Последна промяна:
25.09.2006 13:16
Отстъплението от догмите, отдавна подготвяно, напоследък все по-енергично се внушава от страна на протестантските икуменисти като нещо безусловно необходимо за преодоляване на разделението. В доклада си на Московското съвещание в 1948 г. «Экуменическое движение и Православная Церковь» проф. прот. И. Коман съобщава, че на икуменически конгреси било подчертавано, че в християнското имало съществена реалност, чрез която ние можем да се обединяваме, и второстепенни реалности, които ни разделят. Тази съществена реалност е животът, душевната преданост на Христа и братската взаимопомощ. Второстепенните пък реалности са догмите, богослужението и църковните организации (к.н.)»1. И тъй, догмите отдавна са обявени за нещо второстепенно! Тоя дух на разложение неусетно действува върху съзнанието на участвуващите в икуменическото движение и рано или късно ще даде своите печални плодове сред поддалите се на икуменизма православни християни. Той ги дава вече. Ние познаваме лично видни «православни» икуменисти, които смятат, че Православието не е далеч от това да приемем западното лъжеучение за Filioque в името на икуменическото обединяване. Такъв беше покойният Ленинградски митрополит Никодим. А и най-видният икуменист между православните първойерарси, покойният Цариградски патриарх Атинагор е заявил при едно свое изказване, че е готов в името на обединението със западните християни «да им остави тяхното Filioque»2. Това предателско изказване е още по-жалко, като се вземе предвид, че някои римокатолически богослови започват напоследък да се отказват — искрено или с лукава цел — от неправилното учение за Filioque. Иезуитът Пол Анри например пише: «Времето е благоприятно било да се направи да изчезне Filioque от Символа на вярата, било да бъде попълнено или видоизменено. Аз считам Filioque за полу-истина, т.е. за полу-ерес»3.
Според становището на св. Православна Църква Filioque е не полу-ерес, а направо ерес, основно изопачаваща догмата на Светата Троица. С Filioque се внася раздвоителен, и оттам рушителен елемент в учението за Триединия Бог. Достатъчно е да се направи бегла историческа справка, за да се види еретичността на филиоквизма.
Цялата древна Църква — и източна, и западна — дълги векове е учела, въз основа на Свещ. Писание (Иоан.15:26; 1 Кор.2:12), че Св. Дух изхожда вечно само от Отца, Който е единственото начало в лоното на Св. Троица. Мнението, че Св. Дух изхожда «и от Сина», поддържано от филиоквистите, превръща Сина във второ начало покрай Отца и внася разделение в Св. Троица. Учението на Православната Църква е отразено в Никеоцариградския Символ на вярата, дето четем: (Вярвам)... «и в Духа Светаго..., Който изхожда от Отца» (IХ член). Неизменяемостта на този Символ е твърдо санкционирана от важни по значението си правила на няколко Вселенски събора (II, 1; III, 7; IV, 1). Въпреки това Западната църква си е позволила да внесе в неизменния Символ думата Filioque. Появило се през V век като частно мнение на Запад, учението за изхождането на Св. Дух «и от Сина», изразявано на латински език с думата Filioque, полека-лека се възприело, под политическия натиск на Франкската империя, от някои поместни западни църкви (Испанската, Галската) и се наложило така на целия Запад. Римската църква, в лицето на някои православни папи (Лъв III) дълго се е държала за древния общоцърковен догмат и едва в началото на ХI век (1014 г.) официално се обявила за Filioque. Това лъжеучение по инерция преминало и у протестантите. Неговата догматическа некоректност, внасяща, както споменахме, двуначалие у Бога и разделяща единосъщната и единоначална Троица, е доказана прекрасно от св. Фотий Цариградски и от св. Марк Ефески4, а след тях и от редица други православни богослови. То с основание е считано от най-видните православни догматисти за ерес!
И ето, въпреки това днес се подхвърля, както отбелязахме, от някои отговорни православни места идеята да се отстъпи от истината по този важен догматически въпрос, за да се улесняло сближението на църквите. Проявилите такива лекомислено готовност за догматически отстъпки, очевидно, не са се вълнували от боязънта, че приемането на едно доказано неправилно учение ще ги постави в конфликт и със св. отци, борили се до кръв срещу това лъжеучение, и с Вселенските събори, защищаващи неприкосновеността на Символа на вярата, и със Самаго Господа Иисуса Христа, Който ни е разкрил изрично, че Св. Дух изхожда от Отца (Иоан.15:26)! Толкова силно ги е обвързал ангажиментът им към икуменизма, че те не се стряскат и от мисълта, че дават гибелен пример на незачитане догмите на Църквата! Най-важно за тях е постигането на икуменическо единство, па макар и с цената на Православната вяра, на която сме научени от Господа Иисуса Христа, от св. апостоли и от св. отци.
Цариградският патриарх Атинагор, който пръв направил предложение за отстъпки по въпроса за «Филиокве», незаконно е говорил от името на цялото Православие. Той не олицетворява Вселенската Христова Църква, за да я представлява сам по себе си. Съвсем произволно Тиатирският и Великобритански архиепископ Атинагор Кокинакис нарича цариградският патриархат «център» на Православието5. В противовес на Римокатолическата църква, Православието няма географски център (ср. Евр.13:14). Фактът, че от Цариградската патриаршия, начевайки от двайсетте години на нашия век, започна разложението на поместните православни църкви, ясно доказва, че цариградският патриархат, въпреки полагащата му се чест на пръв между равните православни патриархати, не може да претендира да е знаменосец на Православието. Той пръв излезе в 1920 г. с една злополучна енциклика, отправена «към християнските «църкви», намиращи се в целия свят», дето обяви за съвместимо взаимното общение на разните християнски «църкви» при наличието на догматически различия в тях. Той пръв внесе заразата на пакостната календарна реформа чрез свикания в Цариград през 1923 г. «всеправославен» конгрес. Той бе също така оня, който самочинно сне през 1965 г. анатемата, наложена в 1054 г. на Римската църква, преследвайки небогоугодната цел за сближаване с Рим, от което произлязоха толкова загуби за Православието в полза на папизма, особено в Йерусалимския патриархат, както заяви Йерусалимският патриарх Венедикт по време на посещението си в София през 1968 г.
Но незаконното самовъзвеличаване на Цариградската патриаршия като някакъв съвременен «център на Православието» продължава да се засилва особено в последно време. Така, по повод смъртта на предишния Вселенски6 патриарх Димитрий и избирането на новия Вселенски патриарх Вартоломей, тясно свързаната пропаганда на Фенер прави опити за претълкуване на термина «вселенски» в смисъл на някаква «свръхпатриаршеска» власт над Православната Църква, наподобяваща главенството на Римския папа.
По този случай в Атина бе разпространен бюлетин с дата 8 октомври 1991 г.7, под заглавие «Искат да унищожат православните патриархати!» Там се изтъква, че терминът «вселенски», отнасян към всеки епископ, има значение на «православен», тъй като всички православни епископи са «епископи на Съборната (= Православната) Църква, както пише Йерусалимският патриарх Доситей (Додекавивлос. Т. I, с. 238.). А св. Григорий Двоеслов, папа Римски нарича антихрист всеки епископ, който дръзва да назовава себе си «вселенски» не като православен, а като такъв, който уж има власт да управлява цялата Православна Църква8. Така и названието «Вселенска патриаршия», употребявано за Цариградския патриархат има смисъл на «предимство по чест» (според 3-то правило на II Вселенски събор), но съвсем не означава някакъв висш център за управление на православните по целия свят, на който всички православни християни — миряни, клирици и дори патриарси — са задължени да се покоряват като подчинени.
Споменатото изказване на патр. Атинагор (с. 163), че е готов заради обединението със западните християни «да им остави тяхното Филиокве», даде лош пример на нестабилните православни богослови да считат Филиокве не за ерес и да омаловажават опасността от приемането му. Това породи разделение и спорове между православни богослови. Те бяха отразени върху страниците на западното православно списание «Вестник русского западно-европейского патриаршего Экзархата», дето — за радост на икуменистите-разложители на Православието — бе поместена словесната разпра между двама западни европейци, приели Православието — монах Иларион (van Epenheusen) и Оливие Клеман.
В една своя статия, озаглавена «Схизмата между християнския Изток и Запад и опитите за съединение през Средните векове», напечатана в посоченото списание, — 73-74, 1971 г., Париж, с. 24-26, — Оливие Клеман, увлечен от погрешното схващане за единството на Църквата, разпространявано от икуменизма, прибягва до опасни замъглявания на ясното православно учение за Св. Троица, изключващо напълно западното «Филиокве», и прокарва идеята да се направят, в името на сближението с инославните, някои отстъпки в полза на западното лъжеучение за вечното изхождане на Св. Дух «и от Сина».
Тъкмо това е обезпокоило, и то основателно, опонента на Оливие Клеман — православния монах Иларион, който основно е разкритикувал догматическите отстъпления на Клеман, противопоставяйки им съответни цитати от съчинението на проф. Владимир Лосский (на френски), озаглавено: «По образ и по подобие Божие» Париж, 1967 г. В началото на статията си монах Иларион изрично отбелязва, че Оливие Клеман «се оказва под силното влияние на патриарх Атинагор, (к.н.), който с постъпките си изглежда иска да докаже, че трябва да се жертвува богословието заради икуменическите сближения»9.
Икуменизмът действува хитро. Предпазливо подготвяйки пътя за ликвидирането на истината, той започва да втълпява идеята да се делят догмите на съществени и несъществени. «Несъщественото», според някои така подведени православни икуменисти, можело да се пожертвува, за да се запазело същественото във вярата. Така мисли например професорът по Догматическо богословие от Ленинградската Духовна академия прот. Ливерий Воронов. В името на икуменическото обединение той открито назовава днешните последователи на нехалкидонското вероизповедание, осъдено от IV Вселенски събор като еретическо, — «православни по същество», говори за «второстепенни въпроси на вярата» и препоръчва процесът на взаимното опознаване с тия «православни по същество» да бъде облекчен между другото «чрез щателно разграничаване на вселенски обезателните догми (necessaria) от останалите истини на вероучението, отнасящи се към разреда dubia» (т.е. съмнителни — в ск.н.)10. Разделянето на догматическите положения на «вселенски обезателни догми» и на «второстепенни въпроси на вярата», за какъвто о. Воронов счита например въпроса за вечното изхождане на Св. Дух от Отца11, несъмнено доказва икуменическата повлияност на посочения богослов от съвременните антиправославни тенденции на Женева.
Голям грях против православната Догматика е извършен с това, че някои истини на вероучението са отнесени към разреда «съмнителни». Те или са истини, щом са предмет на църковно вероучение, и тогава стоят над всяко съмнение за православно вярващия като Богооткровени и оттам — задължителни; или, ако са съмнителни, те не са «истини на вероучението» и тогава нямат място в него. Но да се говори за съмнителни «истини на вероучението», това значи да се зарази изобщо областта на вероучението с гибелния бацил на съмнението! Рече ли пък човек да се усъмни в нещо, което Църквата предлага като Богооткровена истина, — например, че Дух Свети вечно изхожда само от Отца, а не и от Сина — тогава той лесно ще почне да подхвърля на съмнение и всичко останало. Защото, щом се приеме идеята, че по даден догматически въпрос Църквата е «сбъркала», ще се дойде естествено до съмнение и във всички други църковни вероопределения.
Колко е прав св. Викентий Лерински, като пише: «Ако веднъж се даде воля на нечестивата неправда..., ужасявам се да кажа каква страшна опасност от разрушение и унищожение на вярата ще последва. Тогава, като се отхвърли една, каквато и да е част от вселенската истина (догмат), като по навик... ще почнат постепенно да отхвърлят една след друга останалите й части. А подир това, след като отхвърлят частите поотделно, какво ще последва накрай, ако не съвокупното отхвърляне на цялото?»12
Това, от което толкова се е опасявал св. Викентий Лерински, почва вече да се сбъдва в наши дни, и то в ужасяващ, небивал досега мащаб, понеже в разложението на Православието, провеждано от икуменизма, са се заангажирали не вече само отделни православни богослови, а официалните висши църковни власти на поместните православни църкви, обвързали се с членуване в ССЦ. Продължи ли тоя разложителен процес в същия темп, ще се разруши за всички поддали се на икуменизма православни християни цялата стройна сграда на Православната вяра, и от нея в душите им не ще остане нищо!
Не трябва да се забравя, че постановленията на III асамблея на ССЦ в Ню Делхи (Индия), когато повечето поместни православни църкви станаха членки на ССЦ (1961), предвиждат обединение на всички християнски изповедания не иначе, освен с жертвуване на вечни църковни ценности. В 3-то постановление ясно се казва, че постигането на единството е свързано «със смъртта и възраждането на много известни нам форми на църковни живот». За нас е очевидно, че желаната от икуменизма «смърт... на много известни нам форми на църковния живот» е зловещо предвестие за очакваното разрушаване на каноните и догмите на Православието!БЕЛЕЖКИ
1 Деяния Совещания глав и представителей автокефальных православных церквей. Т. II. М., 1949, с. 21-22.
2 Вж. Архиепископ Аверкий. Истинное Православие и современный мир. Ню Йорк, 1971, с. 46.
3 Вж. Contre le «Filioque» — Irenikon, №2, 1975, p. 170.
4 Вж. Окръжно послание на патриарх Фотия, превел митр. Симеон. — В: сп. «Български старини», кн. V, С., 1917, с. 123 сл.; Вж. и Архим. Амвросий. Св. Марк Ефеский и Флорентийская уния. Ню Йорк, 1963, с. 168-283.
5 Тиатирски и Великобритански архиепископ Атинагор Кокинакис. «Междуправославни богословски разисквания». Лейтън-Бъзърд, 1973.
6 Исторически утвърдена почетна титла на Константинополските патриарси, която обаче не им дава никакви по-големи правомощия по власт над другите Източни патриарси.
7 Бюлетин за осведомяване на православните народи и ръководни лица, издаден и разпространяван от Обединение на православните християни.
8 Пак там.
9 Вестник русского западно-европейского патриаршего Экзархата, 1971, — 75-76, p. 171-172.
10 Проф. прот. Л. Воронов. Единство и разнообразие в православной традиции. — ЖМП №10, 1970, с. 73.
11 Пак там, с. 73-74; Вж. също митр. Никодим. Предание и современность. — ЖМП №12, 1972, с. 58 кол. II.
12 Commonitorium, cap. 23. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 669.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.