Епископ Виктор (Островидов)

Х. НАЧАЛОТО НА 1928 г.
АРЕСТЪТ

Н а 18 януари 1928 г. епископ Виктор бил призован да се яви в отдела на ГПУ в град Вятка. Поставили му петнадесет въпроса, свързани предимно с Декларацията на митрополит Сергий, на които той трябвало да даде писмени отговори с цел изясняване на неговата позиция, цели, намерения. След снемането на показанията владиката бил освободен и се завърнал в град Глазов. Своите петнадесет отговора той възстановил по памет, записал ги и ги разпратил на единомисленици. Впоследствие множество копия били широко разпространени далеч извън пределите на Вятска епархия. Този документ се отличавал с характерната за светителя прямота и простота. Интересно е, че в първите два отговора епископ Виктор засегнал и богословската основа на църковната политика на митрополит Сергий. Той изтъкнал, че появата на декларацията е плод на „неправилното учение за Църквата и за делото на нашето спасение в Иисус Христос (принципната заблуда на митрополит Сергий)“. По-нататък владиката припомнил и своята критика на учението на „новите богослови“ от 1912 г.:

„’Възванието’ е отдалечаване от истината на спасението. То гледа на спасението като на естествено нравствено усъвършенстване на човека (езическо философско учение за спасението) или иначе казано, като на основаване на царството Божие на земята, а за осъществяването на това безусловно е необходима външна организация. Според мен това е заблудата на митрополит Сергий и известния митрополит Антоний (Храповицки), която разобличих още през 1912 г., предупреждавайки, че с тази своя заблуда те ще разтърсят Православната Църква. Това го казах в статията си „Новите богослови“, отпечатана в старообряческото списание „Църквата“, №16 за 1912 г. и подписана с псевдонима „Странник“… По силата на тази своя заблуда те не могат да мислят Църквата без външна организация…“.

Епископ Виктор изразил съвсем открито и отношението си към Синода и към правомощията на митрополит Сергий:

„Синодът се появи без благословението на митрополит Петър, който е временен глава на Руската православна църква. Митрополит Сергий превиши своите пълномощия, като го свика; на него му беше предаден само временният надзор над Църквата, удовлетворяването на неотложните нужди на вярващите, а той започна пълно преустройство на Църквата…“.

Владиката проникновено разкрил и някои от характерните за сергианството отклонения от православното Предание:

„Персоналният състав на Синода няма голямо значение от гледна точка на неговата приемливост. Неприемлива е самата му платформа, защото тя вижда в Църквата външна политическа организация, която обединява с гражданската организация на властта на СССР и съобразно с това набелязва съответна външна за Православната църква политическа дейност и така тласка Църквата по пътя на нови трусове и изненади, извращава самата същност на Църквата.

…те (синодалите) разрушават православието, осветскостяват го, оземяват го и напълно извращават същността на Православната църква и с това лишават човека от спасение.“

По въпроса за отношението на вярващите към гражданската власт епископ Виктор отново се аргументирал с църковното Предание: „ние не трябва да смесваме църковното, благодатно Божието с гражданското“ и припомнил Господните слова да се въздава кесаревото на кесаря (гражданската власт), а Божието на Бога. Епископ Виктор декларирал, че е готов дори да окаже всякакво съдействие на гражданската власт, стига то „да не обвързва моята съвест“.

На въпроса за отношението му към революцията владиката отговoрил: „Съгласно моите религиозни убеждения аз мога да допусна само еволюция на живота (обществения – б. м., м. В.), а не революция…“. Що се отнася до отношението му към укрепването на съветската власт той заявявил: „Нямам нищо против това, но при условие, че властта след това няма да ограничи нашата православна вяра и да се нахвърли срещу нея с репресии.“

Малко преди да даде своите показания в ГПУ, на 15 януари 1928 г., епископ Виктор написал едно също станало известно и широко разпространено писмо до епископ Авраамий (Дернов). Владика Виктор уважавал много този архиерей за личното му благочестие и насочвал към него свои духовни чеда по време на заточението си в Сибир. Затова и в писмото му личи болката от непоследователната и противоречива позиция на епископ Авраамий, изразена, както става ясно, в две негови предходни писма. Въпреки сърдечното си отношение епископ Виктор с присъщата му простота и откритост споделил:

„Твоите думи, че искаш да се отдалечиш в неизвестно странничество, за да можеш да се молиш без угризения на съвестта във всеки храм, независимо какъв е – тези думи като тежък камък легнаха на сърцата ни и задушиха всички твои похвали за нашата ревност … Пишеш, че би искал да се молиш навсякъде, където се хвали Божието име…

Но и сам виждаш, че такива мисли на пълно безразличие разрушават не само смисъла и значението на Православната Църква, но и на самото християнство. За какво е потребно тогава нашето изповедничество за истината на Православната Църква? За какво търпим лишения, страдания, а може би ще се наложи да понесем и самата смърт?“

По-нататък епископ Виктор разяснил позицията на православните изповедници като съпоставял сергианството и обновленството:

„Ние не сме отцепници от Божията Църква и не сме разколници, които са се отделили от нея… През 1923 година по съвсем същия начин ние изповядвахме истината на Църквата и със своите страдания постигнахме това, че нечестивците бяха изгонени от Божията Църква и образуваха свое ‘обновленско’ сборище отделно от нас. Според теб ние бяхме ли разколници в своето изповедничество тогава? … Така учеха за нас – като за разколници – прелъстените от дявола предатели на Църквата, като искаха по този начин да защитят своето отричане и падение. Същото правят същите тези лица и сега, обвинявайки ни в разкол. Но ние не правим разкол в Църквата, а само искаме предателите на Божията Църква да напуснат своите места и да предадат управлението в други ръце или да се покаят със сълзи и да се разкаят за извършеното зло.

… Ужасът от злото, което вършат тези вълци в Христовата ограда, беше потиснат от страха пред тях като пред стопани на Божия дом, макар че те не са стопани, а самозванци. Митрополит Петър не е благословил нито ‘Синода’, нито ‘възванието’, нито дейността на митрополит Сергий … Но разорителите на Църквата се надяват, че митрополит Петър няма да се върне към ‘живота’, както предишните отстъпници от Църквата, живоцърковниците, се надяваха, че светейшия патриарх ‘няма да възкръсне’.

… Ние вярваме с детска простота, че силата на Църквата не е в организацията, а в Божията благодат, която не може да бъде там, където са нечестието, предателството, отричането от Православната Църква, макар и под вида на постигане на външно благо за Църквата.“

В това писмо, както и в показанията си пред ГПУ, епископ Виктор изтъквал връзката между провежданата от митрополит Сергий църковна политика и богословските му отклонения от православната истина:

„Или ти мислиш, че Сергий е по-добър от Антонин (водачът на обновленците – в ск. м., м. В.)? Неговите заблуждения за Църквата и за спасението на човека в нея ми бяха ясни още през 1912 г., когато писах за него в старообрядческо списание, че ще дойде време и той ще разтърси Църквата. Така и стана.“

С присъщата си проницателност епископ Виктор разкривал дълбочината на плана за унищожаването на Църквата, както и най-дълбоката същност на сергианската доктрина:

„Имаме работа не с обикновен грях на митрополит Сергий и неговите съветници. О, ако беше само това! Не! Тук е налице систематично, по определен обмислен план разрушаване на Православната Църква, стремеж всичко да бъде смесено, осквернено и разложено духовно. Тук е заложена гибелта на цялата Православна Руска Църква. Тук е налице и явно извращаване на същността на Църквата, а именно, нейното съзнателно приспособяване – на небесната Христова невеста – за служене на света, тоест на злото, защото светът в зло лежи.

‘Не се впрягайте заедно с неверните’ и прочее , заповядва светият апостол (2 Кор. 6:14-18). А тези учат обратното. И всичко това трябва да се разпространи по цялата Православна Руска Църква, защото всички трябва да одобрят новото нечестие, а ако не – запрещение, защото, казват, ‘ние сме вашето началство’.“

„Наистина тези зли замисли срещу Църквата не са от човек, а от този, който открай време беше човекоубиец и който жадува нашата вечна гибел, тоест дявола, слуги на когото направиха себе си новите предатели, подменяйки самата същност на Православната Христова Църква, като от небесна я направиха земна, от благодатен съюз – политическа организация.“

Епископ Виктор завършва писмото с увещание:

„В заключение на това писмо те умолявам като приятел, пред когото благоговея за неговото благочестие: избягвай отровните измамни речи (писания), които те изкушават като змии и искат да те отдалечат от животворното дърво на Истината.

Нека да пребъдем твърди и непреклонни в предприетото от нас от 1922 г. изповедничество за Божията истина, за да не отнесе Господ към нас казаното от пророка: ‘Свещениците ѝ нарушават Моя закон и оскверняват Моите светини, не отделят свето от несвето и не правят разлика между чисто и нечисто’ (Йезек. 22:26), но всичко е еднакво за тях.

Спомни си великия изповедник Теодор Студит, за когото четохме заедно как прекратил общението си с патриарха само за това, че той не искал да лиши от сан свещеника, съзнателно извършил незаконно венчание. Спомни си и другия изповедник, св. Максим, който казал: ‘Ако дори цялата вселена се причасти с отстъпилия патриарх, аз няма да се причастя с него во веки’. Нека с Божията благодат да подражаваме на тези изповедници.“

Това писмо също било разпространено в копия, като епископ Виктор заменил името на епископ Авраамий с инициали, сменил обръщението на „Вие“ и направил някои допълнения. Писмото попаднало и в ГПУ – няколко копия са открити приложени към дела на арестувани свещеници – и вероятно не малко е способствало за приближаването на ареста на владиката.

На 28 февруари 1928 г. епископ Виктор написал обръщение до Вятското духовенство, което впоследствие станало широко известно. В някои от източниците то е публикувано под названието „Послание до пастирите“. Посланието станало и непосредствен повод за арестуването на владиката месец след това. То било написано в отговор на смущенията и тревогата на пастирите, на които митрополит Сергий започнал да налага наказания. За да внесе успокоение сред клира и паството епископ Виктор обяснявал какво значение имат църковните наказания, налагани от „каноничния“ Синод, на клириците и миряните, отделящи се от него заради предателството и отстъплението:

„В отговор на вашата душевна скръб по повод на заплахите, запрещенията и лишенията, посредством които отпадащите от Божията Църква се силят да увлекат и вас на своя греховен и гибелен път, ще ви кажа словата на Господа: ‘Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши’ (Йоан. 14:27). Наказанията от лукавстващите са само плод на тяхната злоба, безсилие и неправота и не могат да имат значение за изповедниците на истината. Помислете сами: какво значение могат да имат за православния свещеник, например, запрещенията на католици, протестанти, живоцърковници и прочие, ако те биха решили да ги приложат към нас? – Никакво. Съвсем същото е и в този случай. Разликата е само в това, че католиците, протестантите и прочие са отпаднали по-рано от Божията Църква, а отстъпниците (антицърковници) сега, в наше време са прелъстени от дявола, ‘който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му’ (2 Тим. 2:16). И това тяхно падение не е малко и не е тайно, а е твърде голямо и за всички очевидно – за имащите ум [Христов] (срв. 1 Кор. 2:16).

…Заплахата пък с техните канонически наказания е само капан за несведущите и малодушните. Божиите канони не са дадени от светите отци, за да бъдат карани посредством тях, като с бич, към гибел тези, които заявяват, че от страх Божий не могат да вървят след уловените от дявола.“

Епископ Виктор отново подчертавал в какво се състои главният удар, нанесен на Църквата от сергианите:

„’Възванието’ на прелъстените е гнусна продажба на непродаваемото и безценното – нашата духовна свобода в Христа (Йоан 8:36); то е тяхното усилие, противно на Божието слово, да съединят несъединимото: частта на грешника с частта на Христос, Бога и Мамона (Мат. 6:24), светлината и тъмнината (2 Кор. 6:14-18).“

След това светителят очертавал ясно границите на гражданската лоялност, която християнинът дължи на земната власт:

„Отстъпниците превърнаха Божията Църква от съюз за благодатно спасение на човека от греха и вечната гибел в политическа организация, която съединиха с организацията на гражданската власт за служене на този свят, лежащ в зло (1 Йоан. 5:19). Едно нещо е лоялността на отделните вярващи по отношение на гражданската власт, съвсем друго нещо е вътрешната зависимост на самата Църква от гражданската власт (получерният шрифт мой, м. В.). При първото положение Църквата запазва своята духовна свобода в Христос, а вярващите стават изповедници при гонения срещу вярата; при второто положение тя (Църквата) е само послушно оръдие за осъществяване на политическите идеи на гражданската власт, а изповедниците стават вече държавни престъпници. Всичко това ние виждаме да се проявява в дейността на митрополит Сергий, който по силата на своето ново отношение към гражданската власт беше принуден да забрави каноните на Православната Църква и въпреки тях отстрани всички епископи изповедници от катедрите им, а на техните места самоволно назначи непризнати и непризнавани от вярващия народ други епископи. За митрополит Сергий вече не може въобще да съществува самият подвиг на изповедничеството на Църквата и затова той обявява в своята беседа по повод на ‘възванието’, че всеки свещенослужител, който посмее да каже нещо в защита на Божията истина против гражданската власт, е враг на Православната Църква. Какво е това, ако не безумие, обхванало прелъстения? Ако разсъждаваме така, ние ще трябва да смятаме за Божий враг например светител Филип, който някога изобличи Йоан Грозни и беше удушен от него за това; нещо повече, ние трябва да причислим към Божиите врагове и самия велик Предтеча, изобличил Ирод и посечен с меч за това.

До такова печално положение доведе отстъпниците това, че пред нашата духовна свобода в Христос те предпочетоха да имат външна земна свобода, заради съединеното с нея призрачно земно благополучие.“

Тази позиция относно лоялността към гражданската власт била не просто критика на църковната политика на митрополит Сергий. Тя изобличавала съветската антицърковна политика и била абсолютно неприемлива за специалните служби, работещи за унищожаването на Църквата. Това разяснение дадено на пастирите демаскирало поредния, най-фино прикрит и най-опасен капан, заложен от Евгений Тучков, ръководителя на антицърковния отдел на ГПУ. Обръщението на епископ Виктор обезсилвало сергианските манипулации и прояснявало пред пастирите и църковния народ истинските цели на политиката на митрополит Сергий. С това то освобождавало вярващите от властта на марионетния Синод и в крайна сметка застрашавало с провал новия коварен проект на властите за подчиняване на Църквата чрез нейното управление. Не е удивително, че скоро след това светителят бил лишен от свобода, въпреки тактиката на ГПУ в дадения момент да не пристъпва към арести, да изчаква църковната опозиция да се прояви и да бъде идентифицирана. Очевидно по отношение на епископ Виктор службите не са имали нужда от повече „изясняване“. По-важно за тях било да лишат съпротивителното движение на една обширна територия от толкова деен и енергичен ръководител, от толкова принципен и проницателен идеен водач.

По-нататък владика Виктор продължавал демаскирането на сергианския проект на ГПУ в друг важен негов аспект – „каноничността“. Един от най-важните и експлоатирани аргументи на сергианите пред църковния народ бил, че тяхното църковно управление съхранявало неповредени догматите и каноните на Православната Църква – за разлика от обновленците. Този аргумент бил особено смущаващ за мнозина клирици, на които митрополит Сергий въздействал със заплахата, че неподчиняващите му се отпадат в разкол, защото нямали основание да се отделят от него, след като Синодът с нищо не нарушавал догматите на вярата и църковните канони. Към този момент светител Виктор вече бил написал доста и за неправославните възгледи на митрополит Сергий, и за каноничните му нарушения, но тук той се насочил преди всичко към унищожаване на сергианската манипулация в нейния корен като изтъкнал, че дори ако сергианите биха били прави в това свое твърдение, то не им давало никакви основания да изискват послушание и подчинение като към законна църковна власт, защото тяхното престъпление срещу Църквата било неизмеримо по-голямо от нарушаването на отделни канони или дори догмати:

„И ако архиепископ Павел вика и се кълне, че като се е подписвал под ‘възванието’ той е мислил за това, че не нарушава догматите и каноните на Православната Църква и че не се отрича от нея, то нека да ми прости, но и Пилат с устата си се представи за невинен в убиването на Христос, а с тръстта (перото) утвърди неговата смърт. За антицърковниците-отстъпници от Църквата запазването на нейните догмати и канони е вече сравнително малко нещо. Този, който е отсякъл главата, не може да се оправдае с това, че не е повредил косата на главата; да се мисли иначе е смешно. А те все твърдят: ‘При нас всичко е по старому’. Вярно, външността им остана православна и това смущава мнозина, но при тях го няма Духът на живота, Божията благодат, а следователно и вечното спасение на човека. Ето защо тази лъжа е по-горчива от първите.

Христос не се поклони на велиара, когато той, изкушавайки го в пустинята, му предложи цялата власт над този свят, само, казва, падни и ми се поклони (Мат. 4:8). А те се поклониха. И като духовна власт те насила въвличат и всички други в своя грях, в своята погибел. Но само неверието в Божията благодат и неразбирането на нашето спасение в нея и чрез нея може да застави човека да тръгне по пътя на единението с отстъпниците.“

По-нататък епископ Виктор отхвърлил обвиненията на сергианския Синод спрямо изповедниците, че те нарушавали правила 13, 14 и 15 на Двукратния събор, които гласят, че никой не може да прекъсва каноническото си общение със своя епископ заради лични недоразумения или дори, ако последният е изказал някои спорни мнения по въпроси на вярата. Особено с първото митрополит Сергий злоупотребявал системно, като обвинявал в непослушание и разкол всички епископи изповедници, отказващи да приемат неговите укази за преместване в други епархии. Той свеждал техния принципен протест срещу удара, нанасян по Църквата с необоснованите размествания, до реакции породени от засегнато честолюбие и други подобни, тоест до „лични причини“.

Ето отговора на светител Виктор на тези обвинения:

„Нито вие с вашия епископ, нито аз с митрополит Сергий имаме някакви лични недоразумения. Въпросът не е личен или за местни интереси, или за някакви спорни недоказани мнения; въпросът е за непосредственото практическо разрушаване на нашето общо вечно спасение от самата църковна власт чрез подмяната на истинската Църква с фалшива, на Жената, облечена в слънце (Апок. 12:1), с великата блудница (17:1).“

В следващите редове, макар и да не се споменавала пряко съветската власт, се съдържа недвусмисленото твърдение, че Църквата е подложена на гонение и не разполага със свободата да води своя живот без намеса от страна на властите. И още, че митрополит Сергий и неговите съмишленици се държат благодарение на поддръжката на съветската власт:

„При други условия на църковния живот митрополит Сергий и всички негови съобщници биха подлежали на незабавен съд от страна на Православната Църква в лицето на поместен събор… Този събор трябва да бъде безупречен, тоест, с участието на всички православни епископи, а най-вече с изповедниците на Църквата. Но такъв събор при настоящите условия на живота никога не би могъл да се състои. И действително, при създалите се условия ние даже нямаме възможност и няма пред кого да заявим жалба срещу отстъпниците от истината на Църквата.“

Епископ Виктор апелирал към съвестта на клириците като специално подчертавал, че никой не може да освободи християнина от личната му отговорност за участие в греха на отстъплението. Светителят отхвърлял категорично сергианската доктрина за дължимото към църковната власт безусловно „послушание“ като противоречаща на християнското разбиране за свободата и отговорността на християнина:

„И така, какво трябва да правим сега? Според мнението на самите отстъпници ние трябва да станем съучастници на техните престъпления срещу Православната Църква и следователно, също като тях да се подложим на Божия съд, а още преди съда да се лишим от благодатта на спасението. Но какво оправдание можем да представим пред Бога за участие в греха? Наистина като човеци ние се подчиняваме на духовната власт, но в същото време всеки от нас се ръководи в своя живот от Божиите заповеди, по които и ще бъде съден и ако ние се окажем съобщници на нечестието на нашата духовна власт, дори в лицето на самия патриарх, то по никакъв начин няма да се оправдаем пред Бога. Защото Божията заповед казва: ‘Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен’ (Мат. 10:33).

… Църковната административна власт дори и в лицето на съборите и по-рано не винаги е защитавала истината, за което ясно свидетелства историята на светителите Атанасий Велики, Йоан Златоуст, Василий Велики, Теодор Студит и други. Как и аз бих могъл занапред да оставам неразумно безразличен?“

Светител Виктор завършвал с открития призив към пастирите да бъдат готови да поемат по пътя на изповедничеството и ги окуражавал и насърчавал, като им посочвал високия смисъл на това дело:

„Ето защо и ние поехме към единствения възможен в нашето сегашно положение изход – това е пътят на изповедничеството на истината на спасението. Този път е тежък, това е пътят на подвига; но ние се уповаваме не на своите сили, а имаме пред очи ‘началника и завършителя на вярата – Иисуса’ (Евр. 12:2). И това, което правим, не е отделяне от Църквата, а защитаване на истината и изпълняване на Божествените заповеди или още по-добре – охраняване на цялото домостроителство на нашето спасение.“

По този път трябвало да се върви със смирение. Това било последното наставление на опитния архипастир, който деликатно и смиряващо напомнял за предишните грешки, падения, отклонения на мнозина:

„Внимавайте приятели мои и съпастири да не бъдете увлечени от духовните зверове.

Достатъчно е предишното, в неотдавнашно време случило се падение, нека сега да ходим внимателно.

Божият мир, който надвишава всеки ум (Филип. 4:7), да изпълни вашите сърца и вашите мисли и да изправи вашия път в Христа Иисуса нашия Господ. Амин.“

На 30 март (н. ст.) 1928 г. от Секретния отдел на ГПУ било издадено разпореждане епископ Виктор да бъде арестуван и отведен във вътрешния затвор на ГПУ в Москва. На 4 април (н. ст.) владиката бил задържан и отправен първоначално във Вятка, където на 6 април му било обявено, че срещу него е образувано следствие. Според отработените съветски похвати, започнала кампания в местните вестници. В публикациите се съобщавало, че ГПУ е разкрило във Вятка организация на църковници-„монархисти“ оглавявана от епископ Виктор, която имала „ядки“ от жени по селата, наричани „сестричества“. След кратък престой във Вятка владика Виктор бил отправен в Бутирския затвор в Москва. Запазен е протоколът от разпита, проведен по време на следствието. Следователят представил на светителя неговото „Послание до пастирите“:

- Този документ е съставен от мен преди приблизително един месец или по-точно, един месец преди моя арест. Предявеният документ е копие от моя документ.

- Във Вашия документ се среща на няколко пъти терминът ‘изповедничество’. Разяснете, какво разбирате под този термин и какво трябва да означава той?

- Документът е адресиран не към всички вярващи, а само към пастирите, както е написано в началото на моя документ, в обръщението. Понятието ‘изповедничество’ има за нас, вярващите, общовъзприето значение и означава твърдост във вярата и мъжество в своите убеждения независимо от съблазните, материалните лишения, ограничения и гонения.

- Във Вашия документ са приведени, очевидно като примери достойни за подражание, моменти от живота на християнските дейци Филип, митрополит Московски и Йоан, така наречения ‘Кръстител’; кажете, те могат ли да бъдат обозначени с понятието ‘изповедници’?

- Доколкото те са били изобличители на неправдата, те са изповедници.

- Значи такъв род дейност също може да бъде отнесена към понятието изповедничество?

- Както се вижда от документа, ‘изповедничеството’ на по-горе посочените лица се е заключавало в тяхната дейност против представителите на иноверната държавна власт, за което те са били подложени на репресии?

- Властта тогава е имала еднаква вяра с тях. Те са се изказвали против Иван Грозни и Ирод като против неправилно постъпващи, грешни хора, а не като против гражданската власт.

- Като протестирате против лишаването на свещенослужителите от правото да говорят в защита на Божията истина против гражданската власт, вие явявате ли се защитник на това право?

- Да, доколкото гражданската власт засяга вярата, тоест, упражнява насилие над вярващите за достигане на собствените си цели.

- Следователно, както се вижда от текста на даденото място във Вашия документ, ‘изповедничеството’ се разбира като проява против съветската власт, упражняваща насилие над вярващите?

- ‘Изповедничестото’ като проява против гражданската власт е възможно само в случай, че последната, тоест гражданската власт, първа упражни насилие над вярата, при което самото ‘страдание’ за такава проява ще бъде ‘изповедничество’. То носи пасивен характер. Именно тази мисъл исках да изразя на даденото място.

- Искам да Ви попитам още веднъж: значи ‘изповедничеството’ се препоръчва само в случаи на насилие на властта над вярващите при въпроси на вярата или при гонения?

- Да, само при насилия и гонения; то може да бъде и независимо от гражданската власт.

- Каква е причината да издадете този документ, третиращ правото на дейност на Църквата в защита на Божията истина против гражданската власт и с призив към ‘изповедничество’?

- Като формален повод за това послужи посланието на митрополит Сергий, издадено според мен в угода на земни интереси…“

Разпространяването на посланията и писмата на епископ Виктор било определено от властите като антисъветска пропаганда и агитация, тоест като опасно политическо престъпление. През месец май 1928 г. следствието приключило и на светителя било предявено следното обвинение:

„Епископ Виктор се е занимавал със системно разпространяване на антисъветски документи, съставяни и отпечатвани от него на пишеща машина. От тях в най-голяма степен антисъветски по съдържание е документът ‘Послание до вярващите’ с призив да не се боят и да не се подчиняват на съветската власт като власт на дявола, а да претърпят от нея мъченичество, както са търпели мъченичество в борбата за вярата срещу държавната власт митрополит Филип или Иван, така нареченият ‘Кръстител’.“

Въз основа на това обвинение на 18 май (н. ст.) 1928 г. Особеното съвещание при колегията на ОГПУ осъдило епископ Виктор на три години концлагер, които той трябвало да прекара в известния Соловецки лагер.

Епископ Виктор (Островидов)

Х. НАЧАЛОТО НА 1928 г. АРЕСТЪТ

Х. НАЧАЛОТО НА 1928 г.
АРЕСТЪТ