Последна промяна:
27.09.2006 16:07

Доцент д-р архимандрит СЕРАФИМ (Алексиев)
Доцент д-р архимандрит СЕРГИЙ (Язаджиев)

ПРАВОСЛАВИЕ И ИКУМЕНИЗЪМ


11-то основание. ИКУМЕНИЗМЪТ ИМА ПОДЧЕРТАНО БОГООТСТЪПНИЧЕСКИ ХАРАКТЕР. ТОЙ ВОДИ ПОСТЕПЕННО ЧРЕЗ МАЛКИ НА ВИД ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ИСТИНАТА КЪМ ПО-ГОЛЕМИ И ПО-СТРАШНИ ОТСТЪПЛЕНИЯ, ПОЧВА ДА СЪЗДАВА ВЕЧЕ «ИКУМЕНИЧЕСКИ ЕНОРИИ» ВЪРХУ НАДКОНФЕСИОНАЛНА ОСНОВА И УСТРОЙВА КОНСУЛТАЦИИ И ДИАЛОЗИ МЕЖДУ ПРАВОСЛАВНИ И МОНОФИЗИТСКИ (НЕХАЛКИДОНСКИ) БОГОСЛОВИ. ЧРЕЗ ЗАСТАВЯНЕ ПЪК НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ДА СЕ КАЕ НАРЕД С ДРУГИТЕ ОБЩНОСТИ Я ОБВИНЯВА В ГРЕХОВЕ И ЗАБЛУДИ, КАКВИТО ТЯ НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА, И ПО ТОЯ НАЧИН НАПЪЛНО Я ОТРИЧА КАТО «СТЪЛБ И КРЕПИЛО НА ИСТИНАТА», КАКВАТО ДЕЙСТВИТЕЛНО Е ТЯ (1 ТИМ.3:15)

Г. Няколко съвещания между «православни» и нехалкидонски богослови

Преформулирането на догмите, отдавна загатвано и горещо желано от ССЦ, изведнъж стана най-оживена тема за разговор и обсъждане при богословските консултации между «православни» и нехалкидонски богослови. Нехалкидонците се проявиха обаче като твърде упорити и решително отказаха да приемат православното вероопределение, изработено на IV Вселенски събор, относно съединението на двете природи в Христа — Божествената и човешката. В православното вероопределение те виждат някакъв уж «несториански» уклон.

За да се осъществи проектираното съглашателство с нехалкидонците, искаше се преразглеждане на Халкидонския догмат на вярата. Мнозина от «православните» икуменисти възприеха тая идея, без да си дават сметка, че всяко преразглеждане на догматическите вероопределения, създадени на Вселенските събори, разклаща в съзнанието на православните християни вярата в тяхната абсолютна истинност. Архиепископ Серафим (Соболев) категорично твърди: «В основата на догматите на Православната Църква се съдържат неизменни истини на Божественото откровение и поради това нашите догматически определения трябва да бъдат неизменни»... Истинно вярващият православен християнин е длъжен да вярва в словата на Божественото Откровение: «Угодно бе на Светаго Духа и нам» (Деян.15:28), казани по повод на определението на Апостолски събор. «Модернистите-богослови обаче допускат..., че догматическите определения на Вселенските събори могат и да нямат завършена терминология... Тези определения могли уж да бъдат изменяни от нови вселенски събори»1. Въставайки енергично против така нелепо твърдение, архиепископ Серафим завършва така мисълта си: «Излиза, че Св. Дух... може да учи един път така, а други път — иначе»2. Такова допущение е кощунствен абсурд. Св. Православна Църква през вековете свято е тачела авторитета на Вселенските събори и е държала строго за техните догматически формулировки. Това, което те са веднъж определили, тя не е дръзвала да подхвърля на съмнение и на преразглеждане. Още Цариградският патриарх св. Никифор Изповедник (+ 828 г.) е писал: «Всеки догматически въпрос, възникващ в Божията Църква, след съборно обсъждане и провъзгласяване се прекратява и вече не допуска никакво съмнение»3. А далеч преди него Картагенският епископ св. Капреол (V в.) е писал до отците на III Вселенски събор:

«Умолявам вашата святост..., щото вие при съдействието на Св. Дух..., опирайки се на силата на древния авторитет, да унищожите новите учения, нечувани досега от църковните уши, и по такъв начина да се противопоставите на каквито и да било нови заблуди, без да засягате под предлог на вторично обсъждане ония заблуждения, които преди това са били вече отхвърлени от Църквата... Ако някой опусне да бъде поставено отново на разглеждане нещо, което вече отдавна е било разгледано, за такъв човек може да се каже, че той просто се съмнява във вярата, която досега е била в сила. За назидание на потомството, за да има постоянна твърда сила онова, що сега е постановено относно съборната вяра, трябва да се пази непоклатно и неподвижно всичко, което в предишните времена е било определено от св. отци. Защото онзи, който би поискал да задържи оная постоянна стабилност, която е установена за разбиране на Съборната вяра, трябва да подкрепя своето мнение не със своя собствен авторитет, а със съжденията на древните отци, та по такъв начин... да покаже, че утвърждава, учи и държи единствената църковна истина, която още от началото възхожда даже до днес с проста чистота, с непобедима твърдост и авторитет». — В отговор на тази молба на достойния Картагенски светител, отците на III Вселенски събор едногласно извикали: Това е мнението на всички нас! Това потвърждаваме всички ние! Това е желанието на всички ни!»4

Светите отци са били решително против каквото и да било преформулиране на догмите, защото ясно съзнавали, че неприкосновеността на формулировките на догмите обезпечава съдържанието им. Иначе къде е гаранцията, че при едно преформулиране, извършено с лукавата цел да се задоволят еретиците, ще се запази непокътната същината на Богооткровеното учение, изразено с такава точност от съборните отци в благодатно изработените от тях догматически формулировки?!

Въпреки това мъдрите светоотечески предупреждения сега се отминават без внимание, и се пристъпва към най-кощунственото дело — преразглеждане на догматическата формулировка на един много важен Вселенски събор — Халкидонския!

Дяволът, създател на ересите, е много хитър. Неговите стари методи и сега излизат на сцената и претендират да бъдат прилагани. Знае се, че подир смъртта на Арий арианите престанали така остро да защищават своите неудържими след Никейския събор еретически положения. Те виждали несъобразността на арианството със Свещеното Писание и затова се стараели да придадат някаква приемливост на своето лъжеучение, избягвайки крайностите на Арий и приближавайки се до православните положения, с надежда, че «Никейският символ постепенно ще бъде засенчен от нови формули (к.н.)»5. Затова арианите избягвали открито да излагат учението си по уязвимите пунктове. Те представяли изповедания на вярата, съдържащи на вид здрави мисли, като за Божественото достойнство на Спасителя говорели с най-високи термини, които при нормални обстоятелства могли да бъдат приети като удовлетворителни. Но след оформената вече ерес на Арий те основателно извиквали у православните подозрение, понеже в тях липсвала най-важната думичка «омоусиос» (единосъщен)6.

«Тайната на беззаконието» (2 Сол.2:7), действуваща подмолно, е  въодушевявала арианите след Арий да не се присъединяват към св. Православна Църква, а да се надяват, че нови събори ще преформулират догматическото вероопределение на I Вселенски събор7. Разбира се, тая арианска надежда се оказала суетна, тъй като II Вселенски събор (381 г.) напълно потвърдил догматическата дейност на I Вселенски събор чрез съставения Никео-цариградски Символ на вярата, който пък бил обявен за напълно неприкосновен от 7 правило на III Вселенски събор (431 г.).

По аналогия и сега «тайната на беззаконието» действува и учи нехалкидонците (монофизити) да не се присъединяват към св. Православна Църква, а да чакат нови компромисни икуменически преформулировки на Халкидонското вероопределение. И днешните нехалкидонци, подобно на арианите след Арий издават изповедания, които са на вид безупречни, «православни», но както арианите подир Арий не приемали I Вселенски събор с неговия най-важен термин «омоусиос», така и дохалкидонците (монофизити), както ще видим, не приемат IV Вселенски събор с неговото точно вероопределение, изразено с думите «в две природи».

 Жалко е обаче, че тия нечестиви очаквания за преформулиране на Халкидонското вероопределение биват насърчавани от болшинството «православни» икуменисти! Ето вече в четири последователни неофициални съвещания между православни и нехалкидонски богослови, станали в Орхус (Дания — 1964 г.), в Бристол (Англия — 1967 г.), в Женева (Швейцария — 1970 г.) и в Адис-Абеба (Етиопия — 1971 г.), — постепенно се е дошло до съглашателски положения, които се характеризират с изневяра на чистото православно учение. Това догматическо падение на «православните» икуменист се окачествява от ССЦ като голям успех за съединението на църквите: «При двустранни разговори между вероизповедни традиции — четем в Arbeitsbuch Nairobi 1975 г. — се изработиха богословски споразумения по въпроси, които векове наред разделяха църквите»8. Нека видим какви са тия прехвалени богословски споразумения!

1. В «Заявлението на съгласието», съставено в Орхус (1964 г.) и подписано от представители на нехалкидонските и на православните поместни църкви, и двете страни се наричат православни и се казва между другото: «Ние признаваме един у друг едната православна вяра на Църквата»9. Но такава заява не може да бъде състоятелна, щом нехалкидонците отхвърлят последните четири Вселенски събора, които са предали на анатема всички несъгласни със св. Православна Църква, включително и нехалкидонците.

2. В Документа на съгласието, изработен в Бристол (1967 г.), в т. 8 на втората му част се иска съставяне на съвместна декларация, в която нехалкидонци и православни да изразят заедно в една и съща формула общата си вяра в Господа Иисуса Христа10. — Но пита се: защо е нужна нова формулировка на вярата, когато имаме една класическа по дълбочина, яснота, стегнатост и православност формулировка, оставена ни от IV Вселенски събор и препотвърдена от V и VI Вселенски събори? Да се търсят нови формулировки, това значи, че старите се считат за негодни, несъвършени и не съвсем правилни. А това подронва авторитета на Вселенските събори като уж несъвършено определили вярата, което е недопустима хула против Св. Дух, ръководил Съборите (Деян.15:28)!

Щом приемем, че IV Вселенски събор е дал съвършено вероопределение по това — как са съединени в едното лице на Господа Иисуса Христа двете Негови съвършени природи (Божествената и човешката), — тогава това съвършено определение, осъществено със съдействието на Св. Дух, трябва напълно да задоволява преди всичко православните, та да не мислят те за нови формулировки, а на второ място би трябвало да удовлетвори напълно и нехалкидонците, ако те действително искат да познаят и усвоят пазената в Христовата Църква пълна Божия истина.

Диренето на нова формулировка освен че подбива авторитета на IV Вселенски събор, но още и тънко внушава, че Св. Дух или съвсем не е действувал на IV Вселенски събор, или е действувал несъвършено, та ще трябва днешните «отци-икуменисти» да търсят и създават нова, «по-съвършена» догматическа формулировка.

Но ако Св. Дух не е действувал на IV Вселенски събор, тогава излиза, че Той не е действувал и на другите равни по достойнство и непогрешимост Вселенски събори! И тогава би се турил край на всички Вселенски събори и на техните догматически вероопределения!...

Ако пък Св. Дух е действувал на IV Вселенски събор, но несъвършено, тогава се обвинява съвършеният Божествен Свети Дух, Духа на истината (Иоан.15:26) в несъвършени действия, а това е равносилно на хула против Духа Светаго, която остава непростима навеки (Мат.12:32)!

Ето до какви богохулни изводи довежда усъмняването в правилността на догматическата формулировка на IV Вселенски събор!

Ние виждаме най-голямата опасност за Православието при компромисното му сближение с нехалкидонците тъкмо в това желание на женевския икуменизъм — да се преформулира догматическото определение на IV Вселенски събор. С такова посегателство върху съборното определение се създава фатален прецедент за бъдещо незачитане формулировките и на другите Вселенски събори! Защото ако се допусне кощунствената мисъл, че Св. Дух е действувал несъвършено на един Вселенски събор, нищо не пречи да се обвини Св. Дух в несъвършени действия при формулиране догмите и на другите Вселенски събори!

Сега за възсъединяване с нехалкидонците се иска преформулиране на догматическото определение на IV Вселенски събор. Утре пък за възсъединяване с несторияните, които също участвуват в ССЦ, ще се поиска отстъпване от решенията на III Вселенски събор. Подготовката за такава атака вече се извършва, и то от римокатолическа страна! В Милано е издадена през 1974 г. една книга на римокатолическия икуменист Л. И. Сципиони, озаглавена «Несторий и съборът в Ефес», дето авторът, «като преразглежда отново досието на Несторий в светлината на новите изследвания и на днешния богословски дух, стига до резултата, че Несторий не е еретик» (к.н.)11. Редакцията на «Иреникон», като съобщава за това, видимо съчувствува на такова «съвременно» отношение към Несторий и дава гласност на въпросната книга, като провъзгласява нашия век за «век на реабилитиране на еретиците» (виж назад стр. 128). Според автора, св. Кирил Александрийски напразно бил създал цял «вселенски скандал» от «пастирските» премълчавания на Несторий относно термина Θεοτόκος — Богородица. Сам св. Кирил от 412 до 428 год. не употребявал този термин, тогава когато Несторий не го е напълно отхвърлял. От казаното излиза, че е виновен св. Кирил, а не Несторий за избухналия конфликт, по повод на който бил свикан III Вселенски събор. — На това ще отговорим, че св. Кирил е известен от древност като съставител на общоизвестната молитва «Богородице Дhво радуйся» и създател на самия догматически термин ... — Богородица, който той мъжествено е отстоявал в противовес на измисления от Несторий термин ... — човекородица12, унижаващ Божията Майка и Божествения й Син. Ако св. Кирил не си е служел отначало с термина Богородица, то е защото не е бил още възникнал Несториевият кощунствен термин, на който св. Кирил се противопоставял в писмата си до Несторий, озаглавени «За светата Дева Богородица» (виж Минь, Патрология грека, том 77, кол. 9, 40). Често пъти се е случвало догматически термини да се изковават в процеса на борбата срещу съответни ереси, какъвто е например случаят с термина ... — «единосъщен», възприет от I Вселенски събор срещу арианството и влязъл в Символа на вярата. — По-нататък авторът Сципиони се опитва да обясни разномислието между Несторий и св. Кирил не с фактически неправославното учение на Несторий, а с двете различни «виждания» на тайната на Въплощението от страна на Антиохийската и Александрийската школи: Антиохия и нейният ученик Несторий подчертавали човешката страна, а Александрия и св. Кирил — божествено-мистичната. — Напразно обаче авторът се опитва да оправдае рационализма на Несторий с принадлежността му към Антиохийската школа, защото и св. Йоан Златоуст, който с благодатните си и благочестиви съчинения представлява ярък контраст на Несториевото богохулство. Авторът признава уж, че терминологията на Несторий била неточна и трудно понятна, но добавя, че и христологията на св. Кирил не била съвсем завършена, причината за което ще изясним по-долу (виж стр. 343).

Според рецензента на въпросната книга, авторът бил обективен, и неговият труд можел да се разглежда като ценен принос за икуменическото изследване на дадения въпрос и за едно по-добро разбиране на съборите в Ефес и Халкидон13. След като е критикувал тъй остро Ефеския събор, за да реабилитира Несторий и да угоди на несторианите, авторът споменава редом с това и Халкидонския събор, като загатва за него като уж противоположен на Ефеския, както го смятат монофизитите. Всъщност, христологическият догмат на Халкидонския събор обхваща догматическата дейност и на Ефеския събор, противопоставяйки се и на двете христологически ереси, станали причина за свикването на двата последователни Вселенски събора.

И тъй, по икуменистически път се подготвя бъдещо отстъпление и от догматическите определения на III Вселенски събор. Тоя новоизмислен проблем почва да интересува вече и редакцията на «Журнал Московской Патриархии», дето се изказва съжаление, че в новоизлязлата «Църковна история» от проф. протоиерей Павел Алеш не бил разгледан «въпросът за православността на Несторий»14!

Процесът на отстъпване от православната линия няма да свърши само с реабилитирането на еретика Несторий. В ССЦ участвуват и унитарианите, които отхвърлят учението за Св. Троица и не признават Божественото достойнство на Господа Иисуса Христа, подобно на древните еретици ариани15. За възсъединяване с тях ще започне пледирането на каузата, че заради «благото» на човечеството трябва да се отстъпи и от догматическото определение на I Вселенски събор. За възсъединение пък с протестантите изобщо ще се поиска да бъде «преформулиран» догматът на VII Вселенски събор относно иконопочитанието и относно богослужебното чествуване на светците и т.н. и т.н. Но тогава пита се, какво ще остане от учението на св. Православна Църква?!...

В точка 8 на II част от Бристолското споразумение с нехалкидонците се предвижда коригиране на православни канони и богослужебни текстове, които подхвърлят на анатема нехалкидонски личности, признавани от нехалкидонците за светци. Ето текстът на точка 9: «Допълнително към предлагането формулата на съгласието въз основа на христологическата вяра във връзка с природата, волята и енергията на единия наш Господ Иисус Христос, обединената богословска комисия ще подложи също така на преразглеждане каноническите, литургическите и юрисдикционни проблеми, като например анатемите и литургическите осъждания от някои църкви на ония лица, които се считат от други като учители и светци, приемането и неприемането на някои събори, юрисдикционните гаранции и съглашения, необходими преди формалното възстановяване на общението»16.

«Преразглеждането» на анатемите, произнесени от Вселенската Православна Църква над ония лица, които не са били покорни и не са се съгласили с нейните решения, означава критика на непогрешимата Христова Църква, облечена в благодатта на Св. Дух и ръководена от Него (Деян. 15:28), и незачитане на нейните установени и запечатани вече с догматически и канонически определения становища. Съгласяването с такова «преразглеждане» е от страна на «православните» икуменисти неокачествимо предателство на Православието!

3. Дискусията в Женева (1970 г.) дала нови доказателства за съглашателския характер на водените преговори за възсъединяване с нехалкидонците. — В точка 1 се подчертава атмосферата на откровеност и доверие, станали възможни благодарение на предишните две консултации в Орхус (1964 г.) и Бристол (1967 г.).

В точка 2 между другото се казва: «В същината на христологическата догма двете наши традиции, без да се гледа на 15 века разделение, се намират в пълно и дълбоко съгласие с всеобщото Предание на Едната неразделена Църква. Двете страни признават учението на св. Кирил за ипостасното единство на двете природи в Христа, макар да ползуват различна терминология, за да обяснят това учение. Двете страни учат, че Онзи, Който е единосъщен на Отца по Божество, е станал единосъщен нам по човечество във въплощението; че Онзи, Който е роден преди всички векове от Отца, в последните дни заради нас и нашето спасение се е родил от Преблагословената Дева Мария и че в Него двете природи са се съединили в едната Ипостас на божествения Логос неслитно, неразделно, неизменно, неразлъчно. Иисус Христос е съвършен Бог и съвършен Човек, с всички свойства и качества, присъщи на Божеството и човечеството»17.

При все че тая декларация звучи почти православно, обаче обстоятелството, че нехалкидонците не приемат решенията на IV Вселенски събор, абсолютно задължителни за православните християни, означава, че тая декларация представлява едно завоалирано лукавство. В тая декларация се съдържат две явни неправилности:

а) Богословието на св. Кирил Александрийски — един св. отец, признаван и от православни и от нехалкидонци, се използува като база за обединение, но се забравя, че това богословие, напълно достатъчно за оборване ереста на Несторий, не е достатъчно за опровергаване на появилата се по-късно ерес на Евтихий, който злоупотребява с позиции на св. Кириловото богословие, за да дойде до своята монофизитска ерес. Затова след св. Кирил за утвърждаване на Православието е необходимо още и богословието на св. Лъв Велики и особено догматическата формулировка на IV Вселенски събор, утвърждаваща най-добре православната вяра срещу новопоявилата се ерес — монофизитството. Иначе, ако се задоволим само с богословието на св. Кирил Александрийски, с какво ще противодействуваме на монофизитството, което и до днес е налице в нехалкидонските църкви.

б) Има някакво лукавство в думите: «...двете наши традиции, без да се гледа на 15 века разделение, се намират в пълно и дълбоко съгласие с всеобщото Предание на Едната неразделена Църква», и че христологията и на православните и на нехалкидонците била еднаква. Ако двете традиции са напълно еднакви, трябва да се говори не за две традиции, а за една. И ако е така, защо нехалкидонците не приемат IV Вселенски събор, който е запечатал в класическа формулировка православното Предание и православната вяра относно съединението на двете природи в едното Лице на Богочовека Иисуса Христа, и защо не приемат и следващите още три Вселенски събора, за да се обединят истински и без остатък с православните си братя в Едната, света, съборна и апостолска Църква, основана върху седемте стълба на Божествената Премъдрост (Притчи Сол. 9:1), а говорят за две традиции, които уж били еднакви?! Нехалкидонците обвиняват Православната Църква в «несториянски» уклон и не я признават за истинска. Те считат своята за истинска. Говорят за общо Предание на едната неразделна Църква, но под нея разбират Църквата до IV Вселенски събор, законна продължителка на която считат своята църква!

Ала от печалното съглашателско Женевско процедиране явствува, че не само монофизитствуващите църкви не признават Православната Църква за истинска и непогрешима, но че и «православните» икуменисти, изявили съгласие да преформулират догматическото вероопределение на IV Вселенски събор и изобщо да преразгледат решенията му, не признават своята Православна Църква за непогрешима! Щом са готови да коригират поведението й в миналото и да изправят чрез свои нови действия онова, в което тя уж е сбъркала, очевидно е, че те не я считат за стълб и крепило на истината. Кой печели от всичко това? — Само враговете на Православието!

Незабелязаното в Бристол коригиране на православните канони и богослужебни текстове, подхвърлящи на анатема нехалкидонски ръководни личности, е било по-задълбочено разработено на Женевската дискусия в 1970г. Там били дадени нови доказателства за явно антиправославните тенденции на тия дискусии. Като ставало дума за различията между православни и нехалкидонци, изтъкнато било следното:

За Православната Църква съществуват седем Вселенски събори, имащи вътрешна връзка и непрекъсваема приемственост и проявяващи единство в догматическото определение. А за ориенталските (монофизитските) църкви автентичната христологическа традиция се получава върху основата на трите първи Вселенски събора, допълвани от литургическата и патристическата традиция на Църквата. Консултиращите богослови — и «православни», и нехалкидонци — се съгласили, че «съборите трябва да се разглеждат по-скоро като харизматически събития в живота на Църквата, отколкото като авторитет над нея»18.

Изразеното в цитираните съглашателски думи мнение представлява много тежък удар срещу авторитета на Вселенските събори, чиито определения винаги са се приемали от Вселенската Православна Църква като непогрешим израз на Богооткровената вяра, изляна в неприкосновени по дух и по буква формулировки. Непререкаемият авторитет на Вселенските събори се основава тъкмо върху факта, че те са харизматични, т.е. че тяхната дейност е плод на благодатните дарове на Св. Дух, Който ги вдъхновява и ръководи (ср. Деян. 15:28). Следователно, противопоставянето на авторитетност и харизматичност е явно тенденциозно и цели да се премахнат Вселенските събори като върховен авторитет в Църквата, за да й се наложи друг един авторитет — авторитетът на ССЦ! (Виж назад стр. 92 и следващите).

По-нататък се казва: «Различие трябва да се прави не само между каноническите постановления и догматическите определения на съборите, но също така и между истинското намерение на догматическото определение на Събора и частната (?!) терминология, в която то се изразява и която има значително по-малък авторитет отколкото намерението»19.

След като се подкопава авторитетът на Вселенските събори, веднага се минава към разклащане на формулираните от тях догматически истини. Това разклащане е абсолютно необходимо за ССЦ, за да се осъществят нечестивите планове на икуменизма. Защото държи ли се на неприкосновеността на терминологията, с която е изразен догматът, изключва се възможността да се търсят нови компромисни формулировки, с помощта на които да се обединява истината със заблудите. Терминологията, в която са облечени формулираните на Вселенските събори догматически истини е наречена нарочно за омаловажаване и подценяване «частна», когато тя не е съвсем частна, щом е усвоена от Вселенските събори, а чрез тях и от цялата Вселенска Църква!

Лукаво по замисъл и кошмарно по последици е разграничаването между «истинското намерение на догматическото определение на Събора и частната терминология, в която то се изразява». Противопоставянето тук е недопустимо. Истинското намерение и терминологията в нашия случай са неделими. Те напълно се покриват. Намерението — при съдействието на Св. Дух — е намерило свой безпогрешно адекватен израз в подбраните от боговдъхновените св. отци най-подходящи думи. Отрече ли се терминологията, която не само посочва, но и изразява намерението, става невъзможно да се установи истинското намерение. Дават ли си сметка «православните» икуменисти, подписали такъв ужасяващ неправославен документ, че, щом не се зачита терминологията и помимо нея се започне търсене на «истинското намерение», откриват се пътища за всевъзможни тълкувания и изкълчвания на истината. Коварната човешка мисъл може да представи като «истинско» намерение тъкмо нещо друго, което не е било намерение на Събора, с други думи — някаква заблуда, имаща само вид на истина. Освен това всяко определено намерение в края на краищата се нуждае от свой словесен израз, от своя терминология, за да бъде зафиксирано. Можем ли да си въобразим, че днешните икуменически настроени богослови, изневеряващи на благодатта и готови да продадат св. Православие заради земни изгоди, по-добре от благодатните св. Отци, които са жертвували и живота си за вярата, ще могат да изразят «истинското намерение на догматическото определение», и то посредством една новоизкована компромисна и лукава терминология! За нас и намерението и терминологията трябва да бъдат еднакво важни и скъпи. Защото иначе ще се подбие авторитетът на «Вселенските събори, догматическите определения на които представляват...завършена терминология в изразяването с човешко слово на Божествените явления, — например, Въплощението на Божия Син и съединението в Него на двете естества в една Ипостас»20.

По-нататък в Женевската дискусия бил засегнат отново въпросът за някои учители, анатемосани от едната страна като еретици и почитани от другата страна като светци. По тоя повод твърде примирително било казано: «Може би няма нужда формално да се снемат тези анатеми, или осъждащата страна да признава тия учители за светци. Но за възстановяване на общението очевидно е важно, щото формалното анатемосване и осъждане на уважаваните за другата страна учители като Лъв, Диоскор21, Севир и др. да не продължава»22.

Тук проличава особено силно лукавият дух на съглашението, което цели на всяка цена да се стигне до евхаристийно общение23, макар и да няма пълно единомислие...Що значи всичко това? — То значи, че Диоскор, Севир и др. ще продължават да си бъдат за нехалкидонците авторитетни учители и «светци». А ние, православните, ще бъдем задължени да «поправим» каноните и богослужебните си книги, дето те са анатемосани, и да признаем, че IV, V и VI Вселенски събори са сторили голяма грешка, дето са ги отлъчили от Църквата. Значи, нехалкидонците ще направят тая «отстъпка» — да не изискват от православните да признаят за светци едни явни отстъпници от Православието; а в замяна на това православните ще се задължат — в името на евхаристийното общение с нехалкидонците — да се откажат от вярата си в непогрешимостта на св. Вселенски събори!

Но най-зловещото споразумение в Женевската дискусия е следното: (точка 7) — «Вселенското Предание на Църквата не изисква еднообразие във всички подробности на учението, богослужението и практиката. Границите на плуралистическото многообразие трябва да бъдат установени колкото е възможно по-добре по отношение формата на богослужението, в терминологията, изразяваща вярата, в духовността и пр.»24 

Тук ужасяваща е мисълта, че е допустимо многообразие и в подробностите на учението, т. е. в догматиката, във връзка с което лукаво се апелира към по-добро уточняване на «терминологията, изразяваща вярата».

Това разбиране, прокарано в «неофициалните консултации между представителите на Православната Църква и на нехалкидонските църкви, се задълбочава и разпространява все повече и повече, за да стигне при консултацията на богословите от двете тия страни, заседаващи в Крит през март 1975г., до дръзката заява: «Осъществяването на това единение (между православните и нехалкидонците — в ск. н.) би послужило като знак за началото на онова помирение, което е «по-високо от догматическите формули» (sic!) и е в динамиката на Духа и истината»25.

Но какво помирение може да бъде онова, което стои «по-високо от догматическите формули», освен «помирение», изградено върху гроба на истината, изразявана тъкмо във и чрез догматически формули! А щом такова «помирение» е против истината, то е обречено на рухване преди още да е доизградено! «Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й» (Пс. 126:1).

От казаното дотук можем да видим, колко е напреднало вече отстъплението посредством системното насаждане сред икуменистите на антиправославния безбожно-икуменически дух. Тоя дух, завладял вече отдавна умовете на инославните икуменисти, има свои поддръжници и между най-изтъкнатите «православни» преподаватели по догматика. Държейки уж за Православието, те вече показват широта, разбиране и уважение към инославните «догми». Така например, о. Воронов в края на споменатата вече своя статия за «Еднообразието и многообразието в православната традиция», като упоменава «чисто западните «догмати» за папското главенство и папската непогрешимост, заключава, че «към такъв род «догмати» трябва да се отнасяме с разбиране на важността им за съзнанието на мнозина вярващи от Западната църква и с уважение (к.н.) към породилия ги западен богословски манталитет»26.

Нека отбележим, че такова пораженско признание на тия две нелепи нововъведения в римокатолическата догматика се прави точно в 100-годишнината от провъзгласяването им за «догми» от I Ватикански събор (1870) — годишнина, която бе отмината с пълно мълчание дори от Ватикана! А такова премълчаване на 100-годишния юбилей от I Ватикански събор може да се обясни с това, че и самият папа Павел VI не се е решил да оправдава и обосновава провъзгласения преди 100 години нелеп «догмат», в който днес никой не вярва! Но онова, което не се е осмелил да направи сам папата, сторил го е «православният» професор по догматика, който в своето икуменическо угодничене се е оказал, според поговорката — «повече католик отколкото папата»! Такова нечувано пораженство обаче показва, че при евентуални опити за възсъединение и с римокатолицизма «православните» икуменисти ще са готови на съглашателство и по тая линия — да признаят главенството и непогрешимостта на папата.

Всяко съглашателско преговаряне за възсъединяване на Православието с инославието, започвайки уж с невинно преформулиране на догми и канони, непременно води към рушене на устоите на Православната вяра. Тази е целта на толкова често отправяните напоследък към Православната Църква повици за «обнова и дълбоко преобразование», за «придвижване на църковните структури» (виж назад стр. 172), за разбиране и уважаване веровите убеждения на другия и пр.

Ще ни се възрази може би, че тия повици се отправят не само към Православната Църква, но и към всички «църкви». Да, това е вярно. Ала каква вреда може да причини повикът за обнова и реформи на такива религиозни общности като еретическите, които колкото и да се обновяват и променят, не се връщат към истината, а все си остават вън от нея! Протестантската «църква» например, почнала с реформи, сама се нарича «semper reformanda», т.е. такава, която винаги трябва да бъде реформирана. От гледище на Вселенските събори, веднъж завинаги установили вярата на Църквата и нейното устройство, «semper reformanda» означава църква, вечно оправяща се и непоправима, вечно клатушкаща се и незаздравима! Повикът за реформиране не може да навреди на повредените по начало еретически общности. Той обаче е гибелен за Православната Църква! Защото ако рече тя да се реформира, тя ще се саморазтури! Всяка реформа във вярата и устройството й би водела към променяне на нейните догми и канони, т.е. към събаряне непоклатните й основи.

Хитро измислените внушения на ССЦ за взаимно сътрудничене между разните изповедания, за приятелско опознаване и сближение, за водене на диалози и събеседвания, за конвергенция (виж назад стр. 267) и обогатяване с «ценностите» на чуждата традиция и пр. имат за цел постепенното отстъпване от Богооткровените истини и обявяването им за относителни. Тая цел се следва с особен жар от младите икуменисти. Нея те преследват чрез създаването на «икуменически енории» (виж стр. 317-322), дето събират на обща молитва и причастие младежи от всевъзможни изповедания, включително и православни, и внушават да се вслушваме в мнението на другия (т.е. еретика), да разбираме другия (т.е. неправославния), да обединяваме духовните си блага (т.е. да смесваме истината с лъжата), да се отворим за влиянието на другия, да имаме взаимно доверие и приятелство, да рушим «разделителните стени», да «задълбочаваме» вярата си чрез размяна на мисли и придобиване на знание каквото другите имат, да свикваме с чуждите традиции, да се молим съвместно, да се причастяваме от една обща чаша и накрай най-важното — да престанем да гледаме на своята вероизповед и на своята църква като на най-добра, «оставайки засега да участвуваме в нея до окончателното примирение в Универсалната църква»27.

Сближението с нехалкидонците е само един етап от всеобхватната и «грандиозна» програма на ССЦ да обедини всички вероизповеди и всички вери. Върху тоя етап сега се работи усилено и целеустремено. Духът на компромисност, насаждан системно, трябва според плана да залее православните кръгове от иерарси и богослови, мнозина от които са впрегнати вече в тая задача — да разлагат Православието със своите книги, статии и лекции по разни икуменистически конференции. Така например Ленинградският митрополит Никодим в цитираната вече своя реч, произнесена на 18 септември 1972 г. в Дебрецен (Унгария), след като нарича нехалкидонците — «православни» по същина, продължава: «В диалога между Православните и нехалкидонските църкви в тяхното съвременно състояние се установи (както показаха това ред богословски консултации в Орхус, Бристол, Женева и Адис-Абеба) твърде голяма общност — дори по-скоро еднаквост — в разбирането същността на христологическата доктрина, изложена на разни езици от люде с различна психология» (к.н.)28.

Ние вече видяхме доколко Православното христологическо учение е «еднакво» с изопачението му в нехалкидонските изповедания. Що се отнася пък до изразните различия в език, култура и психология, ние припомняме цитираните вече мисли на св. Ириней Лионски (виж назад стр. 49-50), че въпреки многообразието на езиците, културите и психологиите в християнската древност, Църквата навсякъде е имала «една душа», «едно сърце» и «една уста» за изповядване на едната вселенска православна Истина. «Макар езиците по света да не са еднакви, пише Лионският светител — но силата на Преданието е една и съща...И както слънцето...в целия свят е едно и също, така и проповедта на истината навсякъде свети и осветлява всички люде, желаещи да дойдат до познание на истината («Против ересите», кн. I, гл. 10, & 1-2).

Днес икуменически заквасеното сближаване с нехалкидонците вече прави първите си стъпки към реално «обединение». За това не се наложи да бъде официално преформулирано вероопределението на IV Вселенски събор. То просто бе заобиколено. Под влиянието на икуменическите идеи обаче бе «преформулирано» умонастроението, мисленето на тези «православни» иерарси и богослови, които се осмелиха да открият пътя за «обединението» на Православната Църква с нехалкидонските «църкви». С това те изправиха Светата Православна Христова Църква пред изключително сериозно, пред съдбовно изпитание.

На 28 септември 1990 г. в центъра на Константинополската патриаршия край Женева бе подписана «Обща декларация и предложение  към църквите» от 21 представители на всички поместни Православни църкви (с изключение на Йерусалимската патриаршия) и от 10 представители на нехалкидонските «църкви»29. Тази декларация се изтъква като официален завършек на диалога между «православни» и нехалкидонски богослови. И забележете, този съдбовен документ, който открива пътя за практическо «обединяване» с еретиците противохалкидонци до ден днешен не е обнародван официално, крие се от милиони православни клирици и миряни, зад чийто гръб е подписан! За пръв път пълният текст на документа е публикуван в книгата на старостилния гръцки митрополит Калиопий «Предателство спрямо Православието». Декларацията се състои от 19 члена. Ще резюмираме съвсем накратко тези моменти от нейното съдържание, които очертават базата за «обединение» с нехалкидонците.

1. Православните и нехалкидонците са съгласни, че «винаги са спазвали вярно една и съща истинска Православна христологическа вяра, макар и да са употребявали понякога христологически термини по различен начин, както и едно непрекъснато продължение на Апостолското предание».

2. Православните и нехалкидонците «приемат първите три Вселенски събора, които съставят наше общо наследство».

3. Православните и нехалкидонците «са съгласни, че всички анатеми и осъждания от миналото, които днес ни разделят, трябва да бъдат снети от Църквата, за да изчезне с благодатта и силата Божия последното препятствие за пълно единение и общение».

4. Православните и нехалкидонците «са съгласни, че снемането на анатемите и осъжданията ще се осъществи въз основа на съгласието, че Съборите и Отците, които са били анатемосани и осъдени в миналото, не са носители на ерес.»

5. «Православните са длъжни да снемат всички анатеми и осъждания против Източните Православни Събори и Отци (т.е. против нехалкидонците; обърнете внимание на терминологията и правописа — ск.н.), които те са анатемосали или осъдили в миналото.»30

И така, излиза, че нехалкидонците, които са били предадени на анатема от св. отци на Четвъртия, Петия, Шестия и Седмия Вселенски събори и които Православната Църква в продължение на 1500 години е третирала като еретици, в действителност били православни! И това са го разбрали едва днешните «православни» икуменисти, св. Отци не са го забелязали, а Вселенските събори неправилно са ги осъдили31 — ето изводите от чл.9 на Декларацията, представен сбито в т.1 от нашето резюме. И «православните» представители единодушно са подписали този текст! А чл. 8-ми от документа на практика «препоръчва отпадане от Православната вяра»32! Ето какво гласи той: «Двете семейства (църкви) приемат първите три Вселенски събора, които съставят наше общо наследство. Относно четирите следващи Събора на Православната Църква Православните заявяват, че за тях гореспоменатите членове 1-7 (излагащи «общото» христологическо учение на православните и нехалкидонците — ск.н.) съдържат учението и на следващите четири Събора на Православната Църква. Обаче Източните православни (нехалкидонците — ск.н.) смятат това заявление само за тълкуване на Православната Църква (к.н.) При такова взаиморазбиране Източните православни се отнасят към него (тълкуването) положително»33. От този текст е съвсем ясно, че нехалкидонците приемат само първите три Вселенски събора; съвсем ясно е, че те отказват да приемат останалите четири Вселенски събора. И с това подписалите документа «православни» представители са напълно съгласни!

Авторитетът на Четвъртия, Петия, Шестия и Седмия вселенски събори като най-висши изразители на съборното църковно съзнание под водителството на Св. Дух се доразрушава от чл. 10-ти, който определя, че трябва да бъдат снети анатемите, изречени от св. Отци на последните четири Вселенски събора срещу противохалкидонските ересиарси Евтихий, Диоскор, Севир, Тимотей Елур и редица други, които нехалкидонците почитат като «свети отци» на своите «църкви». Те, видите ли, не били еретици, а православни, само че в «нехалкидонска форма»!

Обобщавайки, трябва недвусмислено да подчертаем: практическото прилагане на «Общата декларация» от Шамбези означава ОТПАДАНЕ от Едната Света Съборна Апостолска Православна Църква. Този документ съдържа дързък опит да се разклати Църквата като «стълб и крепило на истината» (виж: Тим.3:16) по пътя на съглашателството, на безпринципните компромиси и вероучителния релативизъм, по пътя на икуменическата преоценка и преосмисляне или по-точно обезсмисляне на Вселенските събори като богогласни изразители на Божията истина.

Въпреки енергичното противодействие на православни християни и богослови по страниците на гръцкия периодичен църковен печат (виж вестниците «Ортодоксос Типос», «Сотир», «Еклезиастикос Агон») срещу «Общата декларация» от Шамбези, тя вече даде своя първи горчив плод. В писмо до членовете на Св. Синод от 22 юли 1991 г. и в енциклика до клира и църковното изпълнение Антиохийският патриарх Игнатий IV по същество провъзгласи обединението на Антиохийската патриаршия с нехалкидонската «църква» на сирояковитите34. В енцикликата се предвижда и съвместно извършване на литургия от православни и сирояковитски клирици.

Междувременно новият Цариградски патриарх Вартоломей в речта си, произнесена при интронизацията му, обеща да придвижи напред обединението с нехалкидонците35.  И наистина той не закъсня да изпълни намерението си. В писмо от 12.8.1992 г. патр. Вартоломей осведомява предстоятелите на поместните Православни църкви за свикване на Междуправославна комисия, която да осъществи решенията на «Общата декларация» от Шамбези за обединение с нехалкидонците. Светата Православна Църква е поставена пред върховно изпитание! Шамбезийската «Обща декларация» и починът на патриарх Вартоломей напомнят епохата на Флорентинския събор (1439 г.), когато всички византийски делегати с изключение на св. Марк Ефески подписаха позорната уния с Рим и се оказаха предатели на Православието. И днес светъл лъч на надежда идва от едно единствено място — от Майката на църквите, св. Йерусалимска патриаршия. В отговор на писмото на патриарх Вартоломей Светейшият Йерусалимски патриарх Диодор I доблествено излага и отстоява светата Православна Истина. Тук привеждаме с незначителни съкращения отговора на патриарх Диодор:

«...И така, като отговаряме на Ваше Светейшество, преди всичко Ви уведомяваме, че до този момент ние не сме имали никакъв документ относно състоялото се и подписано споразумение — което бе широко отразено в печата на нашата Православна Църква и на дохалкидонците — тъй като нашата Светейша Йерусалимска Църква не взе участие в Междуправославната комисия по този диалог.

При това желаем да Ви уверим, че в ежедневните си усърдни молитви за единението на всички и за благостоенето на Светите Божии Църкви, ние горещо умоляваме Небесния Устроител и непрестанно прилагаме всяко старание за помирение и сближение на всички люде, а особено за обръщане на инославните, на които предоставяме духовното богатство на нашата света Православна Църква и които призоваваме да възприемат нейното истинско и неизменно учение, та по такъв начин всички да достигнат до единение във вярата и да изпълнят Господнето въжделение да бъдем всички едно!

Движени от такива чувства, служейки на Светейшата Майка на Църквите, ние с благодарност бихме приели всички каещи се инославни в лоното на Светата ни Православна Църква, още повече когато за това е налице Всеправославен ход и съгласуваност. Но от 1989 год. нашата Светейша Църква с единодушно синодално мнение реши — за което тя веднага съобщи на честните Предстоятели на Светейшите поместни Православни Църкви — да прекъсне богословските диалози въобще с всички инославни, понеже смята, че те са не само безполезни, но и вредни за Православната Църква изобщо и в частност за Светейшата наша Йерусалимска Църква.

Съща така смятаме, че се губи напразно многоценно време, което би могло да се използува за по-нататъшно укрепване на вече съществуващите връзки между Светейшите Православни Църкви, а също за разрешаване на възникващите понякога проблеми.

До какъв положителен резултат доведе диалогът с англиканите, когато чрез ръкополагането на жени те разширяват съществуващата между Православната Църква и самите тях бездна; или диалогът със същите тези римокатолици, които вършат прозелитизъм в широк мащаб и предприемат неокачествими действия в ущърб на Православната Църква? Както се вижда от положението на нещата, диалогът с инославните не можа да укрепи техните връзки (с Православието — ск.н.), а обратното — още повече ги отдалечи от учението на Православната Църква.

...Затова ние желаем да изложим на Ваше Светейшество нашите тревоги относно хода, както ни се струва, на завършения диалог с дохалкидонците и относно оптимизма, от който се ръководят нашите сестри Православни Църкви за взаимно снемане на наложените анатеми тогава, когато съществува не само исторически, но главно и преди всичко догматически, огромна бездна между Православната Църква и дохалкидонците. Известно е, че както Четвъртият, така и последвалите Пети, Шести и Седми Вселенски събори са осъдили страшната монофизитска ерес и са предали на анатема поименно ересиарсите Диоскор, Антим Трапезунтски, Евтихий, Севир, Петър Апамейски, Зоор и мнозина други, които в съзнанието на дохалкидонците са «велики отци», характеризирайки като еретици всички техни последователи.

Ние с основание питаме как е станало споразумението между нашата Светейша Православна Църква и дохалкидонците? «Какво общо има между светлина и тъмнина» (2Кор. 6:14)? Как можем да наречем «честни църкви» еретическите общности на осъдената от св. Вселенски събори и Богоносните Отци монофизитска ерес?

Как пристъпваме ние днес към преразглеждане постановленията на Вселенските събори, които имат Всеправославен авторитет на светозарни решения и са плодове от наитието на Всесветия Дух над участвувалите в тях Боговдъхновени свети Отци? Посредством нашите решения не подлагаме ли на съмнение извършеното от тях задълбочено изследване на съществувалите тогава догматически спорове и проблеми и не оспорваме ли техните съждения, по пътя на които те са дошли до осъждане и предаване на анатема на монофизитите и техните последователи, които, веднъж отчуждили се от Православната Вяра, са се опитали «да изопачат благовестието Христово» (Гал. 1:7)? Нима можем да не знаем, че те са въвели пагубни ереси (2 Петр. 2:1), увличайки в заблуда милиони християни?

Що се отнася до споменатото снемане на анатемите, смирено мислим, че анатемите, изречени от св. Вселенски Събори и Отците на Църквата против неразкаялите се еретици, при това умрели в ерес, както в дадения случай, не само че не могат канонически да бъдат снети, но и предприелите тяхното снемане биват наказвани и се подлагат на анатема съгласно постановленията на Седмия Вселенски събор: «Анатема на този, който защищава изповядващия християнохулна ерес или завършилия в нея живота си.» Анатемите на еретиците срещу православните са несъществуващи и, както е известно, не е мислимо снемане на несъществуващото! Затова православното отеческо слово смята за «варварско безумие» и «църковно беззаконие» такива «анатеми», които носят на обуреваемия от тях православен християнин «вместо наказание — неувяхващи венци и безсмъртна слава.» «Защото всеки от благочестивите и свети люде хиляди пъти предпочита да бъде опозорен и предаден на анатема от еретиците, отколкото да се приобщи с блестяща слава към техните христоненавистни и богомерзки лукавства (Св. Фотий Велики, Patrologia graeca, 102, 833). «Защото анатемосаните от тях са достойни за добра похвала» (Деяния на VII Вселенски събор).

...Както е известно на Ваше Светейшество, при тези обстоятелства е необходимо еретиците, признаващи заблудата, в която са пребивавали, да дадат покайна либела36 и да приемат не частично, но всецяло Православното догматическо учение и Свещеното предание и не само това, но и всички свещени постановления, и самите тези свети Вселенски и Поместни събори на православните християни.

Разглеждайки през тази призма предложението на Ваше Всесветейшество за ново свикване на Междуправославна комисия за изследване и изучаване на подетите в богословския диалог с дохалкидонците сериозни въпроси, мислим и съветваме това да стане след представянето на тези либели, тъй като е «нужно отначало да се отсече всяко разногласие във вярата и тогава вече да се изследват делата» (Св. Атанасий Велики, БЕПЕС, 31, 260), именно след това да се събере Междуправославната комисия, за да изучи техните предложения и надлежно да ги докладва на поместните Православни църкви, та всяка едно от тях след синодално обсъждане да даде своя отговор, основан на правилното учение и на Свещеното Предание на нашата Православна Църква, а решението да бъде прието от пълнотата на Едната Света Съборна и Апостолска Църква.

Накратко казано, Майката на църквите е за прекратяване на тези диалози и не признава никакво решение, което не е съгласно с постановленията и каноните на Светите Вселенски събори и с православното Свещено Предание»37.

Колко отрадно е да чуем днес така отчетливо изразена православната позиция на един православен патриарх, предстоятел на църквата, която може би, в настоящите дни живее при най-трудни обстоятелства. Не показва ли това, че не обстоятелствата са тези, които раждат предателството, а изстиналата любов към Бога и липсата на ревност към Богооткровената истина. Такива гласове днес са толкова редки, че силният шум на вълните на отстъплението ги заглушава напълно.

Както се развиват нещата, можем да очакваме в близко бъдеще още по-дръзки вероотстъпнически прояви от страна на икуменизма с неговите съвсем чужди на истинската православна вяра доктрини. Ако преди няколко десетки години някои православни йерарси и богослови можеха все още да си представят наивно икуменизма като едно положително по начало и добронамерено спрямо Православието движение, днес това е вече невъзможно! Защото имаме вече твърде много натрупан доказателствен материал за антиправославния и богоотстъпнически характер на това движение, възглавявано от ССЦ, — материал, който с Божията помощ се постарахме да съберем и изложим за православния читател в настоящото изследване.

БЕЛЕЖКИ

1 Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Искаженiе православной истины въ русской богословской мысли. С., 1943, с. 268.
2 Там.
3 Св. Никифор Изповедник. Защитительное слово, гл. 8. — В: Творенiя, ч. I, с. 126.
4 S. Capreoli episcopi Carthagensis. Epistola ad Ephesinum. — J. P. Migne, PG, t. 89, col. 89.
5 Робертсон, Джеймс. История Християнской Церкви, т. I, СПб., 1890, с. 202.
6 Там.
7 Там.
8 Okumenische Rundschau, 1975, S. 30.
9 Заболотский, Н. К диалогу с нехалкидонскими церквами Востока. — ЖМП, №1, 1971, с. 54.
10 Пак там, с. 55.
11 Виж: Irenikon, — 2, 1975, р.276.
12 Μεγάλη Ἑλληνική Ἐνκυκλοπαίεια, т. 15, Атина, 1930, стр. 538, кол. 3.
13 Irenikon, N2, 1975, р. 276.
14 Виж: «Ж.М.П.», — 11, 1979, стр. 80, кол. II.
15 Виж Algermissen Konrad. Konfessionskunde. Hanover, 1939, S. 690.
16 Заболотский, Н. Пос. статия, с. 55.
17 Пак там, с. 55-56.
18 Пак там, с. 56.
19 Там
20 Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Искаженiе православной истины въ русской богословской мысли. С., 1943, с. 267.
21 Особено възмутително е тук, че наред с името на вселенски почитания от Църквата св. Лъв, папа Римски — великия поборник на Православието против монофизитската ерес, са поставени за равностойни имената на еретици като Диоскор, безкомпромисно отлъчен от Вселенската Църква и въпреки това почитан от нехалкидонците за «светец»! Нека се има предвид, че Диоскор освен с еретичество се отличава още с това, че е бил физическият убиец на Цариградския патриарх св. Флавиан, за което така свидетелствува църковният историк Никифор Калист (в кн. 14, гл. 47): «Светейшият Флавиан подир незаконното му низвергване от (Разбойническия) събор бил изгонен с блъскане и ритници..., и на третия ден блажено починал, понеже оня Диоскор с крака тъпкал по слабините поборника на истината» (Минь, Патрол. гр., т. 146, к. 1228).
22 Заболотский, Н. Пос. статия, с. 56-57.
23 Пак там, с. 56. — Като подготовка към такова общение служат съвместни богослужения между православни и нехалкидонски икуменисти. В «Ж.М.П.», N3, 1973г., стр. 53 четем, че на Всемирната мисионерска конференция в Бангкок (Тайланд) в навечерието на Богоявление (6.I.1973г. — по новия стил) вечернята била извършена по руски устав от представителите на православните и на нехалкидонските църкви: коптска, етиопска и малабарска.
24 Пак там, стр. 57.
25 ЖМП, — 9, 1975, с. 47, кол. II.
26 ЖМП, — 10, 1970, с. 74.
27 Risk, vol. V, — 3/4, 1969, p. 87.
28 Никодим, митрополит Ленинградский. Предание и современность. — ЖМП, — 12, 1972, с. 58, кол. II.
29 Двама представители на Арменската църква от Ечмиадзин са отказали да подпишат Декларацията.
30 ср. Ортодоксос Типос, — 995, 23.10.1992, с. 1, кол. 2-3.
31 ср. Ортодоксос Типос, — 934, 7.06.1991, с. 4, кол. 2.
32 Там.
33 Цит. по Ортодоксос Типос, — 934, 7.06.1991, с. 4, кол. 2.
34 Пълният текст на енцикликата и писмото са поместени във в. Ортодоксос Типос, — 981, 19.07.1992.
35 Ортодоксос Типос, — 995, 23.10.1992, с. 4.
36 Документ, който задължително трябва да представят връщащи се в лоното на Православната Църква еретици в уверение на това, че са се отрекли от еретическите заблуди (вж. на гръцки език текста на 7-мо правило на II Вселенски Събор и 95 правилото на VI Вселенски събор в: Правила на св. Православна Църква. т. I, 1912, с. 417-418 и т. II, 1913, с. 380.
37 Ортодоксос Типос, — 995, 23.10.1992, с. 4, кол. 4-6.


предишна глава | съдържание | следваща глава


© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.