Н е знам дали Ви писах, че върнах ‘възванието’ обратно в Москва и поради това в нашата Вотска епархия то е напълно неизвестно за мнозинството [вярващи]. В г[рад] Вятка отначало четири църкви, между които двата главни храма, също не го приеха, макар и да не бяха прекъснали общение с еп[ископ] Павел и го поменаваха на богослуженията. Вярващият народ започна да се групира около тези църкви и да се отдалечава от приелите (подписалите) възванието и преустановилите поменаването на моето име. Скоро към четирите църкви се присъедини пета, но по малко по-различен начин. На общо енорийско събрание вярващите отстраниха целия клир (протойерей, свещеник, дякон) поради това, че не желаеха да се отрекат от „възванието“. Клириците бяха уверени, че архиепископ Павел ще ги защити и няма да позволи на никого да заеме техните места. То така би и станало, но вярващите пратиха делегация до мен и откараха със себе си онзи свещеник, за когото споменах в началото на писмото. Представете си паниката сред прелъстените във Вятка. По примера на сродните им обновленци те се устремиха към гражданската власт за помощ, но това не им помогна; прибягнаха към инсинуации и обвинения в контрареволюция – нищо не излезе и от това. Слава Богу. Остана само едно: тръгнаха към Вас в Москва и докараха архиепископ Павел да спасява положението. Този пастир пристигна с голяма злоба. Душите на вярващите се разтревожиха от неговото пристигане, като очакваха всякакви репресии и ми телеграфираха, молейки за съвет и помощ. Аз се разтревожих за тях не по-малко от тях и недоумявах какво да направя. Едва в два часа през нощта сърцето ми неочаквано се зарадва, една мисъл и решимост ме успокоиха, аз станах и написах следната телеграма до един от православните свещеници:
„Предвид пристигането във Вятка на архиепископ Павел, следва да му бъде предложено да принесе покаяние и да се отрече от „възванието“ като представляващо поругание над Божията Църква и отклоняване от истината на спасението. Само при изпълнението на това условие може да се влезе в молитвено общение с него. В случай на упорство от негова страна, да се прекрати поменаването на неговото име при богослужение, което се е допускало досега само като … <следва пропуск в текста> … до неговото пристигане и проявяването на ожесточението на сърцето му. Е. В.“
Отците така и направиха. И колко жалки били неговите оправдания и разсъжденията му по този въпрос! Той отказал да се отрече от „възванието“, като се позовал на митрополит Сергий. И ето, засега нито за телеграмата, нито за смелостта на пастирите, прекратили молитвено общение с архиепископ Павел, не последваха никакви репресии. О, ако можеше да ги няма! – в противен случай се опасявам за устойчивостта на някои немощни. Цели благочиния в епархията не приемат „възванието“. Но с това нашата работа не свърши. Едновременно със събитията във Вятка получих ултиматум с наказание от „Синода“ – да дам обяснения: защо не заминавам от Глазов и на какво основание се меся във Вятска епархия. Последния въпрос оставих без отговор, а по повод първия казах истината в писмо до митрополит Сергий, копие от което прилагам тук. Към писмото има допълнение, представящо моя възглед за „възванието“, копие от което също прилагам… Не знам какво ще бъде предложено на Вотска епархия: Синодът назначи тук свой епископ, но част от Вотска епархия – Глазовската епископия – отказа да приеме новия епископ и се отдели. Към нас се присъединява част от Вятската епархия…
16/29 декември 1927 година
...Темпът на църковния живот у нас е по-силен, отколкото в Москва, а през последната седмица се засили още повече. И то, без да го провокираме изобщо от наша страна, самият живот ни принуждава да действаме. Писах Ви, че арх[иепископ] Павел беше пристигнал да наказва, а го посрещнаха с предложение да се покае и отрече от „възванието“ от 16 юли. Той отказал и бил много жалък в своите оправдания – тогава, казал, ме очаква затвор и всякакви лишения. Един от свещениците му гарантирал пълно обезпечение, но той не се съгласил. От поставените му въпроси станало ясно, че те действат без благословението на м[итрополит] Петър и съзнават, че ако той се завърне, ще ги отстрани, „и ние ще си отидем“, така и казал – а че през това време ще извършат толкова много зло и ще погубят хиляди души, от това и окото му не мигнало. Признал, че са извършили това по настояване на гражданските власти, а на въпроса какво са постигнали, отговорил, че сега се чувства архиерей. О, слепота, а не чувства, че е заличен от книгата на живота! Неговите все едни и същи злобни нападки срещу истинно вярващите и в частност срещу мен и неудачните му оправдания, че не е обновленец, окончателно отблъснаха от него паството и движението против „възванието“ обхвана цялата епархия. За да се предпазят от всякакви безумни запрещения, енориите заедно с пастирите предварително се отделят от него с решения на енорийските настоятелства и ме избират или се обръщат с молба към мен да ги приема под моето духовно архипастирско, пред Бога и пред хората, ръководство. Нещо подобно направи и нашето Духовно управление по отношение на м[итрополит] Сергий от името на цялата Вотска епархия, като я постави извън общение с м[итрополит] Сергий до неговото покаяние и отричане от „възванието“, за което го уведоми. Прилагам постановлението.
Между това, м[итрополит] С[ергий] намисли да действа чрез полуобновленския епископ Онисим, който живееше в селището Боткински завод. Онисим започна да злодейства в Ижевск и на мен по необходимост ми се наложи да изпратя следните две телеграми в отговор на телеграфна молба за помощ: „23/XII – Ижевск – Покровски катедрален храм, за игумен Аркадий. С постановление на духовното управление, утвърдено от мен, Вотска епархия прекрати общението с м[итрополит] С[ергий] и единомислените му епископи - като предали Божията Църква на поругание и отклонили се от истината на спасението - до тяхното покаяние и отричане от ‘възванието’ от 16 юли. Обявете това на духовенството и вярващите“. Е[пископ] В[иктор].
25 декември, до същия: „Запрещението на Онисим и другите архиереи, отпаднали чрез възванието от Православната Църква, няма никакво значение за вас, а пада върху неговата глава. Служете в мира на Светия Дух. Божието благословение да бъде над цялото ваше паство“.
Минаха четири дни, а засега нищо не се е случило с мен. Пиша Ви за всичко това, защото съм сигурен, че то ще зарадва сърцето Ви и ще укрепи тези, които биха се поддали на малодушието. Необходимо е Москва да започне да действа, а не само пасивно да понася тяхното поругаване на Православната Църква, тогава и другите епархии ще се ободрят. Иначе нашата Вотска епархия не е авторитет за другите – за тези, които са свикнали да се опират не на самата истина, а на авторитета.
Е[пископ] В[иктор]
29 декември 1927 година!