П рез есента на 1933 г. епископ Виктор се завърнал от Архангелск в Уст-Цилма, където отдавна го очаквали монахиня Ангелина и инокиня Александра. Но той не можел да остане там. За новото му заточение било избрано още по-затънтено място в същия край. „Къде още ще Ви изпратят, владико, къде?“ – питали го сестрите. „Ами, ето, в Нерица…“. Нерица било съвсем малко и труднодостъпно селце на тридесет километра от Уст-Цилма, нагоре по течението на Печора, на нейния ляв приток, малката река Нерица. До селото нямало организиран транспорт и не се получавала поща. Така владиката бил лишен от пратките, които вярващите от Вятския край продължавали да му изпращат. Храмът в селото бил затворен отдавна, други заточени клирици там нямало. Местните хора били вече откъснати от вярата. Властите разчитали, че изпращат епископа в една враждебна среда, където никой с нищо няма да го подпомага. Изповедникът бил осъден на бавно и мъчително умиране.

Междувременно срокът на заточение на двете монахини бил изтекъл и те можели да заминат, но решили друго: „Ние сега сме свободни, владико, и няма да Ви оставим, където и да Ви изпратят.“ Тази преданост била голямо утешение за светителя. Решено било инокиня Александра да замине с него за Нерица, а монахиня Ангелина да остане в Уст-Цилма, за да организира препращането на помощите за владиката, благодарение на които можели да оцелеят в суровите условия на новото заточение.

В Нерица властите настанили епископа в дома на председателя на селсъвета, който бил активен комунист и пръв организатор на колхоза по тези места. С владиката ги деляла само една дървена стена, зад която постоянно високо се чувал грамофон. Веднъж владиката го прекръстил през стената, грамофонът паднал и се счупил, а той се притеснил – какво ли ще си изпати, ако стопанинът разбере кой е „виновен“ за това? Но, естествено, нямало как да разбере. Повече не поправили грамофона и станало тихо.

В своето жизнеописание на свещеноизповедник Виктор игумен Дамаскин (Орловски) казва следното:

„Собствениците на дома, в който живял епископ Виктор, обикнали добрия, благоразположен и винаги вътрешно радостен владика и хазяинът често идвал при него в стаята, за да поговорят за вярата.“

Всъщност в този дом живеели две родствени семейства, тъй че не е ясно за кого от двамата хазяи се отнася казаното от игумен Дамаскин – за председателя на селсъвета или за другия. Ето още някои сведения, които игумен Дамаскин споделя за няколкомесечното пребиваване на епископ Виктор в Нерица:

„Животът в селото в условията на Севера, още повече след като била проведена колективизацията и почти всички продоволствени запаси били пренесени от селата в градовете, станал необикновено тежък: настъпил глад, а с него и болест, от които мнозина умрели през зимата на 1933-1934 години. Била на умиране и дъщеричката на хазяина, момиченце на дванадесет години. Епископът получавал от време на време колети от своите духовни чеда от Вятка и Глазов, които почти изцяло раздавал на нуждаещите се жители. От полученото той подкрепял по време на болестта и дъщерята на хазяите, като ѝ носел всеки ден по няколко късчета захар и горещо се молел за оздравяването ѝ. По молитвите на епископа изповедник момичето започнало да се поправя и оздравяло.

В селото преди гоненията имало православен храм, но наред с това, както и в родната на владиката Саратовска епархия, живеели и множество старообрядци, чиито прадеди пристигнали тук от централна Русия, но даже и те, като виждали какъв праведен и подвижнически живот води епископът, неволно се прониквали от уважение към него и никога не си позволявали да му се надсмиват или да се опитват да завързват празни спорове.

След суровата зима, която тук преминава почти изцяло в тъмнина и здрач заради краткия зимен ден, през който е невъзможно да се отдалечиш от селото, без риск да се заблудиш, с настъпването на пролетта преосвещеният започнал често и задълго да се усамотява в гората. Всичко наоколо все още било покрито със сняг, но вече било по пролетному светло и понякога сред мрачните облаци се показвало слънцето, от всички страни владиката бил заобиколен от борове и ели и всичко това заедно с безкрайния простор създавало страшното усещане за величието на Божието творение и на Самия Творец.“ Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Составленные игуменом Дамаскином (Орловским). Апрель. Тверь. 2006. Сс. 174-212.

Дъщерята на единия от хазяите, тогава осемгодишна, през 2010 година си спомня:

„Дядото беше все на улицата, ту дърва приготвя, ту слиза до реката за вода. Носеше ни вода, помагаше ни. Родителите ни ходеха на работа в колхоза, а ние, децата, трябваше да носим вода. Като отнесе своите ведра, след това се върне, взема и нашите и ги носи. Много ведра ни е пренесъл.

Изтичаш навън, погледнеш … Аз бях малка, от всичко се боях … Често го виждах. С кожух, невисок на ръст, с брадичка. Монашките бяха по-млади. Стоят в ъгъла, молят се. Помня, така мъничко открехнеш вратата, надникнеш…“

От Нерица владиката написал на 23 февруари 1934 година последното достигнало до нас писмо – споменатото по-горе писмо до Помполит, наричан още политическият Червен кръст. То съдържало молба за помощ – за съдействие пред властите за установяване на истината по неговото дело и отмяна на присъдата. Писмото било препратено от монахиня Ангелина от Уст-Цилма в Москва. То било регистрирано в архива на Помполит на 4 май 1934 г. – два дни след смъртта на светителя.

За неговата кончина е запазен следният разказ, предаден от близки на двете монахини:

„Той поживял в Нерица малко, само пет месеца… В края на април монахиня Ангелина получила писмо: ‚Майко Ангелина, ела. Тази неделя имахме сърдечна мъка. Тримата може би по-лесно ще я преживеем.‘ Тя пристигнала в събота. В понеделник той починал В спомените на сестрите или при предаването им е допусната неточност. През 1934 г. Пасха е била на 8 април (н. ст.). Следователно 2 май (н. ст.), денят на кончината на епископ Виктор, е бил не понеделник, а сряда, когато е бил празникът Преполовение. Когато пристигнала, той бил в съзнание. Там имало и свещеник. Следял всичко, бил изпратен, следял всичко, което се говори, за да се хване за нещо… Може би нещо ще каже… Той пристигнал, когато владиката се разболял. Погледнал го и казал: ‚Менингит‘. Според игумен Дамаскин този свещеник бил и лекар. По понятни съображения игуменът не пояснява, че той е бил сергианин, нито предава нещо за поведението му край смъртния одър на епископ Виктор.

Опелото било отслужено задочно. Събрали се по-късно у същия този свещеник Николай, заточен в Архангелск и отслужили опелото задочно. Искали да го погребат в Уст-Цилма, защото Нерица е много глухо място. Но било вече втори май. Започнало топенето на снеговете, а трябвало да се пътува по реката. Сестра Ангелина пристигнала с кон и шейна. Решили – ще го облечем и ще го караме като болен, няма да казваме, че е умрял. Потеглили. Вървели, вървели, а водата от планините се лее, лее… Снегът на реката бил все още дебел, но станало невъзможно да се пътува повече по реката. А не можели вече да обърнат шейната назад. Снегът бил вече съвсем мокър... Сестра Ангелина се върнала назад в Нерица за помощ. Избавили ги двама мъже, които дошли с лостове. Казали, че тук всяка година потъват хора, тъй като водата върви от бреговете под леда, а после ледът пропада.

Докато матушка Ангелина вървяла, търсела помощ, минало време, защото те били изминали три километра. Снегът се топял… Над леда на реката със снега имало вече и вода. Когато вървели обратно, ледът вече се цепел. Мъжете подложат лостовете и отхлабят юздата на коня, той прескочи и след това дръпне и прехвърли и шейната. Така преминавали. Лостовете са дълги прътове. Такова мъчение било.

Александра, докато чакала в шейната посред реката, паднала на колене и се хванала за нозете на покойния владика: ‚Владико, на нас с теб гроб ще ни бъде Печора!‘

Пристигнали обратно и го погребали в Нерица. Мъжете помогнали, изкопали гроба. Там е пясък, бял пясък…“ Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, С. 260.

В своята книга игумен Дамаскин предлага друга версия:

„Сестрите положили тялото на епископа в шейна и отпътували от селото. След като изминали известно разстояние, конят спрял, отпуснал глава на пряспата и не искал да върви по-нататък. Всичките им усилия да го накарат да тръгне били безуспешни – трябвало да обърнат и да се върнат в Нерица и да погребат епископа на малкото селско гробище.“ Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Составленные игуменом Дамаскином (Орловским). Апрель. Тверь. 2006. Сс. 174-212.

При съпоставяне на двата разказа, версията на Л. Сикорска изглежда много по-достоверна в сравнение с тази на игумен Дамаскин. В нейна полза говори не само подробното и правдоподобно повествование, но също и източникът – преразказ на случая от близки на двете сестри, които го знаели лично от тях. Игумен Дамаскин не посочва източника на сведенията си. И двамата изследователи са единодушни, че сестрите са скрили от местните жители, че епископът вече е починал. Единодушни са и за мотивите им да положат усилия да го погребат в Уст-Цилма, а не в Нерица, тъй като Нерица било трудно достъпно и глухо селце и те се страхували, че гробът на владика Виктор ще се загуби, като няма да има кой да го поддържа. Оказало се обаче, че именно в Нерица гробът бил запазен, а в районното село Уст-Цилма съществуващото към този момент гробище по-късно било унищожено. Що се отнася до това, че сестрите скрили от местните жители, че епископът вече е починал, а го карали като „болен“, то причината очевидно е, че местните хора трудно биха разбрали такъв „каприз“ – да се предприеме толкова опасно пътуване, само за да бъде погребан един мъртвец на друго място.

Игумен Дамаскин предава и следната случка:

„Малко преди четиридесетия ден от кончината на светителя монахиня Ангелина и инокиня Александра се обърнали към хазяина на дома с молба да налови риба за поменалната трапеза, но той отказал, като казал, че сега не е време за риболов поради широкия разлив на реката, когато хората от къща до къща плават на лодки. Тогава светителят се явил насън на хазяина и три пъти го помолил да изпълни тяхната молба. Но и в съня рибарят се опитвал да обясни на епископа, че нищо не може да направи поради разлива. И тогава светителят казал: ‚Ти се потрудѝ, а Господ ще изпрати.‘ Рибарят послушал и отишъл на реката да лови риба. Станало по думите на епископа. Чудесният улов направил силно впечатление на рибаря и той казал на жена си: ‚Необикновен човек е живял у нас.‘“ Пак там.

Л. Сикорска предава следния разказ:

„На четиридесетия ден те се върнали в Уст-Цилма, в този дом, в който живели. Хазяите разказали как снахата Настя тръгнала по стълбата за втория етаж, а там като че на тамян мирише! Тя: ‚Мамо, мамо, мирише на тамян, както сякаш владиката е служил!‘ Владиката, докато бил жив, служил в къщи. А това било именно в деня, когато владиката умрял – била душата му…“ Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, С. 260.

След четиридесетия ден сестрите заминали за град Глазов, макар че там не познавали никого – така бил благословил владиката. В Глазов се устроили благополучно, веднага ги приели вярващи от паството на епископ Виктор. В откритите храмове, както и повечето от „викторианците“, те не ходели. Пък и още след като се разбрало за пристигането им, един от местните свещеници обявил в храма: „Пристигнали са викторианци, не общувайте с тях!“ Сестрите се молели в къщи, приемали светите тайнства от катакомбни – „йосифлянски“ и „викториански“ – свещеници.

През 1960 г. монахиня Ангелина и инокиня Александра предприели пътуване до гроба на епископ Виктор. И през тези години Северният край бил все така недостъпен поради липсата на пътища и съществувал само воден транспорт. Сестрите трябвало да пътуват отново с параход по Печора, само че този път не от Северния ледовит океан, а от обратната посока, от вътрешността на страната. С влак стигнали до станция на горното течение на реката и продължили с параход надолу по течението към Уст-Цилма. Преди това параходът спрял на устието на река Нерица, откъдето местните жители се прехвърляли на лодки и се отправяли към едноименното село, малко по-нагоре по течението на притока. Така стигнали до селото и сестрите. Отишли на гробището. Намерили паднал на земята кръста на гроба на владика Виктор. На него ясно личал надписът, изрязан с нож от инокиня Александра преди погребението: „Островидов“. Вдигнали кръста, почистили обраслия гроб. Дълго не могли да си тръгнат от това свято за тях място. След това се запознали със семейство от селото (мъжът бил на име Виктор), което поело грижата за гроба. Оградили го и така той бил запазен. Монахиня Ангелина дошла още три пъти до Нерица. Пътували до гроба и мнозина от Вятка, където помнели владика Виктор и го почитали като светец още преди прославлението му.

И двете сестри починали през 1979 г. И на двете опелото отслужил известният катакомбен свещеник о. Михаил Рождественски. Две години след кончината им, през 1981 година, Руската Православна Задгранична Църква прославила епископ Виктор като свещеноизповедник в сонма на руските новомъченици и изповедници.