-внимателен в действията си. В посланието си, което беше споменато по-горе, архиепископът в ултимативен тон изисквал от властите да легализират патриаршеската „тихоновска“ Църква и да прекратят антирелигиозните демонстрации. Епископ Виктор, който не участвал в съставянето на посланието, намирал този тон за нетактичен и неуместен. Архиепископ Павел неведнъж в разговори повдигал въпроса за гоненията от страна на властите, заявявал, че е готов да страда, че не се бои нито от затвора, нито от заточенията. Епископ Виктор, напротив, избягвал всякакви действия и изявления, които биха могли да дадат повод на властите за политически обвинения срещу духовенството. Архиепископ Павел назначил комисия за обратното приемане на клириците, преминали в обновленството и изисквал от тях задължително публично покаяние пред църковния народ. Епископ Виктор също бил строг към пребиваващите в обновленството и, както се вижда от документите, дори не давал благословението си на миряните, които посещавали техните храмове, но тази вразумителна пастирска строгост той съчетавал с разумно пастирско снизхождение. Епископ Виктор смятал въведения покаен чин за свещенослужителите за ненужна крайност, която по-скоро препятства тяхното завръщане в Църквата. Самият той не вземал участие в работата на т. нар. „покайна комисия“.

Независимо от тези различия през този период и двамата архиереи имали принципна позиция спрямо обновленците, не отстъпили пред заплахите и доносите им и отказали да водят с тях каквито и да било преговори и разговори. Това не можело да продължи дълго. Архиепископ Павел и епископ Виктор били арестувани на 14 май 1926 г. – по-малко от три месеца след завръщането им в епархията.

Сътрудниците на Вятското ГПУ побързали да ги отправят в Москва, за да избегнат вълнения сред вярващите в града. Те знаели, че множество вярващи ще се отправят към затвора и ще искат да видят своите архиереи, поради което още на следващия ден ги изпратили със спецконвой, „с цел недопускане на поклонничество на религиозната публика до мястото на задържането им“. На 20 май двамата архиереи били вече във вътрешния затвор на ГПУ в Москва. В затвора те престояли три месеца, докато траело следствието. На 20 август било обявено Постановлението на Колегията на ГПУ. То разпореждало интерниране по формулата, популярна по това време сред репресираните от съветската власт като „минус седем“ или „6+1“. Това означавало лишаване от правото на пребиваване в шест големи града и техните губернии, плюс този град и неговата губерния, от който „контрареволюционният елемент“ бил интерниран. В случая за двамата архиереи това били градовете Москва, Ленинград, Киев, Одеса, Харков, Ростов на Дон плюс град Вятка и губерниите, на които тези градове били центрове. Интернираните се прикрепвали към определеното им местожителство за срок от три години, без право да го напускат. Местожителството можело до известна степен да се избира и архиепископ Павел избрал град Александров във Владимирска губерния, където по-рано бил викариен епископ. Епископ Виктор избрал неголемия град Глазов, който от 1920 г. вече не принадлежал към Вятска губерния, а влизал в състава на съседната Ижевска губерния, Вотска автономна област, но продължавал в църковно отношение да принадлежи към Вятска епархия. Така владика Виктор щял да бъде сравнително недалеч от своето вятско паство – разстоянието от Глазов до Вятка (от 1934 г. – гр. Киров) е около 230 км. Освен това той бил назначен за Глазовски епископ още през 1921 г. и носел този титул и до момента. В миналото съветските власти не го допуснали до мястото на служението му, а сега станало така, че го интернирали там. На път от Москва за Глазов епископ Виктор се отбил през Нижни Новгород, за да се срещне с митрополит Сергий (Страгородски), който тогава управлявал Руската Църква като заместник на заточения патриаршески местопазител митрополит Петър (Полянски). В съответствие с мястото на интернирането му митрополит Сергий го назначил за временно управляващ Вятска епархия, при отсъствието на епископ Павел (Борисовски). Така, сравнително скоро след арестуването си, епископ Виктор отново се заел с делата на Вятска епархия, макар и от известно разстояние и без възможността да присъства на място и да служи сред любимото си вятско паство. Много скоро след срещата им митрополит Сергий издал – на 3 септември (16 септември, ст. ст.) – още едно разпореждане: Ижевското викариатство да бъде отделено от Сарапулската епархия и да бъде превърнато в център на самостоятелна епархия, наречена Ижевска и Вотска; към нея да бъдат присъединени отделни енории и архиерейски наместничества от съседни епархии. Целта на това разпореждане било да се създаде епархия, която да съответства на новосъздадената от властите административна единица – Вотска автономна област. Митрополит Сергий възложил тази задача – образуването на новата Ижевска и Вотска епархия – на епископ Виктор, като го назначил на длъжността управляващ архиерей до назначаването на титулярен такъв за новата епархия. Поради това епископ Виктор (Островидов) е титулуван през този период и като „епископ Ижевски и Вотски“. Така епископ Виктор трябвало да управлява две епархии. Това последно назначение му донесло много грижи, неприятности и скърби. Указът на митрополит Сергий не определял ясно границите на новата епархия, оставяла се възможността отделните енории да се самоопределят. Като интерниран, епископ Виктор нямал право да напуска град Глазов и той трябвало да пише писма и телеграми до архиерейското наместничество в Ижевск (викариен епископ в момента там нямало) и до енорийските настоятелства в населените места в съседни епархии. Мнозина били готови да се присъединят към новата епархия, между другото и затова, защото нямали доверие към своите епископи, някои от които били отпаднали за известно време в обновленството. Епископ Виктор се заел усърдно с формирането на новата епархия, като се ръководел от принципа църковно-административното структуриране да принася максимална полза за духовното обгрижване на вярващите. В случая той се стремял новата епархия да включи в границите си териториите, населени с вотяки, Самоназванието на тази народност е „удмурти“. „Вотяки“ е старото им руско название, което вече е излязло от употреба. така че този народ, приел православието, да бъде обединен църковно, а не разпръснат в две-три епархии. Епископ Виктор останал верен на своя безкористен мисионерски и пастирски подход. За съображенията, от които се ръководел, говори достатъчно ясно неговата резолюция от 26 януари 1927 г., в която той обяснява по следния начин причините „за откриването на Ижевската епархия като ядро за образуването на единна вотска религиозна единица“:

„А именно, предполагаше се, че бъдещите Ижевски архипастири, затворени в границите на територията на Вотска област, като отдават своите сили и любов изключително на вотския народ, на вотската Църква, биха могли да принесат несравнено повече полза за нравственото възпитание и религиозното просвещение на вотския народ, отколкото епископи, живеещи извън територията на Вотска област, заети със своите местни дела, а понякога и ограничени във възможностите си да посещават Вотска област. А нима няма да се намерят сред вотяките, ако не сега, то в бъдеще, кандидати достойни да заемат епископската катедра? Кой може да повлияе по-добре в религиозно-нравствено отношение на народа: епископ, който е вотяк по рождение или такъв, който е чужд на народа по своя език?“ Поляков А. Г., Кожевников И. Е. Виктор (Островидов) — епископ Ижевский и Вотский. Киров, 2009, С. 124.

От съвсем други съображения обаче се ръководели епископите, които щели да загубят енории, наместничества или цели викариатства. Те протестирали остро срещу „нахлуването“ на епископ Виктор в тяхната територия. Завързала се мъчителна преписка. Междувременно в края на 1926 г. митрополит Сергий бил арестуван и нямало към кого да се апелира. След освобождаването си в края на месец март 1927 г. митрополит Сергий първоначално подкрепил действията на епископ Виктор. По-късно обаче, вследствие на протестите на засегнатите епископи, междувременно образувания при него Синод разгледал въпроса и решил, че епископ Виктор е избързал с приемането на структурите от другите епархии – трябвало преди това да има одобрението на висшата църковна власт. (В първоначалния указ на митрополит Сергий се казвало, че в новата епархия могат да преминат всички, които желаят, стига да се намират на територията на Вотска област.)

Всички тези спорове за енории, територии, епископска власт били крайно мъчителни и тягостни за епископ Виктор, който бил въвлечен в тях против желанието си. За него имало много по-важни неща в църковното строителство и духовното обгрижване на вярващите. За дейността му от този период – есента на 1926 г., пролетта на 1927 г. – може да се съди по негово писмо до Сарапулския епископ Алексий, отправено след Пасха, тоест след 24 април 1927 г. В него епископ Виктор пише:

„Твърде много изнемогнах от всички вълнения и дела, от които съм в ужас: не знам кога ще свърша всичко, а хората чакат и искат едни или други отговори. Много недоразумения има на места с еретиците-антицърковници (обновленците); хората ги гонят, а те въпреки това насила се натрапват. Не знам как е по другите места, но според утвърдилото се във Вятска епархия мнение, това са най-опасните от всички еретици, които някога е познавала Православната Църква. Те отхвърлят догмата за Църквата (9-я член на Символа на вярата); те отхвърлят, че Църквата е Една и че само в нея се извършва спасението на човека чрез Божията благодат; отхвърлят, че Църквата е свята и по тази причина е Божествено непогрешима в своите определения. Вместо Божия закон те измислят закони на живота, които оправдават техните страсти и пороци и ги освобождават от подвига на живота. В нашата епархия свещениците и дяконите еретици-обновленци не се признават за благодатни Божии служители … Църквите на еретиците не се посещават, молитвеното общение с тях се смята за гибел за душата, а за свещенослужителите се смята непростително и всяко житейско общение с тях…

На еретиците не се разрешава нито да служат молебени, нито да влизат в светия олтар, а самите храмове след тяхното оттегляне често се освещават с малко освещение по искане на народа. Вече не им дават нито квартири, нито […] Неясно място в оригиналния текст. и все пак еретиците ходят по селата, където хората са слабо ориентирани за гибелността на общението с тях, а духовенството тероризират със заплахи за изселване и пр.

Със всичко това ми се налага да се занимавам: да успокоявам, да умиротворявам, да пиша, да говоря. А освен това имам и много друга положителна работа по епархията. Ето защо Ви и писах, че понякога даже не мога изцяло да прочета получената поща. Когато малко се отдалеча от текущите дела, ще се постарая да напиша отговор на Вашите последни писма.“ Поляков А. Г., Кожевников И. Е. Виктор (Островидов) — епископ Ижевский и Вотский. Киров, 2009, С. 107—108.