Последна промяна:
27.09.2006 16:10

Доцент д-р архимандрит СЕРАФИМ (Алексиев)
Доцент д-р архимандрит СЕРГИЙ (Язаджиев)

ПРАВОСЛАВИЕ И ИКУМЕНИЗЪМ


11-то основание. ИКУМЕНИЗМЪТ ИМА ПОДЧЕРТАНО БОГООТСТЪПНИЧЕСКИ ХАРАКТЕР. ТОЙ ВОДИ ПОСТЕПЕННО ЧРЕЗ МАЛКИ НА ВИД ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ИСТИНАТА КЪМ ПО-ГОЛЕМИ И ПО-СТРАШНИ ОТСТЪПЛЕНИЯ, ПОЧВА ДА СЪЗДАВА ВЕЧЕ «ИКУМЕНИЧЕСКИ ЕНОРИИ» ВЪРХУ НАДКОНФЕСИОНАЛНА ОСНОВА И УСТРОЙВА КОНСУЛТАЦИИ И ДИАЛОЗИ МЕЖДУ ПРАВОСЛАВНИ И МОНОФИЗИТСКИ (НЕХАЛКИДОНСКИ) БОГОСЛОВИ. ЧРЕЗ ЗАСТАВЯНЕ ПЪК НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ДА СЕ КАЕ НАРЕД С ДРУГИТЕ ОБЩНОСТИ Я ОБВИНЯВА В ГРЕХОВЕ И ЗАБЛУДИ, КАКВИТО ТЯ НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА, И ПО ТОЯ НАЧИН НАПЪЛНО Я ОТРИЧА КАТО «СТЪЛБ И КРЕПИЛО НА ИСТИНАТА», КАКВАТО ДЕЙСТВИТЕЛНО Е ТЯ (1 ТИМ.3:15)

Д. Икуменически изисквания да се кае и Православната Църква наред с другите общности за разделението на църквите

Завършвайки 11-то основание, ние ще приведем още едно доказателство, за да се доубедят поне що-годе разбиращите и милеещите за Православието, че икуменизмът, колкото и на вид деликатен, със сатанинско хитрите си внушения води привържениците си не само към отстъпничество от Православието, но и към страшно богохулство!

Отдавна вече в икуменическата преса се разпространява мисълта, че всички църкви, в това число и Православната, трябва да се каят за разделението на църквите. На пръв поглед тая мисъл се струва на човека прекрасна, евангелска и възвишена. Тя внушава «смирение»! Тя води към «покаяние»! — Но нека видим каква е същността й!

Досега само неправославни богослови са правели изказвания, че и Православната Църква трябва да се кае за разделението на християните1. Православните са възразявали енергично срещу подобни мисли. Като най-силно и авторитетно досега възражение ще посочим  Декларацията на православните участници в Еванстонската среща (1954 г.), дето четем:

«Докладът на Секцията (по богословските въпроси — в ск.н.) излиза от предположението, че Църквата трябва да върви към единението по пътя на покаянието (к.н.). Ние признаваме, че в живота и в свидетелството на вярващите християни е имало и още съществуват несъвършенства и несъстоятелности, но ние отказваме да допуснем, че Църквата, която е Тяло Христово и хранилище на Богооткровената истина, а също и на цялата дейност на Св. Дух, може да бъде умалена от човешката греховност. Затова ние не може да говорим за покаяние на Църквата (к.н.), тъй като тя по самото си същество е свята и непогрешима. Защото «Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна» (Еф. 5:25-27). Тъй Господ, Единият и Светият, е направил навеки Своята Църква свята и й възложил задачата да съзижда светиите и да строи Тялото Христово. Светостта на Църквата не се опорочава от греховете и грешките на нейните членове. Те не могат да умалят и изтощят неизчерпаемата святост на Божествения живот, изливан от Главата на Църквата по цялото й тяло»2.

Тези думи са писани в 1954 г. Днес подобни изказвания от страна на православните участници в икуменическото движение са вече невъзможни. ССЦ така е обработил за късо време съзнанията на «православните» икуменисти, че един от тях — Н. Нисиотис — без всякакво стеснение вече открито заявява, и то от името на Православната Църква, имайки пред вид диалозите, които тя трябва да води с отделните изповедания: «Двустранното и искрено покаяние е необходима предпоставка за диалога върху догматически въпроси между разделените християни»3.С допущането на мисълта, че и Православната Църква трябва да се кае, се прави вражески опит да се подкопае непогрешимата й основа, която е Сам Иисус Христос (1 Кор.3:11) и да се хвърли най-черното петно върху нейната кристална вяра!

Що значи покаяние — μετάνοια? — То значи промяна на мислите. Мислите пък на св. Христова Църква са фиксирани в нейните догми и канони. Може ли тя да промени догматическите си мисли и каноническите си постановления, и все пак да остане православна? — Не! Щом ги промени, тя ще измени на предназначението си. Та нали тя е основана от Христа, за да бъде в тоя свят на заблудите единствената надеждна опора на истината за жадуващите спасение. Поиска ли се от нея покаяние, т.е.е промяна, тя неминуемо от православна ще стане неправославна. И тогава ще изчезне от лицето на земята и последният фар на Богооткровената истина, която сочи пътя на спасението!

Но в изискването от Православната Църква «да са кае» се крият и други още несъобразности и кощунства. Който иска от Православната Църква да се кае и тя наред с всички други «църкви» допуска, че няма вече Църква, останала вярна на Христа и запазила пълната и неповредена истина. А това значи да се хвърли върху Христа тежкото обвинение, че напразно е обещал, че основаната от Него Църква ще остане непоклатна пред усилията на ада да я събори (Мат.16:18). Тогава излиза, че не е прав и св. ап. Павел, като нарича Църквата «стълб и крепило на истината» (1 Тим.3:15)!

Зовът към покаяние е прекрасен, когато е уместен, когато покаянието става от страна на православния християнин за личните му грехове, а не от лицето на Православната Църква. Ние, грешните членове на св. Православна Църква, трябва да се каем, много да се каем и за нравствените си грехове и за греховете си спрямо вярата и догмите на Църквата. Ние трябва непрестанно да се очистваме, за да се издигнем до святост и непорочност, до познание истината и до спасение (1 Тим.2:4), «в съзиждане на Тялото Христово, докле всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, та да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата» (Еф.4:12-14). Ето тук покаянието е уместно и наложително, защото ни избавя и от нравствените ни грехове, и от догматическите ни заблуди, и ни въвежда в светостта, най-главните стълбове на която са правилната нравственост, основаната върху правилната догматика (вж. назад с. 22).

Но да се иска покаяние от самата Църква, която приема покаянието на грешниците, омива ги с дадената й от Бога благодат и ги спасява чрез пазената в нея истина — това е крайно неуместно и дори кощунствено! Чрез такова внушение за «покаяние» се цели да се накара Църквата да изневери на своето благодатно призвание! За ускоряване постигането на тая пъклена цел се употребява в икуменическите протестантски кръгове хитро  измисленият израз «конфесионална гордост», насочен явно срещу представителите на Православието4. — Но може ли да се говори за «конфесионална гордост» у истински православните християни? Може да с тава дума за конфесионална радост или благодарност към Провидението, че сме се родили православни, но не и за «конфесионална гордост». Защото православната истина, която изповядваме, ни е дадена, за да ни смирява и спасява, а не за да ни възгордява и чрез това да ни погубва. Тя ще ни освети (Иоан.17:17), ако живеем според нея, но тя същата ще ни осъди, ако не я изповядваме и не живеем съобразно с нейните високи повели!

Според св. отци, автор на всяка ерес е дяволът (вж. назад с. 191). Той е разделил човешкия род на много хиляди мъдрувания и ереси5. Тоя дявол, който чрез разделение на християните не е могъл да унищожи през вековете св. Христова Църква, същият той сега, облечен в одеждата на привидно благочестие, загрижен за бъднините на света и порицаващ уж разделението, създадено всъщност от него, чрез икуменизма се стреми да обедини всички върху основата на заблудата и да вкара и Православната Църква в своята измама. Той именно я подтиква «да се кае»!

Но може ли дяволът да учи на «покаяние»? И ако учи, то каква цел преследва с това?

Христос чрез истинско покаяние иска да ни изкара от греха! — Дяволът чрез фалшиво покаяние иска да вкара св. Православна Църква в грях. Защото ако истинската Църква — святата и непогрешимата — започне да се кае за разделението на християните, това би значело тя да изяви съжаление, че досега е защищавала истината, която внася разделение и меч (Мат.10:34; Лука 12:51) между тези, които я прегръщат и ония, които я отричат. Това би значело още Църквата да почне да търси заедно с другите «каещи се» общности нова «истина» — обединяваща, а не вече разделяща, «истина» вън от вероопределенията на седемте Вселенски събори, затвърдили разделението между истината и заблудата (вж. назад с. 88)! Това би означавало тя да заяви, че е «съгрешила» в така заострените против ересите свои догматически формулировки и, ръководена от внушаваното й правило да зачита и чуждото «верую» — да допусне, че арианите са имали някаква правилна уж насоченост към истината, нещо, което тя, Църквата, не е досъзряла на времето, та ги е осъдила на I Вселенски събор! Това би значело тя да ревизира вероопределението си на II Вселенски събор за Божественото достойнство на Светия Дух — вероопределение, което е отсякло от Православието еретиците-духоборци! Това би значело — в името на всеобщото сближение и помирение — тя да капитулира пред несъгласните с решенията на III Вселенски събор несториани и да търси в «покаяние» прошка от тях, задето е обявила за еретик Несторий, който според икуменическия дух не бил уж никакъв еретик (вж. назад с. 339)! Това би значело, покайно обвинявайки себе си, Църквата да оправдае нехалкидонците и монофизитите в тяхното упорито отричане на догматическото вероопределение на IV Вселенски събор относно начина на съединението на двете естества в едното Лице на Господа Иисуса Христа и да реабилитира — в опровержение на самата себе си — еретиците Диоскор, Евтихий, Севир и др. (Вж. 1 и 95 правила на VI Вселенски събор)! Ако би следвала такава икуменическа логика, Църквата би трябвало да постъпи така и по отношение на всички следващи еретици, осъдени на съответните Вселенски и поместни събори! Едва тогава тя би изпълнила икуменическите изисквания за дълбоки преобразования, за придвижване на църковните структури и окончателно премахване на разделителните стени! Но това би означавало да се тури край на истинската Христова Църква!...

Само онзи, който ясно си дава сметка, че Църквата не е човешки институт, само той е в състояние да разбере, защо Църквата не може и не бива да се кае. Макар да е съставена тук на земята от човеци, и то от грешни човеци, тя е Богочовешки организъм, в който влизат, освен земните обитатели, още и отминалите във вечността праведници, както и несъгрешилите небесни Ангели. — Давайки израз на тази вяра, св. ап. Павел пише на повярвалите в Христа евреи: «Вие пристъпихте към планината Сион и към града на живия Бог, небесния Йерусалим, и към десетки хиляди Ангели и към тържествения събор на Църквата на първородните (т.е. на повярвалите в Христа — в ск. н.)6, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство, и към Иисуса Христа, Ходатая на Новия Завет» (Евр.12:22-24). Ето според словото Божие съставът на новозаветната Църква! Това са земните човеци, повярвали правилно в Христа, чиито имена са написани на небесата, безбройното множество Ангели и Сам Христос, Който слязъл от небето, за да заведе земните обитатели в небесните селения при Ангелите! Така разбира и самата св. Православна Църква своя състав, както се вижда от нейните богослужебни песни. В канона на Архангеловден (8 ноември) първият тропар на 9 песен гласи така: «Христе, ние непрестанно Те величаем, задето неизказано си съединил земното с небесното и си направил една Църква от Ангели и човеци

Ако сега се иска от Православната Църква да се кае, то значи, че се иска и от несъгрешилите Ангели да се каят! Главата на Църквата е Сам Христос, Съединилият всичко небесно и земно в едно тяло (Еф.1:10, 22-23). Та нима и от Христа, Свързания навеки с Църквата като неин Глава, ще поискат икуменистите покаяние?! Църквата е неделима от Христа. Тя е Негово Тяло. Както живият организъм стои в неразривна връзка с Христа и съставлява едно с Него — нещо, което особено осезателно се проявява за вярващите чрез причастяването им с Тялото и Кръвта Христови! В това е дълбоката основа на светостта и непогрешимостта на Църквата. Който обвинява Тялото Христово в грехове и иска поради това от него покаяние, въвлича и Главата на това Тяло в солидарна отговорност за греховете му. А да бъде обвиняван безгрешният Христос в грехове, това е върхът на кощунството!

Освещаващата сила на Църквата, която превръща каещите се грешници в светци, е благодатта на Св. Дух, Утешителя и Осветителя. От Петдесетница насам благодатта на Св. Дух неотстъпно пребъдва в Църквата, за да учи членовете й на истина (Иоан.16:13), на праведност и святост (Тит.2:12). Св. Дух ще пребъдва в Църквата во веки (Иоан.14:16-17), за да излива благодат до края н а вековете върху всеки човек, стремящ се искрено към спасение. Пребъдващият в Църквата Дух Свети е сплотявал всякога вярващите около Истината. Дяволът пък напротив е въвеждал разномислия между християните (Лука 22:31). Да се иска прочее от ръководената и осенявана от Св. Дух Църква да се кае за разделението, това значи да се обявява, че не дяволът, а Св. Дух бил виновен за настъпилото между християните разделение, понеже не бил намерил компромисни формулировки, които да обединяват, а не да разделят!... А да се прави дори и най-малък намек за обвиняване на Третото Лице на Св. Троица в греха на разделението между християните, което е дело изключително на дявола, това е непростим грях, наречен от Самия Христа — хула против Св. Дух. Ето какво казва Сам Господ за това: «На човеческите синове ще се простят всички грехове и хули,с каквито биха хулили; но който похули Духа Светаго, за него пришка не ще има во веки, а виновен ще е за вечно осъждане!» (Марк.3:28-29).

Като имаме пред вид богоотстъпническия характер на икуменизма;

Като имаме пред вид неговата антиправославна насоченост;

Като имаме пред вид, че той лукаво води от малки отклонения от истината към все по-големи и чрез образуването на първите «икуменически енории», както и чрез опитите за компромисно обединяване на православните с нехалкидонците (монофизити) иска да въвлече и православните в Универсалната църква на антихриста;

Най-сетне, като имаме предвид, че с изискването от Православната Църква да се кае биват обвинявани в греха на разделението и нейният Глава Господ Иисус Христос и Ръководещият я Дух Свети, —

НИЕ РЕШИТЕЛНО СЕ ОБЯВЯВАМЕ ПРОТИВ ТОВА ДА БЪДЕМ ИКУМЕНИСТИ, ЗА ДА НЕ УЧАСТВУВАМЕ В НЕПРОСТИМАТА ХУЛА ПРОТИВ ДУХА СВЕТАГО!

БЕЛЕЖКИ

1 Виж например Либ, Фр. Православие и протестантизъм (с немецкого). — сп. «Путь», — 16, Париж, 1929 г., стр.80.
2 К. З. Исторический путь экуменизма. — Вестник русского западноевропейского патриаршего Экзархата», — 23, Париж, 1955г., стр. 219.
3 Вж. Nissiotis, N. Uber die eine Okumenische Bewegung. — Okumenische Rundschau. Heft 3. Stuttgart, 1969, S. 369.
4 Вж. ЖМП, №11, 1972, с. 55, кол. I.
5 Св. Феодоръ Студитъ. Огласительный поученiя. М., 1872, с. 265.
6 Вж. Бл. Феофилактъ, архiепископъ Болгарскiй. Толкованiя на Новый Завет. СПб., 1911, с. 1010.


предишна глава | съдържание | следваща глава


© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.