Епископ Виктор (Островидов)

АРХАНГЕЛСК.
АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (САМОЙЛОВИЧ)

И зглежда престоят на епископ Виктор в Архангелск е бил относително продължителен, защото светителят разказвал по-късно, че докато бил там, имал възможност да отслужи няколко литургии със заточените там свещеници в квартирата на един от тях, който се казвал Николай. „Каква радост беше за нас! И иконата беше с нас!“ – разказвал владиката. Споменатият в спомените на сестрите „свещеник Николай“ бил отец Николай Пискановски, добре познат на владиката от Соловецкия лагер, където служили заедно при катакомбните богослужения. Oтец Николай бил освободен от лагера през месец октомври 1932 година и веднага бил осъден на три години заточение в Архангелска област. По това време той живеел именно в Архангелск.

От месец юни 1933 година там се намирал на заточение и Угличкият архиепископ Серафим (Самойлович). Той бил викариен епископ на Новгородския митрополит Агатангел и въпреки младостта си (роден през 1881 г.) управлявал успешно епархията (1922 – 1926 гг.) по време на заточението на митрополита изповедник. След това за кратко време, от 29 декември 1926 година до 7 април 1927 година архиепископ Серафим трябвало да поеме кръста на управлението на цялата Руска Православна Църква, след като били последователно арестувани патриаршеският местопазител митрополит Петър (Полянски) и неговите заместници, митрополит Сергий (Страгородски) и митрополит Йосиф (Петровѝх). Като предвиждал ареста си, още след встъпването в длъжност, митрополит Йосиф подписал завещание, с което определял трима свои заместници. Скоро той наистина бил арестуван. Преднамерено властите възпрепятствали първите двама заместници и така управлението на Руската Църква било поето от малко известния млад архиепископ Серафим (Самойлович). В ОГПУ обаче били много неприятно изненадани да установят, че той може много твърдо и умело да противостои на техните коварни планове. С неговата обработка се заел лично ръководителят на антицърковния отдел на ОГПУ, Е. А. Тучков. Архиепископ Серафим решително отхвърлил условията на Тучков за легализация на Църквата и особено предложения от него състав на Синода. От своя страна той предложил свой състав. Скоро след това самият архиепископ Серафим описал в свое писмо така реакцията на Тучков: „Какво последва! Беше като изстрел от голямо оръдие.“ Но светителят не се смутил. Особено неприемливо за властите било името на Казанския митрополит Кирил – пръв кандидат за местопазител на патриаршеския престол в завещанието на патриарх Тихон. „Но той е в затвора“ – възразили му чекистите. „Е, той е във вашия затвор, освободете го“ – отговорил архиереят. В края на разговора Тучков се обърнал към своя сътрудник: „Иван Василиевич, знаете ли какво ни предлага архиепископ Серафим? Да съберем черна сотня. Това е открита контрареволюция. Не, трябва, вижда се, да го изпратим на Соловки …“ Тази зловеща закана този път не била изпълнена, може би защото Тучков вече бил постигнал своето. По същото време той обработвал и самия митрополит Кирил, който също така категорично отхвърлил предложенията му. Митрополит Сергий (Страгородски) обаче вече ги бил приел. След няколко дни архиепископ Серафим бил изпратен за гр. Углич – седалището на неговото викариатство – без правото да го напуска, митрополит Кирил бил отправен на ново тригодишно заточение дълбоко в Сибир, а митрополит Сергий бил освободен. Архиепископ Серафим с готовност предал своите пълномощия на по-старшия от него митрополит Сергий, който по това време все още се ползвал с голям авторитет и доверие сред епископата. Последвала известната рязка промяна на курса на управление на Църквата от страна на митрополит Сергий.

На 6 февруари 1928 година архиепископ Серафим подписал заедно с митрополит Агатангел (Преображенски), митрополит Йосиф (Петровѝх) и още двама архиереи т. нар. Ярославско обръщение, насочено срещу Декларацията на митрополит Сергий (Страгородски) и неговата нова църковна политика.

На 20 януари 1929 година архиепископ Серафим издал Послание до цялата Църква. В него, като посочвал в какво се състои извършеното предателство, той фактически обявил митрополит Сергий – „така нареченият заместник на патриаршеския местопазител“ – за лишен от правото му да управлява Руската Църква. Архиепископ Серафим напомнял, че той е предал пълномощията на управлението на митрополит Сергий. Логиката на Посланието е, че след като последният е изпаднал в „новообновленство“, отговорността за управлението отново се връщала върху архиепископ Серафим. От своя страна той насочвал всички да се обръщат като към административен глава на Църквата към митрополит Йосиф (Петровѝх), от когото е приел пълномощията си. И той самият, и митрополит Йосиф към момента били на заточение, така че прехвърлянето на правата към него от митрополит Йосиф (поради ареста на последния) губило смисъла си и те се връщали към него. Сега вече Тучков изпълнил заканата си и много скоро след излизането на Посланието архиепископ Серафим бил осъден на три години „за разпространяване на антисъветски документи“ и изпратен в Соловецкия концлагер. Отец Михаил Полски разказва, че в лагера владиката постоянно бил на тежките общи работи. Веднъж, докато подавал тухли на строежа на някаква сграда, паднал от скелето от втория етаж и си счупил ребра. Срастването било несполучливо и владиката бил напълно инвалидизиран. След това го изпратили на материка на известната командировка „Май-губа“, където вече изпълнявал само инвалидни работи като пазач. Това станало през есента на 1931 г., което дава повод на някои изследователи да допускат, че може би още там са се срещнали с епископ Виктор, за когото се знае, че от есента на 1930 година също бил командирован на Май-губа. Но това изглежда малко вероятно, тъй като лагерният срок на епископ Виктор изтекъл на 4 април 1931 година, а на 10 април той вече бил осъден на ново тригодишно заточение в Уст-Цилма. Той пътувал дотам по море и след това - по река Печора. Това означава, че е тръгнал, преди да прекъсне корабоплаването поради заледяването през есенно-зимния сезон, тоест най-късно в ранната есен на 1931 година. Най-вероятно двамата владици са могли да се срещат и да общуват, след като през август 1933 година епископ Виктор бил освободен от затвора в Сиктивкар и на път за Уст-Цилма престоял известно време в Архангелск. Архиепископ Серафим бил там на заточение от началото на месец юни 1933 година. Въпреки тежкото си здравословно състояние владиката не падал духом, а предприел енергични действия с цел да бъде придвижено обединяването на антисергианските сили върху надеждна канонична основа. Архангелск бил място, от където преминавали мнозина архиереи и свещеници след изтичането на лагерния им срок в Соловецкия лагер на път за вътрешността на страната или за ново заточение. Там имало и постоянно пребиваващи заточени клирици като самия архиепископ Серафим и известния отец Николай Пискановски, който станал негов доверен секретар и помощник. По различно време през този период през Архангелск преминали епископ Виктор (Островидов), епископ Дамаскин (Цедрик), епископ Партений (Брянских), мнозина свещеници и вярващи, осъдени по църковни дела. Провежданите разговори и обсъждания в различен състав в продължение на месеци имали за цел да бъде направен анализ на актуалното църковно положение, да бъдат очертани перспективите и съответно да бъде набелязана посоката, курсът, който да се следва занапред. Като резултат бил съставен един важен документ, станал известен като „Деяние на Угличкия архиепископ Серафим (Самойлович)“. На запазеният от него екземпляр е поставена датата 17 декември (4 декември ст. ст.) 1933 година. Замисълът бил този документ да даде канонична и богословска оценка на действията на митрополит Сергий и с това да стане основа за едно общо съгласувано отношение на антисергианските сили към неговата политика. „Деянието“-то има приемственост с предишния важен документ, издаден от архиепископ Серафим, неговото „Послание до цялата Църква“ от 1929 година. „Деяние“-то подобно на „Послание“-то е написано от позицията на архиерей, който носи върху себе си отговорността за централното управление на Руската Православна Църква. Логиката на втория документ е продължение на логиката на първия – след като митрополит Сергий е предал Църквата на нейните врагове, той губи правата по нейното управление, предадени му от архиепископ Серафим и те се връщат към последния. Затова именно владиката има каноничното правомощие да обяви, че лишава митрополит Сергий от молитвено общение със себе си и с всички православни епископи на Руската Църква, предава го на Църковен съд и му налага забрана за свещенослужение. Това е продължение на „Послание“-то от 1929 година, в което архиепископ Серафим фактически обявявил отстраняването на митрополит Сергий от църковното управление. В „Деяние“-то се определял и чинът за приема в църковно общение на епископите, единомислени с митрополит Сергий – той бил същият както за епископите отпаднали в обновленството. Подчертавало се, че глава на Руската Църква продължавал дa бъде държаният в изолация от властите митрополит Петър (Полянски) и се определяло, че докато той нямал възможност да се заеме реално с управлението на църковните дела, управлението преминавало, съгласно определенията на Поместния събор на Руската Православна Църква от 1917-1918 г. и актовете на светейшия патриарх Тихон към най-старшия йерарх на Руската Църква. Този израз несъмнено визирал Казанския митрополит Кирил (Смирнов), който в Завещанието на светия патриарх Тихон бил поставен на първо място сред тримата кандидати за местопазители на патриаршеския престол до избора на нов патриарх. Макар и издадено от името на архиепископ Серафим, „Деяние“-то било по-скоро съборен документ, съставен в резултат на съвещанията на заточените архиереи и клирици, проведени през втората половина на 1933 година в Архангелск. За значението на тези съвещания и на самия документ говори фактът, че понякога те биват наричани „Малък Архангелски катакомбен събор“.

Какво било участието на епископ Виктор в създаването на „Деяние“-то? Преки сведения за това няма, но има достатъчно данни, по които може да се съди, че неговото участие е било твърде значително. Преди всичко нека да отбележим, че той със сигурност е имал възможността да вземе участие в работата по изготвянето на проекта. Макар и по времето, от което е датиран документът – 17 декември (4 декември ст. ст.) 1933 година – владика Виктор вече да не е бил в Архангелск, преди това е имал достатъчно време на разположение по време на престоя си там, за да развие своите възгледи в беседи с архиепископ Серафим и заточеното духовенство, а също така и да формулира писмено основни положения на документа. Както беше казано малко по-горе, в Архангелск светител Виктор имал възможност да отслужи „няколко литургии“. Това не би могло да стане в рамките, примерно, на една седмица, особено в катакомбните условия, в които служели – квартирата на отец Николай, представляваща таванска стаичка. С оглед на това, логично е да се предположи, че престоят на епископ Виктор в града е бил по-продължителен.

Що се отнася до неговото участие в изготвянето на „Деяние“-то, най-добре свидетелства за това съдържанието на самия документ. По-горе предадохме, така да я наречем, „разпоредителната“ част на документа. Преди нея, в около две трети от обема на текста, е изложена богословската оценка на възгледите и практическата дейност на митрополит Сергий. Тази оценка обосновава и наложените санкции. Самият архиепископ Серафим имал съзнанието, че обобщавал обвиненията на архиереите на Руската Църква отправени през годините след издаване на Декларацията към митрополит Сергий и неговия неканоничен Синод. След като изтъквал множеството увещания, отправени към митрополита от мнозина архиереи, клирици, богослови, и посочвал упоритото следване от негова страна на пагубната му за Руската Църква линия, той казвал: „В дейността на митрополит Сергий се прояви: според едни – узурпаторство (заграбване) на властта, което произведе разкол; според други – ерес, а според трети – и отстъпничество. Лично аз смятам, че митрополит Сергий узурпира властта, извърши разкол, изпадна в ерес и отстъпи от изповедничеството на Православието.“

По отношение на заграбването на властта в Руската Църква Казанският митрополит Кирил е оставил най-подробното и най-обосновано обяснение в какво се състои превишаването на правата и въобще цялостната каноническа несъстоятелност на положението на митрополит Сергий и неговия Синод. Той осветлил този въпрос в писмообмен със самия митрополит Сергий през 1929 година.

По отношение на разкола в Руската православна Църква, настъпил след издаването на Декларацията от 1927 година, всички видни йерарси и дори мнозина от тези, които останали в подчинение на митрополит Сергий били единодушни, че отговорността за последвалия разкол е именно негова.

Обвинението в ерес било отправено към митрополит Сергий от епископ Виктор. При това много по-рано, още преди болшевишката революция. През 1912 година като игумен на Зеленецкия манастир тогавашният архимандрит Виктор в статията си „Новите богослови“ подложил на основна критика богословските възгледи на митрополит Сергий за спасението, изложени в книгата му „Православното учение за спасението“, издадена през 1898 година. Според тези възгледи на действието на Божията благодат (както в отделните тайнства, така и изобщо в делото на човешкото спасение) се отреждало доста по-ограничена роля в сравнение с класическото светоотеческо учение и в същото време неправомерно се разширявало значението на автономната нравствена дейност на човека. Тясно свързани с това изкривяване на светоотеческото учение за спасението са възгледите на митрополит Сергий за Църквата, в която той виждал преди всичко земна организация, зависеща от човешките действия и не оставял място за действието на Божията благодат като основа и вътрешна сила на църковния живот и спасението в Църквата. Епископ Виктор припомнял този свой анализ в писмо до епископ Авраамий (Дернов) от началото на 1928 година:

„Ние вярваме с детска простота, че силата на Църквата не е в организацията, а в Божията благодат.“

„Тук е налице и явно извращаване на същността на Църквата, а именно, нейното съзнателно приспособяване – на небесната Христова невеста – за служене на света, тоест на злото, защото светът в зло лежи.“

„Неговите (на митрополит Сергий – б. м., м. В.) заблуждения за Църквата и спасението на човека в нея ми бяха ясни още през 1912 г. И аз писах за него в старообрядческо списание, че ще дойде време и той ще разтърси Църквата. Така и стана.“

Тези думи отразяват и разбирането на свещеноизповедник Виктор, че отклоненията от православната истина водят до тежки и дори преки последствия в живота на Църквата и обществото.

За изкривяването на догмата за спасението и учението за Църквата става дума и в известните петнадесет отговора на епископ Виктор, дадени в управлението на ОГПУ във Вятка на 18 януари 1928 година:

„I-ви ВЪПРОС: Как може да се обясни от църковна и гражданска гледна точка появата на новото църковно течение – платформата на „възванието“ от 29 юли 1927 г.?

ОТГОВОР: От Църковна – с неправилното учение за Църквата и за делото на нашето спасение в Иисус Христос (принципната заблуда на митрополит Сергий)…“

„II-ри ВЪПРОС: Как да се гледа на „възванието“, защо и прочее?

ОТГОВОР: „Възванието“ е отдалечаване от истината на спасението. То гледа на спасението като на естествено нравствено усъвършенстване на човека (езическо философско учение за спасението) или иначе казано, като на основаване на царството Божие на земята, а за осъществяването на това безусловно е необходима външна организация.“

Цялата тази концепция, представена синтезирано посредством същите, характерни за епископ Виктор изрази, откриваме в тезиса на „Деяние“-то на архиепископ Серафим (Самойлович), в който се квалифицирало еретическото учение на митрополит Сергий:

„Със своите деяния митрополит Сергий изкриви учението за Спасението в Църквата, намирайки спасението само във видимата организация на Църквата, като по този начин отхвърли вътрешната сила на Божията благодат, при която Църквата може да съществува и в пустинята.“

Поначало не са много изповедниците, които обръщат специално внимание на тази страна на сергианството и го квалифицират като ерес. А епископ Виктор е може би единственият, който на базата на задълбочен богословски анализ не само очертавал догматичните заблуди във възгледите на митрополит Сергий, но проследявал връзката им с произтичащата от тях характерна сергианска еклесиология. Този подход на владика Виктор е толкова специфичен, че свидетелства ясно, че разработването на този тезис от „Деяние“-то без съмнение е негово дело.

Следващият тезис квалифицирал поведението на митрополит Сергий като отстъпничество – отново оценка, изразявана нееднократно от епископ Виктор в различни послания. Така например във второто си писмо до митрополит Сергий от 16 декември 1927 година той написал: „Вашето „Възвание“ от 16 юли (ст. ст.) … представлява прискърбно отричане от спасението или отричане от Самия Господ Спасител… Този грях, както свидетелства Божието Слово, не е по-малък от които и да било ерес и разкол, а е несравнено по-голям“.

За отстъпничеството на митрополит Сергий и съмишлениците му епископ Виктор говорил и в „Писмо до ближните“ (декември 1927 г.):

„‘Кого предадоха подписалите възванието и от кого се отрекоха те…‘ (Деян. 14:13). Те се отрекоха от Светата Православна Църква, която винаги във всичко е чиста и свята и няма в себе си сквернота или порок, или каквото и да било подобно нещо (Еф. 5:27).“

„И ако сега, чрез Възванието, Църквата се обединява с гражданската власт, то това не е просто външен маньовър, но заедно с тежкото поругаване, с унищожаването на Православната Църква тук е извършен и най-големия грях на отричане от Истината на Църквата, който грях не може да бъде оправдан от постигането на каквито и да било земни блага за Църквата“, която е „дом на вечното благодатно спасение“.

Освен самите характерни за светител Виктор мисли и изрази в полза на неговото авторство на този тезис говори и тясното му смислово обвързване с предходния тезис: идеята на смисловата връзка е, че именно еретическите възгледи на митрополит Сергий го довеждат до несравнено по-тежкия грях на отстъпничеството:

„Отстъпничеството произтича от еретическото учение на митрополит Сергий за спасението и за Църквата, като земно учреждение, за съществуването на което може да се правят всякакви отстъпки, с което се изопачава самият призив на Христос към изповедничество.“

Сякаш, за да не остане никакво съмнение за авторството на владиката, в края на тезиса, както се вижда, е добавена характерната му концепция, че с еретическия възглед за Църквата на митрополит Сергий се „изопачавава самият призив на Христос към изповедничество“.

В „Писмо до ближните“ епископ Виктор написал: „Приятели мои, ако ние истински вярваме, че извън Православната Църква няма спасение за човека, то когато се извращава нейната истина, не можем да оставаме безразлични, нощни нейни почитатели, а трябва да изповядваме пред всички истинността на [Православната] Църква.“

Възгледите на владиката за изповедничеството били развити подробно и в протокола от разпита след арестуването му през месец април 1928 година. Следователят проявил особен интерес към тази тема, защото съзрял в нея възможност да „уличи“ светителя в „клевета“ срещу съветската власт – щом имало изповедничество, значи се твърдяло, че имало и гонение, а такова нещо в Съветска Русия, в която била обявена свобода на религията, не можело да има. Били поставени няколко въпроса за изясняване на позицията на светителя, на които той отговорил подробно.

Но може би най-точно и синтезирано възгледът на светителя за връзката между отстъпничеството на митрополит Сергий, догматичните изкривявания в неговото учение за Църквата и спасението от една страна, и отказът му от изповедничество, от друга, е представен в обръщението на владика Виктор към Вятското духовенство от 28 февруари 1928 г.:

„Отстъпниците превърнаха Божията Църква от съюз за благодатно спасение на човека от греха и вечната гибел в политическа организация, която съединиха с организацията на гражданската власт за служене на този свят, лежащ в зло (1 Йоан. 5:19). Едно нещо е лоялността на отделните вярващи по отношение на гражданската власт, съвсем друго нещо е вътрешната зависимост на самата Църква от гражданската власт. При първото положение Църквата запазва своята духовна свобода в Христос, а вярващите стават изповедници при гонения срещу вярата; при второто положение тя (Църквата) е само послушно оръдие за осъществяване на политическите идеи на гражданската власт, а изповедниците стават вече държавни престъпници … За митрополит Сергий вече не може въобще да съществува самият подвиг на изповедничеството на Църквата …“

Много ярко доказателство за значителното участие на епископ Виктор в съставянето на съборния документ „Деяние на Угличкия архиепископ Серафим (Самойлович)“ е неговият собствен последен архипастирски акт. Той представлява послание към неговото паство, което е написано през пролетта на 1934 г., тоест, два-три месеца след „Деяние“-то и малко преди кончината му. В това послание не само се възпроизвежда голяма част от съдържанието на „Деяние“-то, но на места изразите се повтарят почти буквално. Това може да бъде лесно установено при съпоставянето на паралелни места от двата акта:

Очевидно епископ Виктор заел от съборния документ „своите“ формулировки и ги възпроизвел в своето собствено послание. В подкрепа на това говори не само фактът, че тези идеи в сходни изрази са изложени и в по-ранни документи на Вятския изповедник, както видяхме това по-горе, но също така и езикът, характерният изказ на владика Виктор, който е много лесно разпознаваем. „Послание“-то на епископ Виктор явно било замислено като „подрепящ“ акт спрямо „Деяние“-то на архиепископ Серафим. За това говори фактът, че в посланието си Вятският светител възпроизвеждал и множество текстове от „Деяние“-то, които не принадлежали към собствено богословската му част и за които е по-малко ясно, доколко са резултат от неговото участие в съставянето на съборния документ:

Бихме могли да обобщим следното: несъмнено „Деянието“-то е съборен документ и такъв е и неговият замисъл – да отразява съборната позиция на епископите изповедници. Документът е плод на колективен труд и като идеи, и като редакция. В него на епископ Виктор принадлежи собствено богословската част. В другите му части се откриват и друг почерк, и друг подход, нехарактерни за него. Така например акуратното посочване на нарушенията на правилата на светата Църква, извършени от митрополит Сергий и подвеждането на конкретните му деяния под съответните канони не са присъщи на владика Виктор. Неговите собствени архипастирски послания изобилстват с цитати от светото Писание, на което той очевидно не просто е отличен познавач, но го носи и в сърцето си. В същото време прави впечатление почти пълното отсъствие на позоваване на каноните, което би било естествено в ситуацията на острото противопоставяне и взаимното оспорване на законността на действията на страните. Това е дотолкова характерно за подхода на епископ Виктор, че дори и в „Послание“-то си от пролетта на 1934 г., което възпроизвело по-голямата част от „Деяние“-то на архиепископ Серафим (Самойлович), той не повторил нито едно от позоваванията на каноните, включени в „Деяние“-то.

В заключение си струва да обърнем внимание на един интересен детайл, който се разкрива при съпоставянето на едно от паралелните места в двата документа, приведено по-горе:

Краят на абзаца в „Послание“-то на епископ Виктор, даден в таблицата в курсив и получерен шрифт, отсъства в „Деяние“-то на архиепископ Серафим. Тази част от текста отразява строгата еклесиологична позиция на епископ Виктор, който смятал съвсем определено митрополит Сергий и подчиняващите му се за отпаднали от Божията благодат и извършваните от тях тайнства за недействителни. Архиепископ Серафим споделял като цяло това виждане, но изглежда имал съображения да не изтъква този извод. Затова и той не е включил в издадения от негово име документ концепцията на епископ Виктор, в тази ѝ част. Владика Виктор от своя страна очевидно е останал верен на своето разбиране, защото го е изразил в собственото си послание. Въпреки тези тактически различия в отношението към сергианското отстъпничество Вятският изповедник не само признавал над себе си властта на архиепископ Серафим като управляващ в момента Руската Църква, но и малко след това, преди смъртта си, именно на него предал и грижата за своето собствено паство, което говори вече не само за формално признаване, но и за дълбоко духовно доверие.

Епископ Виктор (Островидов)

АРХАНГЕЛСК. АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (САМОЙЛОВИЧ)

АРХАНГЕЛСК.
АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (САМОЙЛОВИЧ)