Последна промяна:
25.09.2006 10:42
В икуменическите кръгове се изработват нови понятия и термини, които да подпомогнат постепенното заличаване на разликите между съществуващите вероизповедания, и се изхвърлят стари понятия и термини, които подчертават тия разлики.
Като пример за първото ще посочим новоизработеното, вече разкритикувано от нас (с. 33 и сл.) понятие «икуменическа църква», разбирана не в смисъл на Православната Църква, а в смисъл на невидима църква, в чиято ограда влизат всички, наричащи се «християни», — включително и «либералните» християни, отричащи Христовото възкресение, и унитарианите, отхвърлящи догмата за Св. Троица, и ремонстрантите-арминиани от Холандия, непризнаващи никакви догматически и църковни обвързаности, и членовете на народната чехословашка църква, оспорващи Божествеността на Христа, и квакерите, които нямат ни догми, ни йерархия, ни тайнства, ни символ на вярата; и оцелелите през вековете древни еретици — несторианите и монофизитите, отлъчени някога от Църквата, но сега любезно приемани в молитвено общение от «православните» икуменисти и др.
В ССЦ планомерно се провежда смесване на понятията «православие и «инославие», като се говори и пише вече не за едно Православие, каквото е по същина само нашето Православно изповедание, а за много «православия», при съпоставянето на които се търси ново по-съвършено «православие». (Вж. по-нататък с. 158-159).
В тая насока се разглеждат понятията «Предание» и «предания» за да се омаловажи православното Свещено Предание, което е равностоен на Свещ. Писание извор на вярата, и за да се замъгли Богооткровената истина с други всевъзможни човешки предания, влезли в основата на протестантските и разни сектантски общности.
Със същата цел се говори за «Източни православни църкви» и за «Ориенталски православни църкви», за да се понижи стойността на истинските Православни Църкви и да им се внуши, че освен тях има и други «православни» църкви — ориенталските, които в църковната история са известни като монофизитски, и за които сега е измислено по-безобидното прилагателно «нехалкидонски» църкви. В тая насока се отива до там, че нехалкидонски автори обозначават своите църкви като «православни ориенталски църкви» и същевременно наричат нашите поместни Православни църкви омаловажително и абсолютно неточно — «православни византийски църкви», като че славянските православни Църкви (Руската, Сръбската и Българската), а също и Грузинската и Румънската са също «византийски»1.
Най-печалното обаче е това, че «православни» икуменисти, официални представители в ССЦ, се съгласяват с такова обозначаване на нехалкидонците като «православни». Така под един изхождащ от ССЦ документ на английски, озаглавен «Подготвителна комисия за неофициална консултация между богослови на Източната (Eastern) Православна Църква и на Ориенталските (Oriental) православни църкви»2, епископ Емилианос, протоиерей Виталий Боровой и проф. Никос Нисиотис. Питаме се, какъв е смисълът да се води диалог между Православната Църква и нехалкидонските църкви, щом «православните» представители предварително предават позициите на Православието, като допущат да се наричат по име «православни» отпадналите от него през V век еретически общности. «Ако солта изгуби силата си, с какво ще се направи солена?» (Мат.5:13)
Като пример пък за изхвърляне от ССЦ на понятия и термини, подчертаващи разликите между Православието и инославните изповедания, ще посочим факта, че в икуменизма понятието «ерес» е вече заличено. Проф. протоиерей Александър Шмеман, добре запознат с тая материя, пише: «думата ерес днес фактически липсва в икуменическия речник. Тя не съществува там дори като възможност»3. Това е понятно. Окачествяването на каквото и да било учение като ерес е несъвместимо с господствуващото в икуменическите среди убеждение, че и протестантството е църква, и че във всяка религиозна общност, дори и в най-нецърковната, имало някаква насоченост към истината. Думата «ерес» няма място в едно интерконфесионално движение, дето вече и «православните» участници, като гръцкият проф. Н. Нисиотис, възпитават православните млади богослови в противоположен на Православието дух — «да разбират и зачитат и чуждото «верую»4.
«Векът на икуменизма е век на реабилитация на еретиците» — четем на страниците на «Иреникон»5. В подкрепа на това дори «православни» богослови се отказват от светоотеческото разбиране, че ересите са дяволско изобретение, и си позволяват вече да пишат, че ереста не била плод на волномислие; че тя била «рожба преди всичко на благочестива любознателност, на благородния стремеж на човешкия дух да вникне в същността на битието»6.
Няма нужда да подчертаваме, че всички тия и подобни на тях изказвания са в пълно противоречие с духа на Вселенските събори, на които светите Отци, вместо да виждат в ересите «благородни» прояви на «благочестива любознателност», направо отлъчваха от Църквата всички еретици. Та и как би се запазило св. Православие, ако не бе то ясно разграничавано от еретичеството? Загуби ли се в нашия греховен свят понятието «ерес», загубва се и понятието «православие». И тогава резултатът е изравняване на истината със заблудата. Тъкмо това и цели икуменизмът, като премахва понятието «ерес» и възпитава младите поколения икуменисти в дух «да разбират и зачитат чуждото верую»!
Но като изхвърля понятието «ерес» от своя речник, икуменизмът почва да говори за «ерес» в съвсем нов смисъл, за да причини и тук «икуменическо» смесване на понятията, което се оказва твърде полезно при провеждане на икуменическата програма за постепенно променяне на съзнанията и превъзпитаване на младите поколения в нов, антиправославен дух. По най-изненадващ начин почва да се говори за ерес не в догматически, а в етически смисъл, т.е. въвежда се неизвестното досега понятие «етическа ерес», която се състои в непомагане на нуждаещите се в тоя свят. И тъй, появява се един нов критерий. Като мащаб за правилна вяра се счита не толкова орто-доксията (правомислието), колкото орто-праксията (право-деланието). По тоя начин догматическият критерий се омаловажава и обявява за недостатъчен и, оттам — за несъществен7.
Противопоставянето на «ортодоксия» и «ортопраксия» е порочно в основата си. Православието никога не разделя и не противопоставя тези две органически свързани понятия в Православната вяра, която се изразява в Православен живот. Противопоставянето на тези две понятия, логически доведено до край, създава автономна арелигиозна етика, при която окончателно се погребва вярата в Бога. Тъкмо това върши протестантският икуменизъм, който, противопоставяйки «ортодоксията» на «ортопраксията», всъщност смесва богословските стойности на тези две понятия и създава благоприятна почва за т. нар. «богословие за мъртвия бог», своеобразен връх на антихристиянството и атеизма. Резултатът е вавилонско стълпотворение и смесване на езиците!
Затова, като държим еднакво и на «ортодоксията» и на «ортопраксията», ние бием тревога срещу изкуственото им противопоставяне и смесване. Защото смесването им предвещава нещо много страшно — загубването на Истината! Ето «Чрез смесване на понятията Истината до крайност се затъмнява, особено под благовидни предлози. И това е всъщност сатаната, явяващ се в образа на светъл Ангел (2 Кор.11:14). По тоя начин към времето на антихриста Истината напълно ще се унищожи на земята в живота и понятията, — и то незабелязано за хората. Измежду спасяващите се ще избегнат тая примка само ония, които непрекъснато следят, дали не са попаднали в някакво объркване (на понятията — в ск.н.). Самонадеяността лесно бива ограбвана и се заплита в примките на смешението.»8
Трябва с горест да кажем, че вследствие на тия хитри женевско-икуменически похвати и маневри се е дошло вече до дълбоко замъгляване на истината на Православието, тъй че сега открито се отрича неговата претенция да бъде адекватно въплъщение на Богооткровената истина. «Днес вече много рядко се твърди, — четем в официално издание на ССЦ — че едно от вероизповеданията въплъщава изключително истината на християнската вяра и не се нуждае от никакво допълване чрез другите християнски общности»9.
Да, толкова рядко се чуват днес доблестни гласове в защита на Православната вяра, че става все по-явно, че се върви открито по пътя на предсказаното от св. ап. Павел отстъпление, което е един от най-важните признаци за идването на антихриста (2 Сол.2:3).
А междувременно Христовата Църква, която е предназначена да съществува до края на вековете, за да свидетелствува за Истината, трябва да си служи с понятието «ерес», разбирано в догматически смисъл. Тя е длъжна да си служи с това понятие в интереса на запазване на Богооткровеното учение. В това отношение тя не постъпва самочинно, а проявява послушание към словото Божие, което само употребява думата ерес в догматически смисъл, за да противопостави истината на заблудата. Свещеното Писание не само предупреждава, че ще се появят опасни лъжеучители, проповядващи пагубни ереси (2 Петр.2:1), но и подчертано внушава да се скъсват всякакви връзки с еретика, щом той след първо и второ увещание не се вразуми (Тит.3:10). От словото Божие ние знаем, че Богооткровената истина и дяволската лъжа (Иоан.8:44) са непримирими, и че разделението между тях е заповядано от Бога ( 2 Кор.6:14-15).
Сега с премахване на понятието ерес в догматически смисъл се върви към притъпяване на противопоставянето между истината и заблудата, докато заблудата чрез честото й повтаряне и втълпяване придобие авторитета на «истина» и започне да се разглежда като някаква нова възможна «истина» покрай старата и вечна Истина. А това е тежък грях както срещу св. Православна Църква, този непоклатим «стълб и крепило на истината» (1 Тим.3:15), така и срещу Божественото Писание като «слово на истината» (Еф.1:13)!
Ние не можем да участвуваме в едно движение, в което се изработват нови понятия за заличаване на разликите между вероизповеданията, дето понятието ЕРЕС вече не се употребява в догматическия му смисъл, с коварна цел да се улесни изравняването на заблудата с Истината!
БЕЛЕЖКИ
1 Вж. Irenicon, №2, 1977, p. 204.
2 Вж. Ортодоксос Типос. Атина, бр. 592, 10.II.1984, с. 4, кол. 3.
3 Schmeman, A. Mouvement oecumenique: Le moment de verite pour l’Orthodoxie. — Contacts, revue francaise de l’Orthodoxie, №45, 1964, p. 12. — Впрочем, това не попречило на генералния секретар на ССЦ Филип Потер на VI асамблея във Ванкувър да нарече «ерес» тъкмо православното учение за «авторитета и учителната власт в Църквата» и т.н. (вж. назад с. 75).
4 Вж. Църковен вестник, бр. 26, 1968, с. 9.
5 Irenicon, №2, 1975, p. 276.
6 Снегаров, И. Богословието като наука и неговото значение за християнската Църква. — В: Духовна култура, кн. 5, 1948, с. 4.
7 Okumenische Rundschau, Heft 3, 1973, S. 392-393.
8 Из коментара към творенията на св. Григорий Синаит, съставен от Московския Митрополит Филарет. — Вестник Русского Западноевропейского Экзархата, №27, 1957, с. 167.
9 Pannenberg, W. Konfessionen und Einheit der Kirchen. — Okumenische Rundschau, Heft 3, 1973, S. 297.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.