Последна промяна:
25.09.2006 12:02
Да не си въобразяват «православните» икуменисти», че когато удари часът на обединението, ССЦ ще прояви особена деликатност към Православната Църква, зачитайки нейните догми и канони! Не, всичко това ще бъде релативизирано и пренебрегнато в името на обединението! Че така ще бъде, говори сегашното пренебрежително отношение на болшинството западни икуменисти към претенциите на православните, че те са носители на истината. Никой не ги признава за такива. Икуменическите списания гледат на всички църкви — включително и на Православната — просто като на исторически явления и нищо повече. Като такива те са причислени към разреда на относителните неща. Ето какво пише икуменистът Roger Garaudy:»Ако една църква счита себе си за видимия образ на Божия град..., тогава въпросното общество е извратено»1. Подобно нещо казва и д-р Лукас Фишер, като в името на обединението пожелава всички църкви (значи и Православната!) да бъдат готови «да умират и възкръсват постоянно»2.
Православните представители на икуменизма със своите претенции, че само в Православието е истината, са гледани от западните икуменисти като твърде особени «събратя», които «нещо странно влагат в ушите им» (ср. Деян.17:20). Още през 1937 г. при срещата на християнските църкви» в Единбург, било констатирано такова отношение на западните към източните представители на съответните църкви. По тоя повод тогава руският задграничен богослов Лев Зандер писал: «В настоящото време икуменическото движение е все още пан-протестантска организация с участие на православните». Православните, според собствените му думи, са «твърде» безгласни, а главното — твърде чужди и екзотични за болшинството (к.н.)»3.
Но може би така е било през тридесетте години на нашия век? Оттогава насетне може би пан-протестантският характер на икуменическото движение се е изменил? Или православните са успели да разширят своето влияние там? — Не! Ни най-малко! И до днес протестантският дух на икуменизма си остава негова отличителна черта. Всички поместни православни църкви станаха членки на ССЦ и пращат вече доста много свои делегати на разни икуменически конференции, за да свидетелствува уж за Православието. Но те не са успели да привлекат вниманието на инославните към неговите ценности.
Без стеснение това се признава от Ленинградския митрополит Никодим, който казва: «За православното съзнание от самото начало е било очевидно, че сътрудничеството със ССЦ и още повече членуването в него неизбежно ще означава потъване в стихията на протестантизма»4. Православните срещат пълно неразбиране от страна на протестантите, и това ги кара да се чувствуват сред тях «нерядко чужди», както добре отбелязва Едмунд Шлинк. Той направо признава: «Несъмнено, неправославните християни изобщо твърде малко проявяват старание да разберат Православната Църква»5. Нещо повече: към неразбирането на Православната Църква от тяхна страна се прибавя обвиняването й, че тя упорито стои неподвижна и се самозатваря «пред необходимостта от обнова днес»6.
При такова отношение към Православната Църква каква положителна роля се надяват да играят православните икуменисти в ССЦ като носители на истината! Тях ги удостояват само със снизходителни усмивки, търпеливо очаквайки приобщаването им към духа на протестантизма.
На протестантите не им трябва нашето Православие. Самото понятие «Православие» за тях е загубило онова дълбоко догматическо значение, което ние влагаме в него. Те не признават нашето Православие като адекватно на истината. Според тях имало много «православия». Както вече видяхме, те свободно наричат монофизитските «църкви» — ориенталско-»православни», а нашите поместни църкви — източно-православни. А и между лутеранските течения те отдавна говорят за ортодоксални (= православни) протестанти. Следователно, нашата претенция, че ние представляваме истинската Православна Църква, си остава валидна само за нас. Генералният секретар на ССЦ Филип Потер е казал много ясно: «Усилията, положени през последните десетилетия, имаха за цел един по-дълбок обхват на различните «ортодоксии» (православия) в икуменическото движение с цел да се обогатим и поправим (sic!) взаимно и да представим на света едно общо свидетелство. В стремежа си да представим едно общо свидетелство ние откриваме нови, общи страни на нашата вяра, които от своя страна ни позволяват едно по-пълно православие (к.н.) или изповядване на нашата вяра»7. Оттук става ясно, че «Православието» за икуменистите съвсем не съществува, а тепърва се изработва!
Според признанието на д-р Лукас Фишер, бивш директор на «Вяра и устройство» при ССЦ, протестантите не само не могат да се примирят с претенцията на православните, че само тяхната Църква е единствено истинската Църква, но направо се дразнят, когато слушат това. А се дразнят, защото считат своите протестантски общности за по-истински църкви от Православната. На свой ред пък «православните» се дразнят от тяхното дразнене»8, и така се върви към постепенно изравняване на вероизповеданията. В хода на тоя процес на изравняване «православните» икуменисти окончателно ще отпаднат от своето засега все още донейде защищавано Православие. Скъпата за нас Православна Църква ще се обезличи между другите многобройни, силни и помпозно представяни на икуменическите събрания «църкви». И когато всички бъдат признати за еднакво валидни пред Бога, защото все повече ще се развива икуменическото чувство за «взаимно зачитане и приемане на всекиго като ученик на същия Христос»9, тогава ще дойде ерата на всееретическата «Уна санкта» — църква над църквите! За нея отдавна мечтаят западните икуменисти. За нея заговорват вече и неслучайни, а влиятелни «православни» представители в икуменическото движение. Ето например, думите на митрополит Дамаскин Трануполски (от Цариградската патриаршия), казани в Сицилия през януари 1975 г. по случай седмицата на християнското единство: «Дошло е времето да признаем съществуването на една ecclesia extra ecclesiam (църква вън от Църквата) във всичката нейна пълнота, и в която единството се състои в същината на вярата, без обаче да се руши или релативизира нашето собствено еклезиологическо схващане»10. Последните думи от тая ужасяваща фраза на вид «успокояват» православните християни с уверението, че щяло уж да се запази тяхното собствено схващане за Църквата. Всъщност обаче това уверение е само привидно и цели да хвърли прах в очите, защото напоследък, при друг случай същият м. Дамаскин направил следните изявления във връзка с водения диалог с римокатолиците: «При двустранните и многостранни наши диалози не би трябвало никой да очаква, щото другата страна да престане да бъде това, което е, а би трябвало да признае другия такъв какъвто си е (к.н.)»11. Следователно, наред с православното еклезиологическо учение, митрополит Дамаскин признава като равностойно и всякакво друго, дори най-еретическо схващане за Църквата, което се покрива с това за някаква си «църква вън от Църквата». Тая нова и неизвестна нам от историята «църква» не е досегашната Православна Църква, щом е вън от нея. Коя ще бъде тя, ако не очакваното в антихристовите времена «сатанинско сборище» (Откр.2:9) или «церковь лукавнующихъ» (Пс.25:5), която ще иска да измести истинската Христова Църква! За тая «церковь лукавнующихъ» ето какво четем в изтълкувания Псалтир: «Бог се гнуси от нечестивото еврейско сборище и от нечестието на останалите еретици и ги лишава от покоя на Своята благодат поради неразкаяността им»12. Да ни пази Бог от приобщаването към тая «церковь лукавнующихъ» и от тъмните икуменически сили, които я подготвят!
Споменатите от нас в края на 2-то основание англикански, протестантски и римокатолически богослови, които обективно са признали, че единствено Православната Църква не е изменила на истината, а е останала непоклатно вярна на нея, са само отделни гласове на безпристрастни учени. Колкото и да ни радват, те не могат да бъдат меродавни за настроенията, господствуващи в икуменическите кръгове, защото тия настроения в дълбоката си същност са антиправославни. Представителите на Православната Църква в ССЦ не играят роля на всепризнати факлоносци на истината. Те там твърде незначително, макар и понякога с голяма външна показност се нареждат до представителите на разните протестантски деноминации, които имат огромно болшинство и от численото си превъзходство черпят силата си, властта си, самочувствието си. Дори и численото засилване на представителството на поместните Православни църкви не ще помогне да дойдат инославните до истината. Това числено «засилване» на православните само ще съдействува за погиването на още по-голям брой православни души! В нашата антихристовска епоха сатаната е вече развързан и е допуснат да мами цялата вселена (Откр.12:9; 20:7-8). «Тайната на беззаконието вече действува» (2 Сол. 2:7). Вече явно става отстъплението на ония, които «не са приели любовта на истината за свое спасение» (2 Сол.2:10), а са «обикнали неправдата» (2 Сол.2:12).
Утопични са предположенията, че ще могат някога всички еретически общности да се приобщят към едната истинска, от древност до днес неизменна Христова Църква. Протестантите, за които Православието е абсолютно чуждо и екзотично, с пълно самочувствие дирижират, властвуват, командуват в ССЦ, а православните им приятели трябва да се съобразяват и да се нагаждат към сътрудничество на икуменическа почва, заради което сътрудничество днес жертвуват каноните си, забраняващи съвместна молитва и общуване с еретици, а утре — при едно ново, възпитано в икуменически дух поколение — ще започнат да жертвуват и догмите си.
БЕЛЕЖКИ
1 Faith and Religion. — The Ecumenical Review, №1, 1973, p. 68.
2 Irenikon, №4, 1973, p. 474.
3 Зандер, Лев. Съезд христианских церквей в Единбурге. — В: сп. «Путь». Париж, №54, 1937, с. 68.
4 Цит. по Цоневски, Ил., Т. Събев. Четвъртото общо събрание на ССЦ в Упсала. — Духовна култура, кн. 5-6, 1969, с. 34.
5 Okumenische Rundschau, Heft 4, 1973, S. 438-439.
6 Okumenische Rundschau, Heft 4, 1973, S. 439.
7 Вж. статията на Ф. Потер в «Le Monde» р 20.IХ.1975, p. 9.
8 Irenikon, №4, 1974, p. 521.
9 Irenikon, №2, 1975, p. 255.
10 Ibidem, p. 222
11 В Episkepsis от 15 юни 1993 г., цитирано по Ортодоксос Типос, бр. 598, от 9 март 1984, с. 2, кол. 1-2.
12 Псалтирь съ толкованиемъ. Св. Киево-Печерская Лавра, 1802, л. 18 об.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.