Последна промяна:
24.09.2006 23:54
Древната Христова Църква ни е оставила догмите, каноните и апостолските предания като основни ръководни начала, о които непременно трябва да се придържат нейните членове, ако не искат да се смесят с еретическите общества и да отпаднат от пътя на спасението. Тези ръководни начала са издигнати като вечни разделителни стени между истината и заблудата. Те имат благодатното предназначение да предпазват Църквата от нахлуването на чужди доктрини и обичаи в нейната ограда.
Няма нужда да говорим каква първенствуваща роля играят догмите, тия най-важни разделителни стени, в охраняването на православието от смесването му с всевъзможните пагубни лъжеучения и ереси. Догмите се ползуват в Православната Църква с непререкаем авторитет.
Но и каноните имат не по-малко значение от догмите за ограждане на Православната Църква от чуждите й по дух еретически общества. Каноните са ни завещани от древността като основоположителен закон на Църквата, като вечна и неотменима норма за църковен живот. «Те са безусловно задължителни за цялата Вселенска Православна Църква, за всяка отделна поместна православна църква и за всеки отделен член на Църквата»1. Заедно с догмите те отделят истинската Христова Църква от ония религиозни общности, които претендират да са църкви, но не са!
И апостолските предания, вкоренили се в църковния бит като общоприети обичаи, играят важна роля за единството на Православната Църква. Такива са, например: постите, празниците, богослуженията и пр.
Светите Отци са виждали в догмите, формулирани на православните събори, твърда опора на вярата, в каноните — непоклатни начала на църковното устройство и дисциплина, а в апостолските предания — благодатна основа на духовния живот.
С изучаването на каноните се занимава специална богословска наука, наречена «Каноническо право». Срещу названието «право», употребено тук, отдавна се издигат възражения. Думата «право» не е съвсем уместна в случая, защото говори за права, вместо за задължения, каквито представляват всъщност каноните. Знаменитият Московски митрополит Филарет, като критикува думата «право» и обяснява, че тя чрез латинския език е влязла в науката «Църковно право» дава обратно и остроумно обяснение на понятието «право», пишейки: «Право, или, на езика на Свещ. Писание, оправдание (Изх.24:3; Рим.2:26), е онова нещо, чрез спазването на което можеш да бъдеш прав пред хората и праведен пред Бога»2.
Под каноническо право, според него, трябва да се разбира законоположението на онзи ред и справедливост, което се съдържа в правилата на Свещ. Писание, Съборите и църковните Отци»3. Той нарича каноните на св. апостоли, на седемте Вселенски и деветте Поместни Събори и правилата на св. отци — «кормило на църковното управление»4.
Знае се, що е кормило и каква роля играе то в управляването на един кораб (ср. Иак.3:4). Без кормило корабът може да се сблъска с подводни скали или да налети на други опасности и да потъне. Църквата е кораб на спасението. За нейното безопасно плаване и за спасението на намиращите се в нейното лоно вярващи, които през океана на временния живот се стремят да достигнат благополучно блажения бряг на вечността, е абсолютно необходимо кормило. «Кормилото на църковното управление» са светите канони. Затова още от древност сборникът на църковните канони е наречен «Кормчая книга».
Какво ни говорят църковните канони? Какво вразумление можем да получим от тях с оглед на днешното икуменическо движение и неговата пакостна идеология? — Ние ще можем да споменем само няколко по-важни канони, за да покажем крещящото противоречие между това, което те внушават, и онова, що се върши в Световния съвет на църквите!
Първото правило на II Вселенски събор осъжда всяка ерес, и по-специално — арианството, отричащо Божественото достойнство на Иисуса Христа; духоборството, принизяващо Св. Дух до положение на твар; савелианството, изопачаващо православното учение за Св. Троица, и други още ереси, — като ги предава на анатема. Под анатема се разбира «пълно отлъчване от Църквата, последица от което е вечна гибел»5, в случай че не последва покаяние на провинилия се еретик. Оттук се вижда, колко строго е отношението на Христовата Църква към отричащите истинското Христово учение.
Първото правило на VI Вселенски събор изповядва и тържествено утвърждава Православната вяра, както тя е била изложена на предишните Вселенски събори, и също предава на анатема всички ония, които учат противно на тази вяра. Характерна е тук категоричната забрана да се правят нововъведения и изменения във вярата. Впрочем, «така постъпвал всеки Вселенски събор преди да започна дейността си; той изповядвал и утвърдявал догмите, изложени на предишните събори»6. По този начин се е запазила до нас и затвърдила завинаги приемствеността в областта на вярата. — В извънредно важното по съдържание второ правило на VI Вселенски събор се обявяват за твърди и ненарушими, т.е. за непререкаемо задължителни, 85-те апостолски правила, правилата на предишните пет Вселенски събори и на известните осем поместни събори, които тук изрично се споменават (в това число и Сардикийският, към който някои западни икуменисти изпитват предосъдителни чувства!), както и правилата на някои най-изтъкнати св. отци, също изрично споменати. С тази вселенска санкция «тия правила получават вселенско значение и общозадължителна сила за цялата Църква»7. Правилото завършва с думите: «Никому да не бъде позволено да изменя или отменя горепосочените канони, или да приема освен тях други, с лъжливи надписи, съставени от някои люде, които са се одързостили да търгуват с истината (к.н.). Ако някой бъде изобличен, че се опитва да измени или изопачи някой от горепосочените канони, такъв да понесе епитимия, определена от канона, който е нарушил!»
И последният от православните Вселенски събори — седмият, за който председателят му, Цариградският патриарх св. Тарасий пророчески казал, че е омега, т.е. завършек на Вселенските събори8, в своето първо правило приема приетите от VI Вселенски събор правила относно вярата и устройството на Църквата и огражда спазването им с надлежна анатема.
Значението и силата на Вселенските събори, според известния руски канонист архимандрит Йоан (по-късно Смоленски епископ) се заключава първо в това, че утвърдените на тях догми изявяват «общата единомислена вяра на всички прославили се в Църквата Божии мъже, които били светила в света по богопросветения си ум, по чистото познаване на истината, по твърдостта в запазването й и по светостта на живота си; и второ, в това, че основа и охрана (т.е. ограда) на православното изповедание съставя непрекъснатото от време на св. апостоли Предание»9.
Ето това апостолско Предание, което е едно, а не множествено, както искат да го представят сега икуменистите, и което е последователно и хармонично, а не противоречиво, е запазено в пълнота и чистота само в Православната Църква. Как е станало това? — Ето как: Онова, на което е учил Спасителят и което са възпрели от Него св. апостоли, е легнало, в най-грижливо опазен чист вид, в основата на всяка основана от апостолите поместна църква и се е предавало чрез устна проповед и писани съчинения на следващите поколения. Апостолските приемници, епископите, които се стичали на събори по повод различните ереси, не са философствували всеки по свой начин върху вярата, а само свидетелствували за пазеното в тяхната църква древно апостолско предание10. Те не са допускали никакви новаторства. Светите Вселенски събори имали за задача не да търсят нови пътища на вярата, нито да издирват компромисни способи за съединяване на истината със заблудата, а само да изтъкнат и затвърдят Богооткровената истина, стигнала до тях по пътя на Преданието. Така те са формулирали точно, пълно и недвусмислено отколешната вяра на Христовата Църква и с това ограждали Православната истина със защитни стени срещу надигащите се против нея нови лъжеучения. Тези формулировки, наречени догми, представляват неизменно зафиксираното Христово и апостолско учение и имат задължителна сила за православните християни. И каноните, регулиращи благочестието и църковното устройство, също имат задължителна сила, защото са черпени от богатата съкровищница на Свещ. Писание и Свещ. Предание и отразяват апостолските завети. Ето така, благодарение на разделителните стени, които я ограждат, вярата на св. апостоли е стигнала до нас пълна, чиста и неповредена!
Оградена със защитните стени на догмите, каноните и апостолските предания, св. Христова Църква никога до сега не е смесвала чистото жито на истината със зърната на заблудите. Та и как може тя да си позволи такова нещо, когато е получила от Бога предназначението да бъде пазителка и учителка на истината!
В Стария Завет това нейно свято предназначение е ясно загатнато, а в Новия Завет е изпълнено на дело.
Така в псалом 28, стих 2, дето пророчески се изобразява Христовата Църква, се говори за въздаване слава на Божието име и за поклонение на Господа в Неговия свят двор (по слав. прев.). Що значи това в новозаветен аспект? — Светият Божи двор е символ на новозаветната Църква. Ето какво четем в «Псалтирь с толкованием»: «Светият двор представлява Божествената Църква, в която е светинята на пречистата тайна на Христовите Тяло и Кръв. Там християнските поколения се покланят със страх, (пребъдвайки) в единството на светата вяра»11.
Св. Атанасий Велики вижда в думите «Божи свят двор» образа на новозаветната Божия Църква и казва, че не бива да се принася поклонение Богу вън от нея. «А това е казано — продължава да тълкува той — поради иначемислещите сборища. И тъй, поклонението трябва да бъде не вън от Църквата, а в самия Божи двор (т.е. в оградата на Църквата — в ск.н.). Не си измисляйте, казва, отделни дворове и събрания. Един е светият Божи двор»12.
Можем да си представим, каква би била участта на този «свят Божи двор», ако беше разграден и се премахнеха от него разделителните стени! Всички секти и ереси, всички човешки философии и религиозни лъжеучения биха проникнали в него, и тогава би се загубило «единството на св. вяра». Или, ако си послужим с иносказателния език на псалом 79-ти, Църквата Христова, това «Божие лозе», без разделителни стени, при срутена ограда, би се подхвърлило на съдбоносна опасност: горският глиган би го подривал, и полският звяр би го обгризвал (Пс.79:13-14).
Подобно на псалмопевеца, св. прор. Исаия също оприличава Божията Църква на лозе, което Бог оградил, очистил от камъни и го насадил с най-отбрани лозови пръчки. Но то не дало грозде, а тръни (ср. Мат.7:16). Заради безплодието му Бог се заканва да му махне оградата, за да бъде то опустошавано и тъпкано (Ис.5:1-7). Оградата, според тълкуванието на св. Василий Велики, са Божиите заповеди. Тяхното неспазване е довело до страшно наказване на еврейския народ. Още по-страшно наказание св. Василий предвижда за новозаветното Божие лозе, в случай че то изневери на Бога. «И от нас ще се отнеме оградата — пише той, — ако ние със своята леност станем недостойни да бъдем охранявани чрез Божествените догми»13.
Сам Спасителят уподобява Църквата си на лозе, което Бог насадил и оградил с плет (Марк.12:1). Забележителен е тук изразът «огради го с плет». Господ не е оставил лозето Си неоградено, а го оградил! Що значи това? — По тълкуванието на бл. Теофилакт, «под ограда се разбира законът, който не допускал юдеите да се смесват с други народи» (т.е. с езичниците — в ск.н.)14. — В новозаветната епоха законът са догмите и каноните, които не допускат православните християни да влизат в духовно общение с инославни и друговерци!
Православната Църква е «Божието лозе», за което при всяка архиерейска служба се възнася към висините молитвата : «Боже..., милостно погледни от небето и виж и посети това лозе; и опази това, що е насадила Твоята десница!» (Пс.79:15-16). Ония православни архиереи, които участвуват в икуменическото движение и чрез това — в заговора за срутване на разделителните стени, влизат в недопустимо противоречие със самите себе си. От една страна, те, като икуменисти, рушат разделителните стени, а от друга страна се молят на Бога да пази разграденото от самите тях лозе! За нас, православните християни, разделителните стени са най-свещена, най-въжделена ограда, която ни предпазва от смесване със съвременните друговерия.
Обаче в икуменическия речник, стремящ се да изопачи истината чрез вливане на съвсем друго съдържание в известни стари понятия, изразът «разделителни стени» е добил твърде отрицателен смисъл. Върху онези, които се осмеляват днес да защищават разделителните стени като нещо добро и полезно за Църквата, се хвърля обвинението, че пречат на високо хуманното дело на икуменизма. На такива се гледа направо като на вредни елементи. Заразени от този разложителен дух, и «православните» икуменисти вече пишат против «разделителните стени», като наричат знаменателна станалата вече летяща фраза: «Нашите земни прегради (т.е. конфесионалните разделения) не стигат до Небето»15; те били уж плод на човешки спорове, амбиции и вражди. Но както видяхме от разгледаните правила на Вселенските събори и посочените места от Свещ. Писание,»разделителните стени» съвсем не са човешки изобретения и «земни прегради», а са установени свише: те не се издигат от земята към Небето, а са спуснати от Небето към земята чрез благодатното ръководство на Св. Дух, изразено в цитираната по-горе формула: «Угодно бе на Светия Дух и нам» (Деян.15:18).
В противовес на модернистичните схващания сред «православните» икуменисти, нека припомним, че светата Христова Църква всякога се е обграждала с разделителни стени и сама е употребявала в най-положителен догматико-канонически смисъл израза «прегради», равностоен на «разделителни стени». Ето например Гангърският поместен събор (340 г.) в своето 21 правило определя да се поставят «прегради в Църквата за ония, които..., въпреки Писанията и църковните правила, въвеждат новости» и заключава: «Желаем в Църквата да бъде пазено всичко онова, що е прието от Божествените Писания и апостолските Предания.» Като тълкува това правило епископ Никодим (Милаш) пише: «Отците на събора повтарят... че е необходимо да пазим Църквата от новаторства и да се грижим, всичко, предписано от Свещеното Писание и апостолските предания да остава в нея свято, ненарушимо, защото в противен случай се отваря път на други религиозни общества, които не могат да се наричат църкви»16.
Всички Божии угодници от древност до днес са единодушни, че разделителните стени са абсолютно необходими за запазване на Църквата и за личното ни спасение, и че трябва всеотдайно да се пазят. Св. Йоан Златоуст например учи: «Който желае вечно спасение, който иска да бъде истински син на Православната Църква, който търси в нея като в Ноев ковчег избавление от потопа, който се бои от страшния гръм на анатемата, поразяващ душата и тялото, — нека се натовари като с най-сладко Христово иго с църковните догми, нека укроти непокорството на своя разум с църковните закони (т.е. каноните — в ск.н.) и във всичко да се подчинява на своята Майка — Църквата»17.
А от новите Божии угодници нека споменем известния с дивните си благодатни прояви оптински старец йеросхимонах Амвросий. Защищавайки «разделителните стени», отделящи истината от заблудата и пазещи Божия виноград от опустошение, той пише: «Това, което Светият Дух е узаконил в Църквата чрез Своите истински раби и служители — чрез Божиите угодници, — то да се променя от обикновени люде, не е допустимо и е страшно; защото страшно е да падне човек в ръцете на Живия Бог!»18
В окръжното послание на четиримата източни Патриарси от 1848 г. четем: «Нашата вяра е получила началото си не от човеци и не чрез човек, но чрез откровение от Иисуса Христа, което Божествените апостоли са проповядвали, Вселенските събори са утвърдили, великите мъдри учители са предали по приемство на вселената, и мъчениците са запечатали със своята кръв. Нека държим изповеданието, което чисто сме приели от толкова мъже и да отхвърлим всяка новост като внушение на дявола... Ако пък някой дръзне (да наруши това — в ск.н.), било с дело, било със съвет, било с помисъл, такъв се е отрекъл вече от Христовата вяра и доброволно се е подхвърлил на вечна анатема за хула против Св. Дух, като че уж Той несъвършено е говорил в Свещеното Писание и на Вселенските събори... Всички новатори — били те еретици или разколници — доброволно облекли се с проклятие като с дреха (Пс.108:18), — били те папи, патриарси, клирици или миряни... — анатема на тях!... Тази страшна анатема не ние изричаме сега, но я е изрекъл преди всички други нашият Спасител (Мат.12:32) изрекъл я е и Божественият Павел в посланието си към галатяните (1:8); същото са изрекли и седемте Вселенски събори и целият сонм Богоносни отци»19...
(Подписали — патриарсите с членовете на техните Синоди:
Константинополски Антим VI
Александрийски Йеротей
Антиохийски Методий
Йерусалимски Кирил II)
Какво обаче виждаме сега? — Явяват се вече на икуменическа почва от средите на Православната Църква дръзки новатори, които подкопават авторитета на каноните, като говорят за несъвършени, остарели, неспазвани и поради това подлежащи на отменяне канони20. А Тиатирският и Великобритански архиепископ Атинагор (Кокинакис) направо заявява: «Светите канони са изменими». Те са, според него, «случайни и временни»21, а не «неподвижни и неизменими»22. И по отношение на някои догми, както ще видим по-нататък, се правят опити за постепенното им разклащане, което значи посегателство срещу вечни Богооткровени истини!
Всичко това е резултат на икуменическия разложителен дух, насаждан от ССЦ. Напук на свещените и неизменими догми и канони, ССЦ покровителствува, привлича и събира в един «световен съвет», в един «религиозен» съюз и «православните» наред с еретиците, като упорито апелира и системно работи за събаряне на «разделителните стени»!
Оградата на Църквата обаче не бива в никакъв случай да се руши! Дворът на Църквата е толкова широк, че в него могат да влязат всички човеци, стига да има у тях искрено желание да прегърнат истината. Само при противене на истината оградата на Църквата може да се стори като тежко ограничение. Дяволът, мамещ цялата вселена (Откр.12:9), лъже, представяйки истината като ограничаваща и оковаваща във вериги. Господ Иисус Христос твърди тъкмо обратното: «Истината ще ви направи свободни» (Иоан.8:32). Ако искаш да живееш в тоя свят просторно, неограничаван от истината, неминуемо ще влезеш в съдбоносния капан на заблудата, за да бъдеш навеки свързан в него (Откр.21:8), — свързан, подобно на съгрешилите ангели, с веригите на мрака (2 Петр.2:4).
Истината е дадена в Православието. Потърсете я с чисто сърце, без лукавство, и ще я намерите! В деянията на Седмия Вселенски събор е казано: «Този, който, след като е намерена истината, продължава да търси още нещо, той търси лъжата»23. Как поразително подхождат тия думи към днешното икуменическо движение! Какво се е запретнал да дири ССЦ в многобройните заседания на своята секция «Вяра и устройство», ако не това — как да погребе в тях истината на Православието и на мястото й да издигне лъжата като обединяващ принцип!
За съжаление, православните поместни църкви, членувайки в ССЦ, чрез своите официални представители взимат участие в тоя тъмен заговор против изповядваната от тях Истина! Това печално явление не може да бъде окачествено иначе освен с апокалиптичната дума «отстъпление» (2 Сол.2:3) — отстъпление от вярата!
Мислима ли е за епохата на св. отци подобна например картина: еретици да заседават на равна нога с православните и да търсят да възсъздадат някакво единство на Църквата, и то чрез компромиси, при отричането на всякакви разделителни стени! Св. Отци нито за миг не са допускали еретическите групировки да се наричат «църкви», макар и разколнически, а още по-малко тия техни «църкви» да се считат за равностойни на Православната Църква. Това не е било «триумфализъм» или тържествуване, основано върху чувството на превъзходство, в каквото биват упреквани днес православните, а радост в Господа, произтичаща от верността към Христа и Неговата Истина, вярност, готова на пълно самопожертвувание, което уви! днес липсва. Ако към православните изповедници на истината се отправя упрека в «триумфализъм», този упрек трябва д а се отнесе и към св. ап. Павел, който обхванат именно от такова чувство на радост и тържествуване в Господа заради подарената ни Истина и постиганото чрез нея спасение, е писал: «Да благодарим Богу, Който всякога ни дава да тържествуваме в Христа» (2 Кор.2:14, ср. 1 Кор.15:57).
Ако бяхме верни на св. Православие, на неговите догми и канони, ние не бихме си позволявали да седим на една маса с всевъзможни представители на сектантски общности и да търсим заедно с тях «загубената» Църква! По примера на св. отци, би трябвало, щом сме искрено убедени в истинността на нашата Църква, не да заседаваме заедно с еретиците, а да ги призоваваме да се върнат при нас, в единоспасяващата Църква! Приемат ли те това, ще бъде голяма радостта за тях като за покаяли се грешници (Лука 15:10). Не приемат ли, — би трябвало да скъсаме всякакво църковно общение с тях, за да изпълним съвета на св. ап. Павел: «страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж» (Тит.3:10).
Нашата св. Църква всякога се е молела и сега се моли за връщане на заблудените в лоното й: «Господи, отстъпилите от Православната вяра и заслепени от гибелни ереси просвети със светлината на Твоето познание и ги причисли към светата Твоя Апостолска съборна Църква!»24 Но такова връщане, според църковните канони, е възможно само при условие, че еретиците се откажат напълно от неправилните си убеждения, изхвърлят всички нововъведения и прегърнат безусловно православната вероизповед (95 правило на VI Вселенски събор).
Такова изискване обаче не се споделя от нито един «православен» икуменист. Обединението се счита за възможно, но не като резултат на връщане към Православието, а по обратния път — чрез разрушаване на «разделителните стени», т.е. по пътя на отстъплението от догми и канони.
Днешните лидери на ССЦ обичат да говорят за един нов свят, изграждането на който предпоставя необходимостта църквите предварително радикално да се обновят. В тая връзка те обичат да употребяват и един особен израз «придвижване на църковните структури». Когато започнахме да изучаваме икуменическата литература и терминология, за нас не беше твърде понятно, що искат да кажат икуменическите автори със загадъчната фраза «придвижване на църковните структури». Но в процеса на задълбочаването ни в икуменическата терминолотия и идеология ни стана пределно ясно какво имат предвид те (вж. по-нататък с. 172).
Изразът «църковни структури» говори за църковна сграда, за строеж, за порядък. Сам Христос уподобява Църквата Си на сграда, като казва: «На тоя камък (т.е. на вярата в Божеството на Иисуса Христа) ще съградя Църквата Си» (Мат.16:18). Всяка сграда има свои структури, т.е. свой строеж и порядък. Църковните структури — това са догмите, каноните, богослужебните обичаи и традиции и пр. И ето, всичко това, според икуменическите внушения, трябва сега да се придвижи, т.е. да се измести от досегашното си място, за да не стои вече като разделителна пречка при взаимното сближаване. Но какъв може да бъде ефектът от такова «придвижване»? — Ако искаш да придвижиш едно здание, ти неминуемо ще го събориш. Изместено от основите си, то ще рухне. Ето каква участ готвят икуменистите за Христовата Църква!...
Разбира се, планът на ССЦ за «придвижване църковните структури» на Православната Църква не ще успее докрай, защото ще се сблъска с пророческото обещание на Господа Иисуса Христа, че «вратата адови няма да й надделеят» (Мат.16:18). Въпреки това икуменистите правят върховни усилия да придвижват църковните структури и постоянно да напомнят на всички «църкви» — в това число и на Православната Църква, и най-вече на нея! — «да се обновят»! Те не искат стари църкви! Те не искат Православна Църква! Те искат нова, универсална «църква»! Тя трябва да се покаже вече, съгласно икуменическото разбиране, не само като «красив идеал», но като една «реалност, която иска конкретно да бъде изявена»25. Според икуменистите, Православната Църква трябва следователно да отстъпи от своите претенции на абсолютна носителка на Божествената истина пред «едно ново човечество, което не познава в своя живот никакви разделителни стени»26. Разделителните стени трябва да паднат!
Печалното е, че не само инославните ръководещи икуменисти мислят така, но че и «православни» съюзници на икуменическото движение все повече и повече се подчиняват на идейно-мирогледните му норми. Например, покойният Български патриарх Кирил (+ 1971 г.) писа: «Пречи на икуменизма предубеждението, че на земята само една врата има, която води към великата и вселенска Христова Църква. Ние знаем, че Христос е вратата, отворена за всички, и че няма друга врата на икуменизма извън Него... Българската Православна Църква е убедена, че вероизповедните различия не бива да продължават да бъдат разделителна стена в един свят, който търси единство и през големи бури върви към него»27. «Трябва да се надмогне самосъзнанието за превъзходство на една от разделените църкви и за изключителност в изповядване на Христовата истина. (Това значи, че Православната Църква трябва да престане да претендира, че тя е стълбът и крепилото на истината! — в ск.н.). Само така ще може да се излезе на по-широк път, дето ще могат да се срещнат всички вярващи в Христа Иисуса за едно общо дело в Негово име, за взаимно обогатяване с богатствата на всяка църква»28.
Тия цитати сами за себе си говорят, те няма нужда да се коментират.
Икуменическият призив за радикално обновяване на всички църкви, включително и на Православната, и за общение без всякакви разделителни стени направо руши Православието, като отваря широки порти за вървене по гибелния широк път, по който Господ изрично ни е забранил да вървим, препоръчвайки ни тъкмо тесния път (Мат.7:13-14)!
В Притчи Соломонови 22:28 четем: «Не премествай стари межди, които твоите бащи са прокарали». Православното класическо богословие отнася тези прекрасни слова най-напред към унаследеното от векове св. православно догматическо учение, после към приетите съборни общоцърковни установления и канони, обявени от VI Вселенски събор за «твърди и ненарушими» (2-ро правило), и най-сетне към всички свещени предания, в рамките на които протича църковният живот29.
Преп. Теодор Студит (+ 826 г.), като нарича направо изповедник всеки, който противодействува на нарушаването на Божиите и църковните заповеди казва (в писмо 20): «Наполовин е православен онзи, който предполага, че държи правата вяра, а пък не се ръководи от Божествените (канонически) правила».
А приснопаметният старец и обновител на руското монашество през 18 век схиархимандрит Паисий Величковски (+ 1794 г.) пише: «като непоклатна основа за моята бедна душа и за братята аз поставих: 1. Словото Божие и тълкуванията му от богоносните Отци, и 2. светите Събори и всички съборни правила — тези на апостолите и на св. отци, които Христовата Църква е приела, както и всички нейни заповеди и чинопоследования. Така постъпих аз, за да не се отклоняваме нито аз, нито живеещите с мене братя от правилното и съборно разбиране на Светата Православна Църква»30.
Нашият пък съвременник и голям борец за Православието архиепископ Серафим Соболев (+1950 г.) още в първата половина на нашия злополучен век на отстъпленията предупредително писа: «Нека свято пазим своята Православна Вяра! Да не отстъпваме в своя живот нито на една йота от изповядването на всички наши догматически учения, а също така от всички повели на нашата майка — Църквата! Да не забравяме, че Православната Вяра се съдържа не само в Свещ. Писание и в постановленията на Вселенските събори, но и в светоотеческото учение, в постите, в празниците, в богослуженията и във всичко, което Църквата ни предлага за неуклонно изпълняване с оглед на нашето спасение!»31
Икуменистите — западни, и източни — биха се изсмели днес на подобни мисли, звучащи в ушите им като анахронизъм. А между това тъкмо тия мисли изразяват най-правилното отношение и на съвременния истински православен християнин към «остарелите», според мнозина, повеления на Майката Вселенска Православна Църква! За да подкопае основите й, икуменизмът хитро издига сега — в противовес на нейните внушения и наредби — най-привлекателни лозунги като тия за предприемане на «радикална обнова» на църквите, за «придвижване на църковните структури», за «взаимно опознаване и сближение» и пр.
Но какво значат за Православната Църква тия лозунги? — Нищо друго, освен изневяра на свещената Истина, ревниво пазена досега в нея, и предприемане на гибелни реформи в каноните, съкращаване на постите и богослуженията, изменяне на календара и на православната Пасхалия, изхвърляне на много неща от богослужебните книги и т.н. А това всичко значи разрушаване на разделителните стени, които досега са пазели Църквата от враговете й!
Такова «преместване на старите межди» вече започва да става, и то със съдействието на тъй наречените «православни» икуменисти. За да се нагодят към основните изисквания на икуменическото движение, те нарушават каноните на Църквата, забраняващи духовно общуване с еретици, нагаждат чрез календарни реформи православните празници към инославните, а скоро ще почнат да нарушават и догматическите вероопределения на седемте св. Вселенски събори в името на обединението на верите. Но като рушат така разделителните стени, не се ли боят тия дръзки новатори от предупреждението на Словото Божие: «Който събаря ограда, змия ще го ухапе» (Екл.10:8)!
Антиохийският поместен събор предвижда с 2-то си правило да бъдат лишавани от общение с Православната Църква такива, които общуват с лишени от църковно общение. По силата на това правило, прието от VI Вселенски събор (2-ро правило), отпадат от Църквата ония клирици и миряни, които общуват с предадени на анатема еретици. Спазва ли се днес това правило от св. Православна Църква?- Не! Икуменическият дух е съборил това правило. Той вече мълчаливо го е отменил в съзнанията на всичкия ония, като съчувствуват на икуменизма или участвуват в него.
6-то правило на Лаодикийския събор забранява да се допускат в Божия дом еретици, оставащи в ереста си. А днес при взаимни посещения на икуменическа почва православни клирици допускат в храмовете на Православната Църква разни еретици, та дори ги въвеждат в св. олтар!
Как ще оправдаят днешните «православни» икуменисти потъпкването на тия и на други подобни канони на св. Православна Църква?!
Чистото Православие със своите разделителни стени и женевският икуменизъм със своята проповед против разделителните стени стоят в пълен контраст помежду си. Това ни заставя да направим избора: — или да останем верни на догмите, каноните и обичаите на св. Православна Църква, или дръзко да откажем да им се подчиняваме, като станем икуменисти!
Ние не можем да предпочетем икуменическото движение пред догмите, каноните и обичаите на св. Православна Църква, защото те ни утвърждават в Православието и ни подпомагат в спасението, — докато икуменическото движение, проповядвайки събаряне на разделителните стени, ни отдалечава от Православието и учи на непослушание към догматическите и каноническите постановления на Църквата!
БЕЛЕЖКИ
1 Вж. увода към «Правила на св. Православна Църква с тълкуванието им», под редакцията на свещ. д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов и Пенчо Цанев. Т. I. С., 1912, с. 7.
2 Цит. по статията на Игнатов, П. Канонические воззрения и практика Митрополита Филарета. — Журнал Московской Патриархии, №10, 1956, с. 57.
3 Там.
4 Пак там, с. 61.
5 Вж. «Правила на св. Православна Църква с тълкуванието им», с. 377.
6 Правила на св. Православна Църква с тълкуванието им. Т. II. С., 1913, с. 26-27.
7 Пак там, с. 32.
8 Вж. Троицкий, С. В. По въпроса за втория брак на свещениците. — Църковен вестник, бр. 39-40, С., 1949, с. 3, кол. I.
9 Правила на св. Православна Църква с тълкуванието им. Т. I. с. 27.
10 Епископ Теофан. Слова о Православии с предостережением от погрешений против него. М., 1893, с. 54.
11 Псалтирь съ толкованиемъ. Св. Киево-Печерская Лавра, 1802, с. 20.
12 Св. Атанасий Великий. Толкование на псалмы — Псалом 28. — В: Творения. Ч. IV (изд. 2-ое). Св. Троицкая-Сергиева Лавра, 1903, с. 107-108.
13 Св. Василий Великий. Толкование на пророка Исаию. — В: Творения. Т. I, СПб., 1911, с. 317, 320.
14 Бл. Теофилакт. Благовестник. СПб., с. 239.
15 Игумен Тихон, В. Никитин. Экуменическое движение и Русская Православная Церковь до ея вступления в ВСЦ. — В: Журнал Московской Патриархии, №11, 1983, с. 60, кол. I.
16 Вж. Правила на св. Православна Църква с тълкуванието им. Т. II. с. 694.
17 Цит. по «Учение Православной церкви о Священном Предании и отношение ея к новому стилю». Нью Йорк, 1959, с. 6-7.
18 Собрание писем блаженныя памяти оптинского старца Йеросхимонаха Амвросия к мирским особам. Ч. I (изд. 2-ое), Сергиев Посад, 1908, с. 10.
19 Вж. «Учение Православной церкви о Священном Предании и отношение ея к новому стилю. Нью Йорк, 1959, с. 11.
20 Архим Методий. За календарната реформа. — В: сп. «Духовна култура». С., 1969, кн.9-10, с. 43.
21 An Interorthodox Theological Debate. Leighton Buzzard, 1973, p. 14.
22 Пак там, с. 21.
23 Цит. по «Учение Православной церкви о Священном Предании и отношение ея к новому стилю. Нью Йорк, 1959, с. 41.
24 Из текста на «Помянник» — приложение към «Псалтирь». Св. Троицкая-Сергиева Лавра, 1855, л. 254.
25 Цоневски, И. и Т. Събев. Четвъртото общо събрание на ССЦ в Упсала. — Духовна култура, кн. 5-6, 1969, с. 33.
26 Там.
27 Кирил, патриарх Български. Икуменизмът като дълг на християнските църкви. — Духовна култура, кн. 1, 1965, с. 3-4.
28 Кирил, патриарх Български. За някои икуменически въпроси. — Духовна култура, кн. 11, 1965, с. 3.
29 Вж. Св. Викентий Лерински. Commonitorium, cap. 21. — J. P. Migne. PL, t. 50, col. 666.
30 Жизнь и писания о. Паисия Величковского, с. 197.
31 Архиепископ Серафим. Знаменательный юбилей Крещения Руси. Святая Русь, 28 июля 1938, с. 2, кол. I.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.