Последна промяна:
25.09.2006 16:16
През лятото на 1968 г. тогавашният директор на комисията «Вяра и устройство» при ССЦ д-р Лукас Фишер е изнесъл голям доклад на едно икуменическо събрание. В тоя доклад той изтъкнал, че «една от главните пречки по пътя към църковното единство е здравата привързаност на църквите към тяхното минало, към историческата традиция»1 (к.н.). Тук деликатно, но открито се прави намек, че църквите — в това число и Православната — трябва да се подготвят да скъсат с преданието си, с историческата традиция, за да се постигне «единство» между тях.
За св. Православна Църква скъсването с миналото, с Преданието означава скъсване с каноните и догмите, скъсване със св. отци, скъсване със св. апостоли, скъсване със Самия Господ Иисус Христос! А това е равносилно на самоунищожението на Православието!
Св. ап. Павел внушително заповядва: «Стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание» (2 Сол.2:15). «Слово» — това е устното Предание, а «послание» — това е Преданието, записано в Свещ. Писание. Св. ап. Павел поставя както завещаното чрез слово Свещ. Предание, така и записаното в Свещ. Писание — на равна висота. Забележителен е изразът «Стойте!» Той значи: Не се придвижвайте ни на дясно, ни на ляво! Пребъдвайте неподвижно и твърдо в преданията! Дръжте учението! Не допускайте никакво изменение в него! (ср. Притч.22:28 — «Не премествай стари межди, които твоите бащи са прокарали!»)
Толкова е била съществена за св. ап. Павел мисълта да се пази Свещ. Предание, че той не веднъж я изразява. На Тимотей например той пише: «О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено!» (1 Тим.6:20).
Св. Викентий Лерински прекрасно изяснява тези думи така: «Преданието съхрани! Що е Преданието? — Онова, що ти е поверено, а не онова, що е от теб изнамерено; онова, що ти си приел, а не онова, що си измислил;... това, което е било доведено до тебе, а не е открито от тебе; това, на което ти трябва да бъдеш не изобретател, а пазител; не основател, а последовател; не такъв, който води, а който е воден»2.
А ето, сега най-видните икуменически деятели искат от Православната Църква да напусне онова, което й е предадено от апостолите и св. отци, и което съставя нейната свещена традиция. В проповеди и доклади те я атакуват, като засягат нейните вековни устои — догмите и каноните. Прибулено, и все пак доста открито те казват например, че никой няма да може в Новия Йерусалим, според тях изобразяващ бъдещата икуменическа «църква», да има «отделна горница за своето изповедание», че влизането в него «е съмнително от гледна точка на официалните критерии» (за Православието такива критерии са догмите и каноните наред с неоспорваната от никого Евангелска нравственост), и че «църквите», които не желаят да се съгласят на обнова, не мога да служат на икуменическото дело»3.
Ала, ако по-възрастните икуменически водачи се изразяват все още твърде предпазливо, темпераментните им възпитаници, младите икуменисти, не проявяват вече деликатността на учителите си. В някои младежки икуменически кръгове се чуват вече по-дръзки гласове, което ясно подстрекават към посегателство върху свещените устои на Църквата. Така например, Stephen C. Rose в уводната статия на основаното от него в 1967 г. списание «Risk» при младежкия отдел на ССЦ, пише: «Ние се нуждаем от няколко смели грешници, които... да запретнат ръкавите си и да облекат своите въображения в двойната задача — да придвижат църковните структури (догмите и каноните — в ск.н.) и да формират световното съзнание!»4
Такъв «смел грешник» може би вече се е намерил в лицето на генералния секретар на ССЦ д-р Филип Потер, който през август 1973 г., по случай 25-годишния юбилей на ССЦ открито е казал, че, за да пораснем в новата (икуменически разбирана) съборност и в единството, трябва да бъдем готови «да оставим да измрат упоритите исторически институции и структури, които спъват Божия план (sic!) по отношение на Неговия народ... В тоя процес — продължава Потер — ние ще трябва да бъдем свободни от търсенето непременно на съгласуваност (consensus)... Това, което е най-важно тук, не е единодушието, а общението в сътрудничество и в конфликта, придружено от случаи на взаимно коригиране и на общо причастяване (communion). Една форма на съборност истински многокултурна, моногоезична, многоверска би могла да се превърне във внушителен извор на обогатяване, на окуражаване и на задълбочено запознаване с Божия план» (к.н.)5.
Протестантският икуменизъм — според цитираните думи — претендира да разбира и да осъществява най-добре Божия план по отношение на човечеството. Но как го разбира той и как го осъществява? — Разбира го по антихристовски и го осъществява по дяволски, като призовава към изневяра на досегашните църковни институции и структури, като отрича необходимостта от единодушие във вярата, като нехае за всевъзможните налични догматически конфликти и канонически разноречия в лоното на ССЦ и като приканва при тоя хаос всички свои членове към общо причастяване! Но това е нещо абсолютно недопустимо за истински православните християни. Те много добре знаят, че единодушието в правото учение е абсолютно необходимо предварително условие както за участието в Църквата и нейния благодатен живот, така и за допущането до Св. Причастие. Св. ап. и евангелист Лука свидетелствува в книгата си «Деяния на св. апостоли» за първите християни, че те постоянствували «в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите» (Деян.2:42). Най-напред е подчертано постоянствуването в учението, а после — като последица от него — участвуването в хлеболомението (т.е. в причастяването) — ср. 1 Кор.10:16) и в молитвите.
Въз основа на Свещ. Писание и на Свещ. Предание, св. Православна Църква винаги е спазвала този ред на нещата — първо е поставяла съгласието в учението, единодушието в догмите, както и съобразяването с каноните, а чак тогава е допущала повярвалите до причастяването от една Чаша. Икуменизмът днес постъпва обратно: поставя на първо място причастяването, и на втори план оставя разглеждането на догматическите различия и конфликти. И понеже те никога няма да се изгладят поради нежеланието на протестантите да се върнат към истината, ССЦ фактически узаконява беззаконието, т.е. причастяването на правовярващите с кривовярващите, без да се изисква каквото и да било верово единодушие между тях, и без покорност на истината, така енергично изисквана от св. апостоли (Рим.2:8; 14:25; 1 Петр.1:22)! Такава практика светото църковно Предание не познава! Тя е отречена всецяло като порочна. И разбира се, не може да бъде угодно на ССЦ такова Предание, което се явява като пречка за реализиране на неговите антиправославни планове. За да омаловажи прочее ревността на св. Православна Църква към Св. Предание, протестантският икуменизъм започва да говори за множество предания. Всяка църковна общност, според него, има свое предание. Всички тия «предания» се обявяват за равностойни и се поставят на едно ниво. Вследствие на тая хитра подмяна и изравняване на множество най-разнообразни «предания», Свещеното Предание на Православната Църква няма вече в очите на икуменистите никакво предимство над преданията на другите «църкви».
Тази съвсем нова доктрина за Преданието и «преданията», която иска на всяка цена да се наложи и на «православните» икуменисти, е в дълбоко противоречие с вековното православно църковно разбиране за Свещ. Предание, така добре схванато, изложено и защитено от митрополит Филарет Московски. Според него, истинското Св. Предание не е само «видимо и словесно предаване на учението, правилата, чиноположенията и обрядите, но заедно с това — и невидимо действително преподаване на благодатта и освещението»6. В това се състои главното според митр. Филарет: не само в историческата памет, но именно в неизменното веене на благодатта. Затова само в Църква е възможно истинското Предание, — само там, дето в непрекъснат ток струи благодатта на Св. Дух, Който разкрива истината и наставлява в нея»7.
Затова св. Църква така ревниво пази своето Свещ. Предание от смесване с човешки, погрешни пагубни предания (ср. Кол.2:8). Гласът на Църквата ясно прозвучава в богослужебните й книги, дето четем: «Не бива да се прибавя, нито да се изоставя нещо то Свещеното Предание на нашата Православна вяра, в която правилно сме се кръстили. А изменниците на тази Вяра ще бъдат наказани с проклятие!» (16 юли: Память святыхъ Вселенскихъ шести Соборовъ — 9-та песен, стих 1).
Поставяйки си двойната задача: 1) да «разклатят църковните структури» и 2) да «формират световното съзнание» протестантските икуменисти си присвояват правото да налагат своите разбирания на св. Православна Църква! Тъкмо тая най-голяма опасност ние съзираме в членуването на отделните поместни православни църкви в Световния съвет на «църквите». Тоя Съвет, дори и да не претендира засега сам да е църква, която да замести различните църкви, дори и да заявява, че всяка вероизповедна общност може да си запази своето специфично «верую», своята еклезиология, своите обичаи и вероизповедни ценности, — тоя ССЦ като световна организация с единен административен център (Женева) естествено ще се опитва и вече на дело се опитва, както ще видим по-нататък, да прояви своята власт и да налага своите разбирания — днес по разни политико-социални и практически въпроси, утре по литургико-канонически, а по-нататък и по чисто догматическо-верови въпроси и да изисква от всички църкви, членуващи в него, дисциплинарно подчинение за постигане на икуменическите цели, които все повече и повече се очертават като чисто земни и нямащи нищо общо с главния въпрос за вярващия православен християнин — вечното спасение на душата (Мат.16:26). Тази дисциплинарна икуменическа обвързаност е изтъкната в Посланието на VI асамблея на ССЦ, в което се казва, че сега се отваря «нова страница в историята»8. Позовавайки се на това Послание, генералният секретар на ССЦ д-р Филип Потер в писмото си от 11.Х.1984 г. до Московския и Всерусийски патриарх Пимен му напомня за «свързващите ни заедно ангажимент и завет»9.
Според предсказанията на Спасителя и на св. апостоли, светът върви не към покаяние, а към обезверяване (Лука 18:8), не към приемане на истината, а към все по-голямо отстъпление от нея (2 Сол.2:3-12) и чрез всичко това — към подготвяне времената на антихриста и оттам — към погибел. От тая гибел вярващите ще се спасят не чрез икуменизма, а чрез дълбоко покайно отказване от нравствените си грехове, чрез отхвърляне на лъжеученията и чрез възвръщане към Богооткровената истина. Ние сме длъжни заради спасението си да стоим в истината и да я пазим като зеницата на очите си, съгласно увещанието на словото Божие: «Помни, прочее, как си приел и чул (Божественото Предание! — в ск.н.) и пази и се покай!» (Откр.3:3).
Вярно е, че сама по себе си Божествената истина няма да ни спаси, ако не я превърнем в дело. Св. Симеон Нови Богослов, като привежда в подкрепа на това прекрасната светоотеческа мисъл: «Каква полза да имаш благочестива вяра и нечестив живот?», я перифразира така: «Каква полза да вярваш правилно, а да живееш беззаконно?»10 Тази светоотеческа мисъл е почерпена от словото Божие, дето Спасителят говори: «Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а онзи, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен... Махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие!» (Мат.7:12, 23). Духовното звание само по себе си не спасява, а погубва, ако не е свързано с изпълняване. Но от тази аксиома не бива да прави изводът, че не било важно как вярваш, а как живееш. И едното и другото е важно. За осведомения християнин е ясно, че правилен богоугоден живот не е възможен без правилна вяра. Неоспорима е ролята, която догматическите истини играят в делото на спасението. За да се убедим в това, достатъчно е да приведем два централни текста: единия от Стария Завет, а другия — от Новия Завет. В Псалтира четем: «Господи, прати Твоята светлина и Твоята истина да ме водят и да ме доведат на Твоята света планина и в Твоите обиталища» (Пс.42:3). А Господ Иисус Христос говори в Своята първосвещеническа молитва към Отца: «Вечен живот е това — да познават Тебе Единия Истински Бог и пратения от Тебе Иисуса Христа» (Иоан.17:3).
В светлината на Божественото Откровение се вижда, че не всяко «добро» дело е угодно Богу, и че греховните мотиви греховно обагрят и най-добрите на вид дела. Правилната, православна вяра ни учи на правилен мироглед и оттам — на правилно добротворство. «Без вяра не е възможно да се угоди на Бога» (Евр.11:3). Нещо повече, — правилната вяра в тоя свят на безверие и кривоверие е толкова съществена, че ако някой успее да я запази в душата си и се погрижи да не я угасят противните богоборчески ветрове на съвременността, тогава и тя ще го спаси в решителните часове на съдбоносните изпитания, идващи върху света, и особено в деня на Страшния Христов съд, по думите на Господа: «Понеже ти запази словото на търпението Ми, и Аз ще те запазя от часа на изкушението, който има да дойде върху цялата вселена, за да изкуси живеещите на земята» (Откр.3:10). Та нали това значат и думите на Христа: «Всеки, който Ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен» (Мат.10:32)!
Но за да получи от правилната вяра, т.е. от Истината, спасение, вярващият трябва да бди над нейната чистота, защото изопачаването на истината, създаващо ереси, е пагубно. Като има предвид това, епископ Теофан Затворник пише: «Вярата, бидейки от неземен произход, не може да се подчинява на закона на земните изменения. В нея не бива нищо да се отменя или променя: нито в изповеданието, нито в правилата на живота, нито в начина на извършване Тайнствата, нито в църковния порядък и устройство. Светата наша Вяра в целия си състав е наша лечебница, съдържаща всякакъв вид лекарства за всички наши немощи. Но както веществените лекарства само тогава биват силни, когато съдържат всички съставки, които се изискват от рецептата, така и нашата света Вяра само тогава бива за нас целебна, когато ние я пазим във всичката й цялост без всякакви осакатявания и изменения. Отнемете от лекарството коя да е съставка и я заменете с друга, то ще изгуби всичката си целебна сила. Отнемете и от състава на Вярата и Църквата каквото и да било, или прибавете нещо (например «Филиокве» — в ск.н.), — тя ще престане да бъде вече за вас лековита и спасителна. Без нейната цялост няма за нас спасение. Затова Сам Господ я пази като зеницата на очите. Всичко в света се движи и променя, но нашата света Вяра пребъдва и ще пребъдва неизменна... Врагът на нашето спасение знае, че всичката сила и целителност на Вярата зависи от нейната неизменност или... решително неподвижност, и затова всячески се опитва да я въведе в потока на човешките промени: възбужда ереси, разпалва суемъдрие..., всичко употребява, за да въведе някакви изменения в нейното Божествено устройство и да унищожи с това нейната сила»11.
Още по-внушително епископ Теофан подчертава необходимостта да бъдем непоклатно верни на Богооткровената истина със следните свои думи: «Човешките учения се стремят все към новото, растат, развиват се. И това е естествено, защото те не притежават истината, а само я търсят... За нас и истината, и пътищата към истината са определени веднъж завинаги. Ние имаме истината, и целият труд у нас се свежда към усвояването й, а не към откриването й. Там закон е: напред, напред! — А за нашето учение свише е казано: стойте, пребъдвайте неподвижни! Ако ни се предоставя нещо, то е само това — да се утвърждаваме и другите да утвърждаваме. В това отношение и на нашето учение е свойствено движението — в смисъл на разширяване, но не в областта на истината, а в областта на обхванатите от истината и на покорилите й се. Наш дълг е на всяко ново поколение след нас да съобщаваме и внушаваме Божията истина»12.
Ето това е православното отношение към Богооткровената истина. Тя е дадена веднъж завинаги (Иуда 1:3). Тя е непроменима. От нея нищо не бива да се отнема (Откр.22:19). Към нея нищо не бива да се прибавя (Гал.1:8). Съгласно с нея и нейните предписания ние трябва да живеем (Мат.7:21), защото, «който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в Царството небесно» (Мат.5:19).
Икуменизмът не споделя този православен възглед за истината. Той не я цени като спасителен фактор, а се опитва да я накърнява чрез насаждането на компромисни настроения сред своите привърженици и чрез проповедта за «придвижване на църковните структури», което е равносилно на изневяра! Заинтересуван уж от истината, той всъщност зорко дебне как да я унищожи, като търси за това подходящ момент. Когато види, че това не му се удава, променя тактиката и започва да вдига шум около други проблеми: социално-расови, културно-битови, политико-обществени. Любима тема му е постигането на общ мир и всечовешко благоденствие. Занимавайки се с тия злободневни въпроси, той се стреми да създаде впечатлението, че е високо хуманна организация и че милее за благото на цялото човечество. В името на обединението на всички той разпространява идеята да не се проявява верово «тесногръдие» и излишна привързаност към древните предания.
Известни среди считат, че ССЦ е някакво повторение на ООН, само че възникнало на религиозна почва. Според нашето дълбоко убеждение, «християнският» уж икуменизъм крие в дълбочините си противохристиянски и противоцърковни тенденции. Темите на вярата не са толкова желани, но се поставят на разглеждане там по настояване на някои църкви. Дори Ленинградският митр. Никодим е отбелязал това пренебрежение към верските въпроси, без да направи обаче нужните логически практически изводи. Той пише: «В последните години интересът към проблема на вероизповедното единство в икуменическите кръгове някак е отслабнал. По-задълбочените представители на протестантизма сравнително спокойно посрещат тоя факт почти като фатална неизбежност, произтичаща от огромния плурализъм на възгледи у участниците в икуменическото движение. Между по-недисциплинираните и по-нецърковно настроените икуменисти може да се чуят изказвания от от такъв характер, че интерконфесионалните различия са просто «архаизъм», който вече никого не интересува (к.н.). Неволно се натрапва и тоя печален от православна гледна точка факт, че в преразгледаната Конституция на ССЦ, дето е отделено много внимание на изреждане функциите на тоя орган, не се говори за единството на вярата като цел на икуменическото движение» (к.н.)13.
Може би поради правените остри критики, че ССЦ не се интересува от спасяващата истина, на конференцията в Лувен (от 2 до 13 август 1971 г.) било предложено да се даде нова формулировка на първата и най-важна задача на ССЦ според неговата Конституция: «Да се приканват църквите към целта на видимото единство в една единствена вяра и в едно единствено евхаристийно общение, изразено чрез култа (богослужението) и чрез задружния живот в Христа, и да се напредва към това единство, за да повярва светът»14. Това предложение обаче не е било прокарано нито на V асамблея в Найроби (1975 г.), нито на VI асамблея във Ванкувър (1983 г.).
Но дори и да беше прокарано в Конституцията на ССЦ въпросното предложение, то нямаше да промени нещата, така както са поставени вече в ССЦ. Протестантско-интерконфесионалният и секуларистичен облик на ССЦ си остава господствуващ. Православните църкви ще продължат да губят там православния си дух и да се приспособяват към вкусовете на протестантския икуменизъм. Даже изготвянето на една «обща декларация на вярата»15, или на общ катехизис16, за какъвто вече се говори в икуменическите среди, и опит за какъвто е вече направен17, не предвещава нищо утешително, щом «православните» икуменисти правят вече пораженски изказвания в полза на «Филиокве» и на разделянето истините на вярата на «вселенски задължителни догми» и на «второстепенни въпроси на вярата». Икуменизмът ще се опита да изгради готвеното от него обединение върху развалините на Православието, а не върху Православната Истина! Знаменателно е, че православните представители дори не са участвували в съставянето на поменатия «общ» катехизис18. Но щом обединението се изгражда против истината, то не може да бъде угодно на Бога, Който желае «да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината» (1 Тим.2:4). Тогава до какъв мир на земята, до каква социална дружба между народите ще доведе такова небогоугодно вавилонско обединение? Разгласяван на събрания и асамблеи, икуменическият мир се оказва нереален, изкуствен, безблагодатен. такъв безблагодатен мир отдавна е отхвърлен от св. отци. «Мир аз разбирам не тоя, — казва св. Йоан Златоуст — който се състои в празни приветствия и обещания на трапезите, но мир по Бога, който произлиза от духовно единение. Точно това единение мнозина сега разкъсват, когато,поради неразумната си ревност, унищожават нашите постановления и, като придават по-голяма важност на юдейските (постановления), считат за учители, заслужаващи повече доверие, отколкото нашите Отци»19.
А св. Максим Изповедник, свидетел като на ужасни нововъведения в негово време, така и на позорни компромиси с вярата, правени от най-високи представители на Православието уж в името на мира, е писал: «Ако, изследвайки явилите се в наши времена нововъведения, ние ги намираме достигнали до крайната степен на злините, то гледайте да не би под предлог на мир да се окажем страдащи от отстъпление, за което божественият апостол е казал (2 Сол.2:3-4), че то ще бъде предтеча на антихристовото пришествие»20. Компромисите с вярата, предприемани в името на каквито и да било земни идеали, не дават никога добри резултати, защото са тежък грях против Бога и против откритата ни от Него спасяваща Истина!БЕЛЕЖКИ
1 Цоневски, Ил., Т. Събев. Четвъртото общо събрание на ССЦ в Упсала. — Духовна култура, кн. 5-6, 1969, с. 27.
2 Commonitorium, cap. 22. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 667.
3 Мисли на д-р Висерт Хуфт из проповедта му «Се, творю все новое». — В: ЖМП, №10, 1967, с. 67.
4 The Development Apocalypse, Introduction. — Risk, vol. III, №1-2, 1967, p. 7.
5 Irenikon, №4, 1973, p. 466.
6 Митрополит Филарет Московски, цит. по Лосский, Владимир. Предание и предания. — ЖМП, №4, 1970, с. 68.
7 Порт. Г. Флоровский. Пути русского богословия. Париж, 1937, с. 178.
8 ЖМП, №10, 1983, с. 50, кол. I.
9 ЖМП, №1, 1984, с. 66.
10 Св. Симеон Новый Богослов, слово 28. — В: Слова (выпуск I, изд. 2-ое). М., 1892, с. 246.
11 Епископ Теофан. Слова на Господские, Богородичные и торжественные дни. М., 1883, с. 64-65.
12 Епископ Теофан. О Православии с предостережениями от погрешении против него. М., 1893, с. 7.
13 Экуменическия деятельность Русской Православной Церкви. — ЖМП, №7, 1971, с. 42.
14 Irenikon, №4, 1971, p. 490.
15 Пак там, p. 480, 482.
16 Пак там, p. 483.
17 Irenikon, №2, 1975, p. 226-227.
18 Там.
19 Св. Иоанн Златоуст. Против иудеев, слово III, 6. — В: Творения. Т. I, кн.2, СПб., 1895, с. 667.
20 Св. Максим Изповедник. J. P. Migne, PG, t. 48, col. 870.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.