Последна промяна:
27.09.2006 15:31

Доцент д-р архимандрит СЕРАФИМ (Алексиев)
Доцент д-р архимандрит СЕРГИЙ (Язаджиев)

ПРАВОСЛАВИЕ И ИКУМЕНИЗЪМ


11-то основание. ИКУМЕНИЗМЪТ ИМА ПОДЧЕРТАНО БОГООТСТЪПНИЧЕСКИ ХАРАКТЕР. ТОЙ ВОДИ ПОСТЕПЕННО ЧРЕЗ МАЛКИ НА ВИД ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ИСТИНАТА КЪМ ПО-ГОЛЕМИ И ПО-СТРАШНИ ОТСТЪПЛЕНИЯ, ПОЧВА ДА СЪЗДАВА ВЕЧЕ «ИКУМЕНИЧЕСКИ ЕНОРИИ» ВЪРХУ НАДКОНФЕСИОНАЛНА ОСНОВА И УСТРОЙВА КОНСУЛТАЦИИ И ДИАЛОЗИ МЕЖДУ ПРАВОСЛАВНИ И МОНОФИЗИТСКИ (НЕХАЛКИДОНСКИ) БОГОСЛОВИ. ЧРЕЗ ЗАСТАВЯНЕ ПЪК НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ДА СЕ КАЕ НАРЕД С ДРУГИТЕ ОБЩНОСТИ Я ОБВИНЯВА В ГРЕХОВЕ И ЗАБЛУДИ, КАКВИТО ТЯ НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА, И ПО ТОЯ НАЧИН НАПЪЛНО Я ОТРИЧА КАТО «СТЪЛБ И КРЕПИЛО НА ИСТИНАТА», КАКВАТО ДЕЙСТВИТЕЛНО Е ТЯ (1 ТИМ.3:15)

В. Малките на вид отстъпления от истината водят към все по-големи

Някои възразяват, че опасностите от замисленото съединение на църквите в една «универсална църква» не е предстоящо, и че ние няма да го доживеем, понеже сегашните «православни» икуменисти в болшинството си все пак държали за догмите и за неотстъпването от тях. Това възражение не е утешително, нито ни оправдава пред праведния Божи съд. Дяволът е хитър. Ако отстъплението не дойде в пълния си вид в наши дни, то ще дойде непременно в бъдеще и вече идва в лицето на по-младото поколение «православни» икуменисти. Наблюденията над проведените досега шест асамблеи на Световния Съвет на Църквите, особено последните, очебийно показват колко бързо се развиват събитията. Злото се усилва и става все по-нагло. Който участвува в делата на днешните вероотстъпници, той подготвя почвата за триумфа на утрешните още по-нагли богоотстъпници. А това е страшна отговорност пред Бога и пред Неговата св. Църква!

Нека си послужим с един библейски пример! Св. ап. Павел, описвайки антихриста като «човек на греха..., който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог или светиня» (2 Сол.2:3-4), подчертава, че тоя очакван антихрист напълно ще се прояви като такъв непосредствено преди свършека на света (2 Сол.2:8). А св. Йоан Богослов говори за съвременни нему антихристи, на вид по-малки по значимост от последния антихрист, но негови предтечи, подготвители на пътя му, хитри измамници, които проповядват уж за Христа, но изопачено. Те се познават по това, че са напуснали истинската Църква, за да я подкопават и разединяват (1 Иоан 2::18-19). Нима може да се каже, че първите антихристи са безобидни, и че само последният антихрист ще се окаже «син на погибелта» (2 Сол.2:3)?!

И нашата отговорност за най-малки на вид отстъпления, с които улесняваме икуменизма в неговите тъмни цели, не е по-малка от отговорността на бъдещите поколения «православни» икуменисти, които ще доизградят «церковь лукавнующихъ» (Пс.25:5) — «сборището на злонамерените» върху основите, положени от днешните «православни» сътрудници на икуменическото движение.

При стрелба ръката на стрелящия не бива да трепва. Иначе стрелецът няма да улучи целта. Някой може да се утешава с това, че само малко била трепнала ръката му. Но що за утешение е това, щом целта не е постигната! Отклонението при трепване може да бъде отначало съвсем малко, например 1 милиметър, но после то става все по-голямо и може да стигне до много метри и дори километри, в зависимост от това, каква е дължината на траекторията.

Когато за пръв път Цариградската патриаршия през 1920 г. започнала сътрудничество с икуменизма, тя може би на 1 см само отстъпила от Православието — уж за «доброто» на човечеството. Но следващите сътрудници на икуменизма започнаха да отстъпват все повече и повече. Движещите се днес по същата линия на отстъплението и на икуменическото сътрудничество, както се наблюдава, още повече се отдалечават от Православието. Бъдещите пък «православни» икуменисти съвсем ще отстъпят от Църквата, щом се движат по тоя път. Тогава отговорността на първите сътрудници на икуменизма, направили уж «незначителни» отклонения от канони и догми, не е ли еднаква, та дори и по-голяма по значимост и гибелни последици в сравнение с отговорността на следващите поколения «православни» икуменисти, които ще се движат по същата линия към окончателно изневеряване на св. Православна Христова Църква?!

Изминаха повече от шест десетилетия, откакто в лицето на Цариградската патриаршия православните за пръв път взеха участие в икуменическото дело. Ние, православните от днешно време, можем да установим, че са направени вече не малки и незначителни, а направо страхотни отклонения от всегдашната линия на Православието!

Една малка съпоставка между онова, що са писали само преди около 30 години православни представители в икуменическото движение, и това, което днес пишат продължителите на тяхното дело, ще ни покаже, колко ужасяващо бързо се развива процесът на отстъплението сред «православните» икуменисти.

На Еванстонската среща (1954 г.) по доклада на първа секция, занимала се с богословските проблеми, разделящи църквите, участвувалите от православна страна съставили една Декларация, която, както ще видим, е много по-православна, отколкото статиите, мислите и постъпките на «православните икуменисти от периода 1965-1985 г.

В Еванстонската Декларация четем: «Цялата християнска вяра е единна и неделима. Поради това не трябва да се приемат само някои части на учението..., например, че Христос е нашият Бог и Спасител».

С това Декларация се противопоставя на изработения именно в Еванстон тесен догматически базис за съединението на вероизповеданията, според който «Световният съвет на църквите е съобщество на църквите, които признават Господа нашего Иисуса Христа като Бог и Спасител».

Декларацията заявява: «От православна гледна точка възстановяването на единството на Църквата, съставящо целта на стремежите на ССЦ, може да бъде достигнато само въз основа на цялото вероучение на предишната неразделна Църква, без всякакви съкращения и изменения... Във вярата няма място за съглашателство»1. И тъй, според Декларацията вероучението е неприкосновено!

А какви са изказванията на «православните» икуменисти днес?

Срещу неприкосновеността на вероучението, изисквана от Еванстонската православна Декларация, о. проф. прот. Л. Воронов в доклада си, прочетен на Международната конференция на православните богослови в Бруклайн (САЩ) на 8 септември 1970 г. казва, че назряващото и в Православието осъвременяване «трябва да се докосне и до най-чувствителната област — областта на вероучението и догматиката (к.н.), дето е прието всячески да се подчертава неизменяемостта и неприкосновеността, дето е прието да се избягва израза «развитие» и дето накрай е прието a priori да се изключва всяка мисъл за възможност да се действува по принципа на икономията»2.

Под влияние на икуменическия дух модерните «православни» икуменисти са стигнали вече дотам — да считат, че запечатаната веднъж завинаги на Вселенските събори област на вероучението подлежи на преразглеждане и преобсъждане засега само във външната изразна страна на догматическите формулировки с оглед да се постигне известно сближение във вярата с някои инославни. Недопустимостта на каквото и да било опортюнистическо съглашателство във вярата се измества постепенно от мисълта за възможност да се действува по принципа на «икономията», с който дръзко се злоупотребява! И всичко това се твърди с най-спокоен тон, без да трепва съвестта, че така се влиза първо в конфликт с Вселенските събори, които не допускат никакви нововъведения и изменения в неприкосновената област на вярата (VI Всел. събор, прав. 1), и второ — в противоречие със св. отци, които са изключвали напълно от сферата на догматиката принципа на църковната икономия. Св. Марк Ефески, който на Флорентийския събор е държал високо знамето на безкомпромисното Православие, е заявявал: «Делата на вярата не допускат икономия. То е все едно да кажеш: «Отсечи си главата и после върви където поискаш!»3

В Еванстонската православна Декларация е обявено като недопустимо «разделянето на вероучението на съществени и несъществени части»4. А сега о. Воронов препоръчва вече «разграничаване на вселенските обезателни догми (necessaria) от останалите истини на вероучението», отнесени от него към раздела съмнителни (dubia) и открито говори за «второстепенни въпроси на вярата»5 (вж. назад с. 168).

В Еванстонската православна Декларация четем: «Ние не можем да се съгласим с това, че Св. Дух ни говори само чрез Свещ. Писание. Св. Дух пребъдва в целия живот и в целия опит на Църквата и свидетелствува чрез тях. Свещеното Предание ни е дадено в състава на цялото Апостолско Предание. В него ни е дарувано и правилното тълкуване и обяснение на словото Божие. Във верността към Апостолското Предание лежи гаранцията за реалността и непрекъсваемостта на Единството на Църквата» (к.н.)6

А о. Воронов със статията си «Единство и разнообразие в православната традиция» се стреми да разклати Свещ. Предание, да го представи като «разнообразно», като подлежащо на преоценяване и преразглеждане! «Такова преразглеждане — казва той — не трябва, разбира се, да се превърне в предизвикателство към общоцърковното съзнание. То трябва да се извършва в духа на смиреното осъзнаване необходимостта чрез съборно разбиране да се отстранят онези исторически възникнали неточности или преувеличения (к.н.) в методите или в резултатите на богословствуването, които може би са оказали полезна помощ за защита на Православието в миналото, но стават сега своего рода пречки по пътя на Църквата за осъществяване на нейната велика мисия в света»7. — Последната фраза, която дословно е повторена от Ленинградския митрополит Никодим в речта му при откриване на православно-реформатското събеседване в Дебрецен (Унгария) на 18 септември 1972 г.8, най-безцеремонно с един замах унищожава резултатите от благодатната светоотеческа богословска дейност в изясняване истините на Православието, отнасяйки я към «миналото» и диалектически я превръща в «пречка» за дейността на Църквата в настоящето време на икуменически компромиси. Чрез такъв никодимовско-вороновски метод могат да се отрекат и всички догматически и канонически постановления на Вселенските събори, състояли се в далечното историческо минало! Но «истината Господня пребъдва вечно(Пс.116:2).

Най-сетне в Еванстонската православна Декларация се заявява, че «от православна гледна точка възстановяването единството на Църквата, съставящо целта на стремежите на ССЦ, може да бъде достигнато само въз основа на цялото вероучение» на св. Православна Църква, т.е. чрез възвръщане към истината, пазена в Православието. Основанието за това е, че «Св. Православна Църква единствена е запазила в пълнота и неповреденост вярата, веднъж завинаги предадена на светиите» (Иуда 1:3)9. Оттам и оправданото искане на православните — в името на обединението — «да бъдат приети всички догмати, установени от Вселенските събори, и цялото учение на първоначалната... Църква». Ясно е, че според Еванстонската Декларация само Православната Църква може с основание да поддържа, че тя е Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Ако и другите «църкви» желаят да придобият тези качества, те трябва да се присъединят към нея.

А сега о. Воронов се осмелява да пише, че «възсъединението на разделените християни в единството на вярата не трябва да си представяме изключително като «присъединение» към Православието» (к.н.)10. Това значи, че вместо присъединяване към истината той препоръчва съглашателство и компромиси с нея! — В статията си пък «Конфесионализм и экуменизм» той отива още по-далеч и, служейки си с изрази, взети от проф. В. В. Болотов, говори за някаква смела решимост «да възсъединяваме еретиците-разколници (а понякога, може би, и да се възсъединяваме, тъй да се каже, на братски начала) при облекчени условия, с риск «да приемем в лоното на Православието елементи със съмнителна чистота» (израз на проф. В. В. Болотов...), но затова пък с перспективата «да смелим (да претопим в себе си) злото на ереста» чрез действието «на здравите сили на църковния организъм» (В. В. Болотов...)»11. — Проф. Болотов не доживял да види икуменизма с неговите извращения, както и неговата скрита сатанинска същност. Но ние се питаме, как може професорът по Догматическо богословие — наш съвременник, свидетел на страшни отстъпления от Православието, — да дава подобни не само опасни, но и направо предателски препоръки?!

Но ето че не само отделни богослови мислят и пишат така, а и цели «православни» конференции се изказват в тоя пораженски дух! На междуправославното съвещание на о.Крит през март 1975г., в което като равноправни членове, наред с «православните» икуменисти, участвуваха монофизити, бе възприето изработеното ново и съвсем неправославно понятие за икуменическата «църква» като «съборна общност», в която всички изповедания свидетелствуват за «една и съща апостолска вяра» (!). В преводна статия на «Църковен вестник», не криеща своя одобрителен тон, се казва следното: «Вместо да подчертават природата на едната, света, съборна и апостолска Църква и нейната идентичност с Православната Църква, участниците на тази среща се постараха да разкрият икуменическите компоненти (съставки) на православното понятие за единството. Това единство обхваща пълнотата на апостолското общение, която трябва да бъде осъществена с християните от цял свят... Главната последица от това разбиране е, че Православната Църква не призовава вече инославните да възприемат Православието... Самата Православна Църква... всеки ден трябва да се «обръща» към истинското Православие» (к.н.)12

Последната фраза уточнява същината на взетите решения: Православието няма право да иска присъединяване към него, щом то самото «трябва всеки ден да се обръща към истинското православие» (sic!).

Ето до какво пораженство стигнаха «православните» икуменисти с участието си в икуменическото движение!

Тук е уместно да направим още една съпоставка. Руската задгранична православна Църква в началото на икуменическото движение не е имала отрицателно отношение към него, каквото си е изработила по-късно въз основа на горчив опит и печални наблюдения. Архиерейският задграничен Синод съставил постановление от 18/31 декември 1931 г., в което — далеч от мисълта за каквото и да е съглашателство, изразил надеждата, че инославните християни, стремящи се към обединение на целия християнски свят, в края на краищата ще намерят Христовата истина в Православната Църква, Архиерейският синод изповядва,че тази Църква никога не се е разделяла. Въпросът се свежда само към това — кой принадлежи към нея и кой не принадлежи. Заедно с това Архиерейският Синод горещо приветствува всички опити на инославните изповедания да изучават Христовото учение за Църквата, с надеждата, че чрез такова изучаване, особено при участието на представители на Св. Православна Църква, те в края на краищата ще дойдат до убеждението, че Православната Църква, бидейки стълб и крепило на истината (1 Тим.3:15), в пълнота и без каквито и да било погрешности е запазила учението, предадено от Христа Спасителя на Неговите ученици»13.

Днес ние виждаме колко неоснователна и неоправдана е била надеждата на някои тогавашни руски задгранични архиереи. Западните икуменисти, при всичките си контакти с православните участници в икуменическото движение и въпреки многото доклади, изнесени за осветляване на православното учение, че единствено Православната Църква е истинската Христова Църква, — не само не са дошли до убеждението, че Православната Църква единствена е запазила неповредено Христовото учение и единствено тя е стълб и крепило на истината, — но напротив, те все повече и повече утвърждават своята «истина», искат да «обогатят» с нея православните християни, обвиняват Православната Църква в закостенялост и неподвижност, за които тя трябва «да се кае», дразнят се от претенциите й за истинност и така все по-смело разколебават вярата на православните участници в ССЦ, тъй че последните започват вече, под влияние на икуменизма, да учат неправославно. Например, срещу заявата на Руския задграничен Синод, че Христовата Църква никога не се е разделяла и че въпросът е само кой принадлежи към нея и кой не принадлежи, — «православни» архиереи, като покойният Атинагор Кокинакис, пишат, че «не може да се отричат фактите на историята, както и съществуването на други църкви покрай Православната»14. А гръцкият професор Нисиотис не говори вече за Православна Църква, но за някаква «общност на вярващи в Христа», и че никоя църковна общност не можела да живее обособено, без другите християнски общности15. Митрополит Дамаскин пък (представител на Цариградската патриаршия в Швейцария) направо говори за «църква извън Църквата»! (виж назад с. 160)...

Някои могат да запитат: Защо «православните» участници в икуменизма в миналото са правели по-православни изказвания отколкото днес? — Ще отговорим: Тук се крие една хитра женевско-икуменическа тактика. За всички ни е ясно, че икуменизмът цели не тържеството на Православието, не повсеместното му приемане, а унищожението му! — Когато е станала Еванстонската среща (1954 г.), не всички православни поместни църкви са били членки на ССЦ. Например Руската Православна Църква и другите православни славянски църкви, взели участие в Московското всеправославно съвещание през 1948 г., не са били съгласни да сътрудничат с икуменическото движение. Обаче ССЦ искал да привлече всички тях в своите мрежи. За да не отблъсква въздържащите се поместни православни църкви от сътрудничество с икуменизма, Еванстонската конференция позволила на православните участници да съставят своя Декларация, с която да се хвърли прах в очите на ревнителите на Православието, че уж православните представители в ССЦ имат голяма свобода на изказване и че уж могат да играят голяма роля в икуменическото движение за връщане на заблудените към истината! Всъщност това е било само една дипломатическа маневра, една хитра уловка, нужна само за момента. Откакто в 1961 г. почти всички поместни православни църкви (вкл. и Руската) влязоха в ССЦ, той се почувствува много по-силен и тактиката му се промени. Той започна да внушава на православните — да не бъдат максималисти, а да приемат метода на съглашателството. И понеже за православните е немислимо засега съглашателство с протестантите, съединението с които още не е назряло, за поставяне начало на съглашателството се измислиха консултации и богословски срещи със сравнително най-близките по обичаи и историческа съдба ориенталски монофизитски църкви, които икуменистите лукаво наричат, в отлика от източните Православни църкви, — ориенталски «православни» църкви, като че ли може да има две различни, стигащи до взаимно изключване православия16! Започва наляво и надясно да се тръби, че предстои съединението на нехалкидонците с Православната Църква, че те само по недоразумение са се отделили от нея, че по същество те са «православни», и че за възсъединяването им е необходимо само едно малко преформулиране на вероопределението на IV Вселенски събор — Халкидонския. Дали обаче тия пропагандни твърдения отговорят на истината, това ще видим в следващата глава.

БЕЛЕЖКИ

1 К. З. Исторический путь экуменизма. — Вестник русского Западно-европейского патриаршего Экзархата, — 23, Париж, 1955, с. 218.
2 Воронов, Л., прот. Единство и разнообразие в православной традиции. — ЖМП, — 10, 1970, с. 72.
3 В: Амвросий, архим. Св. Маркъ Ефескiй и Флорентiйская унiя. Нью Йорк, 1963, с. 226.
4 К. З. Пос. стат. в пос. сп., с. 218.
5 Воронов, Л., прот. Пос. стат. в пос. сп., с. 73.
6 К. З. Пос. стат. в пос. сп., с. 218-219.
7 Воронов, Л., прот. Пос. стат. в пос. сп., с. 72.
8 Никодим, митрополит Ленинградский и Новгородский. Предание и современность. — ЖМП, — 12, 1972, с. 58.
9 К. З. Пос. стат. в пос. сп., с. 218-219.
10 Воронов, Л., прот. Пос. стат. в пос. сп., с. 73. — Тази, както и всички цитирани по-горе пакостни мисли на о. Воронов са преповторени буквално от ленинградския митрополит Никодим в речта му «Предание и современность» (ЖМП, — 12, 1972, с. 58-59), и то без посочка, като негови собствени.
11 Воронов, Л., прот. Конфессионализм и экуменизм. — ЖМП, — 8, 1968, с. 64.
12 Вж. Междуправославно съвещание на богослови. — Църковен вестник, бр. 24 от 1975, с. 7, кол. I.
13 Серафим, епископ Потсдамский. Экуменическое движение. — В: Деяния Втораго Всезарубежного Собора Русской Православной Церкви заграницей. БЬлградъ, 1939, с. 304.
14 Архиеп. Атинагор Кокинакис. An Interorthodox Theological Debate. Leighton Buzzard, 1973, p. 72.
15 Okumenishe Rundscau, Heft 3. Stuttgart, 1969, S. 369.
16 В заседанието си на 19 октомври 1971 г. Св. Синод на Руската Православна Църква не одобрил нехалкидонските църкви да бъдат наричани «православни», а прела назоваването им «древни източни църкви» ( ЖМП, — 11, 1971, с. 4), с което уж се запазва правото на Източната Православна Църква единствена тя да се нарича православна или ортодоксална. Това обаче синодално определение съвсем не се спазва дори от страна на руските икуменисти. Така древната ориенталска Сирийска църква в Южна Индия, известна като монофизитска, започва да се нарича на страниците на ЖМП «ортодоксална», което значи «православна»! — Вж. ЖМП, — 9, 1975, с. 47-49.


предишна глава | съдържание | следваща глава


© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.