Епископ Виктор (Островидов)

СОЛОВЕЦКИЯТ КОНЦЛАГЕР
Сергианската църковна историография за епископ Виктор

З аслужава да се отбележи отношението на сергианските църковни историци към епископ Виктор в миналото и днес. Както беше посочено по-горе, след пристигането си на Соловецкия остров, за кратко време, през летните месеци на 1928 г., светителят намерил за възможно да встъпи в молитвено общение с архиереите в лагера, които имали различно от неговото отношение към митрополит Сергий и неговата нова църковна политика. Но макар и да бил много кратък периодът на молитвеното общение между архиереите с различна църковна ориентация, той дал повод на сергианите да пуснат слух във Вятска епархия, че епископ Виктор се е присъединил към тях. Този слух бил опроверган много скоро, защото владиката поддържал постоянна връзка с вятското си паство, което не преставало да го подпомага материално. В писмо на свещеник Диомид Андриевски, последовател на епископ Виктор, писано в началото на 1929 г. се казва, че светителят е опровергал слуховете, разпространявани от сергианите:

„Понастоящем синодалите (признаващите Синода на митрополит Сергий) вече се отказват от своите думи: ‚ние не сме твърдели, че епископ Виктор е заедно с нас‘ и тяхната лъжа се разкри.“

Така е било през 1929 година – истината е станала очевидна както от собствените свидетелства на епископ Виктор, така и от самото му поведение. Но доста по-късно, през 60-те години на ХХ век, в Московската патриаршия отново се заплита интрига около името на славния изповедник. Известният Ленинградски митрополит Йоан Сничьов (1927-1995), около когото през 90-те години на ХХ век беше създаден ореолът на „консерватор“ и „традиционалист“ и от когото водят началото си определени духовно нездрави тенденции, процъфтяващи и в наше време в МП, през 1966 г. издава своята магистърска дисертация под названието: „Църковните разколи в Руската Църква през 20-те и 30-те години на ХХ столетие: григорианският, ярославският, иосифлянският, викторианският и други. Особености и история.“ Материалът представлява апология на сергианството, защитава неговите основни идеологически тези и заклеймява като разколници, отпаднали от църквата, мъчениците и изповедниците, борили се срещу сергианското предателство. Дисертацията на Сничьов е характерен паметник на сергианската църковна историография от съветските времена. В нея изобилстват фактически неточности, клевети срещу изповедниците, тенденциозно изкривяване на фактите и дори откровени неистини и измислици. В главата, в която „разгромява“ „викторианския разкол“ митрополит Йоан пише:

„В края на април 1928 година еп. Виктор бил физически лишен от възможността и да свещенодейства, и да пребивава в гр. Глазов.“

Изглежда разбираемо, че през 1966 г. епископ Йоан не е можел да каже просто, че епископ Виктор е арестуван от съветските органи и изпратен в концлагер. Не може обаче да не си поставим въпроса: ако не е възможно да се пише истината, защо тогава изобщо трябва да се публикува? И само страхът от репресиите ли е причината епископ Йоан да използва такива завоалирани изрази? Всъщност той не би могъл да посочи истинската причина за ареста на епископ Виктор, защото тя била противопоставянето му на църковната политика на митрополит Сергий. Това би било пряко признание за сътрудничеството на сергианите с властите.

„Било много трудно да бъде убеден епископ Виктор в неговата неправота. За това били необходими може би някакви особени жизнени обстоятелства, които биха повлияли положително на неговото мислене.“

Очевидно съветската власт е била на същото мнение, защото осигурила тези „особени жизнени обстоятелства“ на епископ Виктор, като го изпратила в Соловецкия концлагер именно с цел да повлияе „положително“ на неговото мислене. Вижда се също така, че сергианският епископ и властите са на едно и също мнение и по въпроса в какво следвало да се изрази „положителната“ промяна в мисленето на вятския изповедник – той трябвало да промени църковната си позиция и да се подчини на митрополит Сергий.

„Заминавайки за Соловецката обител, той си оставал при своите възгледи за извършваното от него дело.“

И тук авторът деликатно пропуска да уточни, че епископ Виктор не е „заминал“ на поклонническо пътуване до обителта, която впрочем била превърната в концлагер, а бил „етапиран“ в така наречените „столипиновски вагони“ или „вагон-зак“.

„Попадайки в особените условия на живот в обителта на преподобните Зосима и Саватий, той веднага попаднал под надзора на своите ‚съмишленици‘, за които той мислел, че са на негова страна.“

При думите „особените условия на живот в обителта“ неизкушеният читател би могъл да си помисли, че навярно става дума за някакъв особен по-строг монашески устав. В приведените по-горе спомени на хора, преминали по това време през „обителта“, достатъчно ясно са представени „особеностите“ на живота в нея. Все пак като имаме предвид, че по същото време, когато епископ Йоан е писал тези редове, в Съветския съюз са живели и са описали честно своите преживявания в Съветския ГУЛАГ немалко хора, при това нецърковни, сравнението между тях и един представител на църквата, която би трябвало да бъде „стълб и крепило на истината“, е много тягостно. Също толкова тягостно впечатление правят от устата на един клирик изрази като „той веднага попаднал под надзора на своите ‚съмишленици‘“ - изрази, които носят тежкия отпечатък на една форматирана съветска менталност. Следващите редове вече не ни изненадват с това, че в тях се разгръща един основен постулат на съветската педагогика – всеки човек може да бъде формиран в желаната посока при съответното възпитание (или превъзпитание):

„Епископ Виктор бил вече известен на ‚соловецките‘ епископи от съобщенията за него на интересуващите се от църковния живот и те започнали да го превъзпитават, когато той пристигнал да живее при тях.“

Епископ Виктор трябвало да бъде не просто убеден в неправотата си, той трябвало да бъде превъзпитан! Наистина, сергианската логика тук е последователна: необходима е дълбока промяна в личността, за да може един „контрареволюционер“ да се превърне в съзнателен съветски гражданин, така че радостите на съветската власт да станат негови собствени радости и несполуките ѝ да чувства като лични несполуки (перифразирано от Декларацията на митрополит Сергий). По-нататък тази своеобразна „Педагогическа поема“ на епископ Йоан продължава така:

„Нелеката и отговорна мисия по превъзпитаването на епископ Виктор поел върху себе си Верейският архиепископ Иларион (Троицки). При всеки удобен случай той беседвал с него и го убеждавал да промени своите възгледи за митрополит Сергий и Синода. Но епископ Виктор се противил и продължавал да пребивава в своята заблуда.“

Тези редове несъмнено порочат в много по-голяма степен паметта на архиепископ Иларион, отколкото тази на самия епископ Виктор.

„Колко трудно е било да бъде разубеден епископ Виктор пише самият архиепископ Иларион в свое писмо до ближните от 12 август н. ст. 1928 г.: ‚Аз Ви писах – изразявал той своята скръб – какъв невъздържан народ се е навъдил. Много се карам с такива. Този, Глазовският (подразбира се еп. Виктор – бележката е на Йоан Сничьов, м. В.), е, той си е чисто изкушение. Да не ти дава Бог да говориш с него. У него всичко е като наопаки и само говори, че всичките му роднини са с него, и нищо не иска да слуша. За него писаха много. Съвсем се е объркал човекът и само себе си смята за прав.‘“

Някои съвременни изследователи изразяват съмнение, че архиепископ Иларион може да бъде действителният автор на тези редове. Така например Л. Сикорска пише: „В книгата (на Й. Сничьов – б. м., м. В.) са приведени и други откъси от писма на архиепископ Иларион. Обаче рядко недодяланият стил на тези писма ни кара да се съмняваме, че техен автор е бил действително владика Иларион, професор от академията, блестящ оратор и богослов.“ Подобно мнение изказва и епископ Амвросий (Епифанов): „Предизвиква съмнение и намиращото се в архива на митрополит Мануил писмо, уж принадлежащо на архиепископ Иларион, осъждащо отделилите се от автора на декларацията (митрополит Сергий – б. м., м. В.). По своето съдържание, по простонародния и полуграмотен стил е ясно, че то никак не би могло да принадлежи на професора от Духовната Академия.“

Трябва да отбележим, че освен тези цитирани откъси от писма в дисертацията на Йоан Сничьов самите писма не са открити никъде, няма друг автор, който да ги привежда цялостно или отчасти; няма и съобщения от съвременни изследователи да е открита следа от тях в някой от разсекретените архивни фондове. Навсякъде, където тези откъси се цитират в източници на съвременната Московска патриаршия, позоваването (когато го има) е само на Йоан Сничьов. Той самият, от своя страна, посочва един особен източник, за който ще стане дума по-долу. Но ако дотук можем да говорим само за спорно авторство, оттук нататък „изследователят“ Сничьов преминава към безспорни неистини, издържани в оптимистичния дух на преобразяващата човека съветска педагогика:

„Но колкото и да било трудно на архиепископ Иларион да преобрази своя събрат, той все пак достигнал до желаната цел. Епископ Виктор най-накрая се съгласил с неговите убеждения и се присъединил към митрополит Сергий.“

Както беше посочено по-горе, през 1929 г. сергианите сами се отказват от разпространяването на този слух, но през 1966 г., в условията на „победилия социализъм“ лъжата вече няма как да бъде проверена и опровергана. И епископ Йоан Сничьов продължава смело да съчинява:

„За своето присъединяване той (епископ Виктор – б. м., м. В.) съобщил на Вятското паство и направил съответното разпореждане. Това е станало вероятно в началото на 1929 г. В същата година викторианството като такова прекратило своето съществуване във Вятска епархия, но отделни проблясъци на неговия живот, макар и за кратък срок все още се проявявали.“

Разбира се, тук отсъства какъвто и да било намек за някакъв източник на тези „сведения“. Когато един архиерей прави „съответното разпореждане“ и за това се научава в цялата епархия така, че като резултат в рамките на 1929 г. „викторианството като такова прекратило своето съществуване във Вятска епархия“, това не може да остане без никаква следа. Самият сергиански Синод би оповестил за такава своя победа възможно най-широко, както всъщност съобщавал за други архиереи, признали митрополит Сергий и преминали в негово подчинение. Но нищо такова не се е случило. Нищо подобно не са открили и съвременните изследователи в проучваните архиви на репресивните органи на съветската власт.

„Основоположникът на разделението във Вятска епархия епископ Виктор, примирен с митрополит Сергий, починал в Господа на 19 април 1934 г. в обителта на преподобните Зосима и Саватий.“

В това изречение е вярна само датата, тя е дадена по стар стил. Не е вярно, че светител Виктор е починал в „обителта на преподобните Зосима и Саватий“, тоест, в Соловецкия концлагер. През 1931 г. изтекъл срокът на присъдата му, но вместо да бъде освободен, той бил изпратен на заточение в Северния край, където се представил в Господа след три години, през 1934 г. Знаел ли е за това Сничьов? Най-вероятно, да, след като е знаел точната дата на кончината на светителя. Само че навярно му е било много трудно да измисли правдоподобно обяснение на въпроса: защо владика Виктор е „решил“ да напусне „обителта“ и вместо да се завърне при паството си във Вятка или да отиде другаде, където би му дал назначение митрополит Сергий (след като се е примирил с него), той се преселил в далечното северно селце Нерица? По тази причина този затруднителен и досаден биографичен детайл за последните три години от живота на епископ Виктор бил просто заличен.

Що се отнася до „примиряването“ с митрополит Сергий: никъде другаде не се откриват сведения за подобно нещо, освен в цитираното изречение на Йоан Сничьов. За обратното има писмени документи, между които и посоченият по-горе протокол от разпита в ГПУ на светител Виктор през 1932 г., но за тях ще стане дума по-подробно по-нататък. Тук е мястото да дадем някои пояснения за източника, на който Йоан Сничьов се позовава в цялата си книга. По-голямата част от посочките в книгата на Сничьов гласят „См. Архив М. М.“ – тоест, „Виж архива на М. М.“. Инициалите „М. М.“ означават „митрополит Мануил“ – става дума за известния митрополит Мануил (Лемешевски), за когото в предговора към книгата си митрополит Йоан Сничьов казва: „Авторът смята за необходимо да изрази своята благодарност на Високопреосвещения МАНУИЛ, митрополит Куйбишевски и Сизрански, за неговата огромна помощ, оказана на автора с този исторически материал, който той събираше в продължение на много години, грижливо го пазеше в своя архив и го предостави в разпореждане на автора.“ Това не е случайно. Йоан (Сничьов) е духовно чедо на Мануил (Лемешевски). След разсекретяването на архивите на съветските репресивни органи през 90-те години на ХХ век стана известно, че митрополит Мануил е бил завербуван и е сътрудничил на специалните служби. Това се разкри по повод на инициативата за неговата канонизация. Според члена на Синодалната комисия по канонизация на Московската патриаршия, протойерей Георги Митрофанов: „От края на 20-те години [на ХХ век] той бил секретен сътрудник на ГПУ, а после на НКВД. Но даже и това сътрудничество не го спасявало от арестите и всеки път, когато излизал на свобода, той панически се страхувал да не се окаже отново в лагера. Този страх го подтиквал да предава хората и той ужасно страдал от това, тъй като бил дълбоко вярващ свещенослужител и аскетичен монах. Живял десетилетия в страшно вътрешно противоречие. Когато към нас се обърнаха с искане за неговата канонизация и ние започнахме да изследваме този въпрос, за нас беше потресаващо да разберем какви доноси е писал, мечтаейки само за едно – да не бъде арестуван за пореден път. Знаете ли, това беше толкова тежко, че не изпитвахме към него нищо освен състрадание. За нас това откритие беше напълно неочаквано, защото за всеки църковен историк авторитетът на митрополит Мануил беше безусловен.“

Митрополит Мануил печели авторитета си на църковен историк с амбициозното начинание да издаде капитален труд, в който да са включени биографични сведения за всички руски архиереи от покръстването на Русия до наши дни. Част от този проект е шесттомният „Каталог на руските архиереи“, включващ йерарсите от края на ХIX и началото на ХХ век. Издаден е в Ерланген, Германия през 70-те и 80-те години на ХХ век. Но отново разсекретяването на архивите сложи край на авторитета на митрополит Мануил и в тази сфера. Оказа се, че голяма част от предлаганите сведения са недостоверни. По-специално, за десетки йерарси, разстреляни от болшевиките, се твърди, че са починали. Между тях са и такива видни архиереи като Казанският митрополит Кирил (Смирнов) и самият местопазител на патриаршеския престол митрополит Петър (Полянски). Добросъвестните съвременни изследователи, включително и от средите на Московската патриаршия, вече не се позовават на този труд като на заслужаващ доверие източник. Подобно е отношението на историците и към цитираното тук съчинение на митрополит Йоан (Сничьов) „Църковните разколи в Руската Църква през 20-те и 30-те години на ХХ век“. Това е естествено, тъй като митрополит Йоан (Сничьов) не само е духовно чедо на митрополит Мануил (Лемешевски), но и негов близък сътрудник при подготовката на неговия сборник с биографиите на руските архиереи. Поради това е трудно да се прецени доколко подмяната на фактите в дисертацията на Сничьов от 1966 г. (впоследствие преиздадена на два пъти като монография през 90-те години на ХХ век) е лично негово дело и доколко е заемка от Мануил (Лемешевски). Но и във втория случай Сничьов носи отговорност за изкривяването на истината в собствения му труд, тъй като очевидно не става дума за подвеждане, а за съзнателна спекулация. В края на ХX и началото на ХХI век се появиха множество професионални исторически изследвания, базирани на обилен, недостъпен дотогава документален материал, които показаха цялата несъстоятелност на фалшификациите на Мануил (Лемешевски) и Йоан (Сничьов).

Дори откровено просергиански ориентирани автори са принудени да признаят: „Съвременните изследователи на историята на Руската православна църква през ХХ век обикновено възприемат като явна фалшификация свидетелството на митрополит Йоан (Сничьов) за примиряването на епископ Виктор (Островидов) с митрополит Сергий (Страгородски) под влиянието на архиепископ Иларион (Троицки), доколкото позоваването на митрополит Мануил (Лемешевски) се смята за незаслужаващо доверие и непотвърдено документално, докато в същото време антисергианската позиция на епископ Виктор (Островидов) е широко известна и е намерила отражение в много източници от 20-те и 30-те години на ХХ-то столетие.“

Така, само две-три десетилетия след като бяха написани, следните думи на о. Серафим (Роуз) се оказаха пророчески: „Бъдещите историци на Русия, разбира се, няма да имат съмнения, че йосифляните са били прави, а сергианите – ужасно неправи.“ При това тези думи могат да бъдат отнесени не само към автори, които принадлежат към истинно-православни църковни юрисдикции или са достатъчно дистанцирани и независими от Московската патриаршия, но също така и към историци от средите на самата патриаршия.

Но макар и сведенията на Мануил (Лемешевски) и Йоан (Сничьов) да изглеждат напълно доказано недостоверни в светлината на изследванията на съвременните професионални историци, все още се срещат сайтове на структури на Московската патриаршия, които продължават да възпроизвеждат техните митове. Така например измислицата за „убеждаването“ на епископ Виктор (Островидов) и „примиряването“ му с митрополит Сергий (Страгородски), както и че владика Виктор „оповестил“ за това своето Вятско паство, може и до днес да се прочете на сайтовете „Русское православие“, „Православие и современность“ – на сайта на родната за светител Виктор Саратовска епархия. Не прави изключение и официалният сайт на Московската патриаршия. На 30 юни 2005 г. в гр. Киров (бивш Вятка) мощите на свещеноизповедник Виктор са пренесени в Преображенския женски манастир. По този повод на официалната страница на Московската патриаршия е публикувана информация, съдържаща и кратки животописни данни за епископ Виктор. Между тях четем: „Епископ Виктор бил убеден да се примири с Московската патриаршия от намиращия се заедно с него в лагера архиепископ Иларион (Троицки) …“. Тази информация и до днес може да бъде прочетена на официалната страница на Московската патриаршия . И понеже тези твърдения са, както беше казано, доказано несъстоятелни и не почиват на каквито и да било документални данни, в последно време се появи опит да се обоснове по един по-„сериозен“ начин, на базата на косвени „доказателства“, че макар и за кратък период от време, само няколко месеца, но все пак епископ Виктор е признавал митрополит Сергий.

Но като че ли най-значимата следа, оставена от „първопроходците“ на сергианската църковна историография Лемешевски и Сничьов, е в областта на отношението на Московската патриаршия към паметта на новомъчениците и изповедниците, прекратили църковно общение с митрополит Сергий и неговия Синод. И досега буди недоумение своеобразният подход на патриаршията да прославя едни от тях и упорито да отклонява предложенията да бъдат прославени други. Така например, изглежда напълно необяснимо прославлението на епископ Виктор (Островидов), който съвсем категорично определя митрополит Сергий и архиереите от неговия Синод като отстъпници, отпаднали от Христовата Църква и в същото време отказът и досега да бъде прославен митрополит Йосиф (Петровѝх), чиито изказвания са по-сдържани. Още по-малко обяснимо изглежда, че за патриаршията се е оказало неприемливо прославлението на „викторианските“ епископи Нектарий (Трезвински), Иларион (Белски) и Синезий (Зарубин) (и тримата са загинали мъченически, разстреляни от болшевиките през 1937 година) – прославен е духовният водач и идеолог на движението – епископ Виктор, а се смята за недопустимо да бъдат прославени неговите съмишленици и сподвижници! По този начин отстрани подходът на патриаршията изглежда като че ли неясен, хаотичен, случаен, различен при конкретните случаи. Но всъщност съществува един критерий, който дава яснота в привидната обърканост и под който могат да бъдат подведени всички отделни случаи: Московската патриаршия е прославила всички прекратили църковно общение с митрополит Сергий новомъченици и изповедници, за които обаче в съчиненията на митрополит Йоан (Сничьов) се твърди, че са се „примирили“ с него и са починали в общение с него (дори когато това вече е документално опровергано)! И обратно – никой новомъченик и изповедник не е прославен от патриаршията, ако за него се твърди от посочения автор, че до края на дните си е останал извън общение с „каноничния“ Синод. Може би на мнозина подобно твърдение да се стори пресилено и несъстоятелно. И наистина, изглежда невероятно, че инерцията от началния тласък, даден от писанията на Сничьов през 60-те години на миналия век (преиздадени през 90-те години) може да има такава сила, че да бъде следвана и до днес от официалната линия на Московската патриаршия по отношение на новомъчениците и изповедниците. Но така или иначе това е факт. Достатъчно е да се обърнем към неговото съчинение, за да установим, че има почти пълно съвпадение между изразеното от него отношение към изповедниците и прославленията на патриаршията, осъществени до днес.

За този факт може да има различни обяснения и многостранни причини, но безпристрастната статистика го потвърждава. В цитираното по-горе съчинение на Йоан Сничьов са споменати над тридесет архиереи, които са прекъснали църковно общение със сергианския Синод. Но за по-голямата част от тях Сничьов твърди, че са се „покаяли“ и „примирили“ с митрополит Сергий или просто произволно ги отнася към неговите поддръжници. Макар и днес да се знае, че „сведенията“ на митрополит Йоан не отговарят на истината, всички тези архиереи са прославени от Московската патриаршия. Ето техните имена: митрополит Кирил (Смирнов), митрополит Агатангел (Преображенски), архиепископите Петър (Зверев), Серафим (Самойлович), Прокопий (Титов), епископите Виктор (Островидов), Амвросий (Полянски), Никита (Делекторски), Василий (Преображенски), Василий (Зеленцов), Герман (Ряшенцев). Самият Местопазител на патриаршеския престол, митрополит Петър (Полянски) също е прославен от Московската патриаршия. За него Йоан Сничьов без никакво смущение твърди, че е дал своето одобрение за политиката на митрополит Сергий въпреки, че в действителност е точно обратното (видно от запазената кореспонденция между тях).

За друга група архиереи, прекратили молитвено общение с митрополит Сергий, Сничьов категорично се произнася като за „разколници“, останали непримирени с „Църквата“. Нито един от „заклеймените“ от Сничьов архиереи не е прославен досега от Московската патриаршия, макар и да са правени предложения за мнозина от тях. Такива са: митрополит Йосиф (Петровѝх), архиепископите Димитрий (Любимов), Сергий (Дружинин), Фьодор (Поздеевски), Зиновий (Дроздов), епископите Максим (Жижиленко), Павел (Кратиров), Алексий (Буй), Нектарий (Трезвински), Иларион (Белски), Синезий (Зарубин), Йеротей (Афонин), Василий (Дохтуров).

Друга група епископи, към които Йоан Сничьов е малко по-снизходителен, тъй като макар и да са критикували Декларацията на митрополит Сергий, но не са прекратили или пък са възстановили общението си с него, все пак не са прославени в Московската патриаршия. Може би защото са „разобличени“ от Ленинградския митрополит като „тайни разложители на църковното единство“. Между тях са: Арсений (Жадановски), Алексий (Готовцев), Николай (Николски), Аркадий (Осталски), Григорий (Козирев).

Най-сетне, една малка група епископи представлява изключение от правилото – за тях Сничьов се е произнесъл отрицателно, макар и не остро, но те са прославени от Московската патриаршия. Може би обяснението за това е, че тези архиереи не са влизали в състава на организираната опозиция или това е било за кратко време – било поради оттеглянето им на покой, било поради пребиваването им в далечни заточения по време на острата фаза на борбата срещу сергианския Синод. Между тях са: Дамаскин (Цедрик), Партений (Брянских), Йоасаф (Удалов), Серафим (Звездински), Григорий (Лебедев), Амфилохий (Скворцов).

И така, очевидно може да се установи посочената по-горе закономерност: изповедниците архиереи, които митрополит Йоан (Сничьов) обявява за привърженици на сергианския Синод или за „покаяли се“ и „примирили се“ с него (независимо дали това отговаря на истината или не) са прославени от Московската патриаршия; съответно, обявените за непримирили се с „Църквата“ остават непрославени от патриаршията и досега. Изключенията от това правило, както беше посочено, се свеждат до няколко имена.

Епископ Виктор (Островидов)

СОЛОВЕЦКИЯТ КОНЦЛАГЕР Сергианската църковна историография за епископ Виктор

СОЛОВЕЦКИЯТ КОНЦЛАГЕР
Сергианската църковна историография за епископ Виктор