Последна промяна:
24.09.2006 23:42
Древната Църква отделяше на съборите си истината от лъжата и скъсваше с ересите всякакви връзки: и догматически, и канонически, и сакраментално-литургически. А днешният икуменизъм, тъкмо обратното, гледа да създава всякакви връзки между Православието и отделните вероизповедания, включително и най-еретическите, чрез което влиза в разрез с практиката на древната Църква. Това се изтъква убедително от английския богослов D. Martyn Lloyd Jones, който казва: «Няма нищо по-интересно от поставянето в контраст Вселенските събори от първите векове на християнската ера със Световния съвет на църквите днес. Най-важната задача на Вселенските събори беше учението — т.е. формулиране на учението (догматическото — в ск.н.) и разобличаването на заблудата и на ереста. Съществената характеристика пък на новото движене е безразличието по отношение на догматическото учение и превъзнасянето на инклузивистическия (всевключващия) дух и на сътрудничеството на практическа почва» (к.н.)1. — Под «инклузивистически» дух авторът разбира стремежа да се обединяват на всяка цена всички деноминации в една обща организация, без оглед на това дали те правилно вярват или са еретически.
Словото Божие ни заповядва да нямаме нищо общо с еретиците. Св. ап. Павел внушава: «Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж» (Тит.3:10). И още: «Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях» (Рим.16:17).«Странете!» е казано, а не: «Сближавайте се с тях!»
Икуменизмът пък сближава православните и еретиците. Сред икуменистите се чуват днес много гласове за сакраментално общение между нееднакви по вероизповед църковни общества, а някои дори са пристъпили към такова сакраментално общение, т.е. към интеркомунион. Англиканите вече се «причастяват» взаимно със старокатолиците и с протестантите от Лутеранската епископална «църква», а напоследък и с методистите, които нямат апостолско приемство и схващат крайно либерално видимата църква. Англиканите имат пълно църковно-литургийно общение с Филипинската независима «църква» от есента на 1963 г. И Старокатолическата «църква» влезе в евхаристийно общение с Филипинската независима «църква» през септември 1865 г., въпреки че Филипинската независима «църква» не е съвсем чиста от унитариански уклони2.
Най-показателен за деморализиращото влияние на икуменизма в това отношение е фактът, че «Англиканската църква допуща до «причастие» в англиканските служби на икуменически конференции всички участници без разлика от какво изповедание са те, и разрешава на самите англикани да се «причастяват» у протестантите, с които те обикновено не се намират в евхаристийно общение»3.
С всичко това се подготвя пътят, щото и Православната Църква рано или късно да влезе в литургийно общение, на първо време с по-близкостоящите на вид инославни изповедания, например с римокатолическото и с това на нехалкидонските църкви, а след това и с останалите, без да са разчистени предварително догматическите им различия и противоречия спрямо Православието. VI асамблея на ССЦ във Ванкувър (Канада) направи вече фаталния пробив: православни архиереи са участвували в извършената там на 31 юли 1983 г. от Кентърберийския архиепископ Рънси икуменическа «литургия», и при това с участието на две жени — англикански «свещенички»4. Такова кощунствено процедиране противоречи на словото Божие, на православното учение за Църквата като единствено Тяло Христово, на св. канони и на вековната изначална църковна практика! «Древната Църква споделяше Господнята трапеза само с онези, които бяха в пълно общение с Църквата върху основата на единството във вярата и каноническия строй», както признава дори един от видните представители на икуменическото движение, о. проф. Виталий Боровой5. А сега докъде се е стигнало?... Вече някои «православни» икуменисти на своя глава се «причастяват» с инославни, макар добре да знаят, че абсолютно недопустимо е за православния християнин да влиза в сакраментално общение с еретици! Много правилни са разсъжденията по тоя въпрос на архимандрит Юстин Попович: «Учението на Православната Църква... изразено от св. апостоли, св. отци и св. Събори относно еретиците, е следното: ересите не са църква и не могат да бъдат църква. Затова те не могат да имат св. Тайнства, особено Тайнството Евхаристия, което е Тайнство на Тайнствата... «Интеркомунионът», т.е. взаимообщението с еретиците в св. Тайнства, особено в Тайнството на Божествената Евхаристия, е най-нечестивото предателство спрямо Господа Иисуса Христа... Преди всичко трябва да запитаме — върху каква еклезиология и върху какво богословие за Църквата се основава така нареченият «интеркомунион»? Цялостното православно църковно богословие за Църквата се основава и гради не върху някакъв «интеркомунион» (=взаимо-общение), а върху Богочовешката действителност на «комуниона», т.е. върху Богочовешкото общение (ср. 1 Кор.1:9; 10:10-17; 2 Кор.13:13; Евр.2:14; 3:14; 1 Иоан.1:3), докато понятието «интеркомунион», «взаимообщение» само по себе си е противоречиво и напълно непонятно за православното съборно съзнание... Съгласно разбирането на съборната Христова Църква и съобразно цялостното православно Предание, Православната Църква не приема съществуването на други Тайнства вън от нея и не гледа на тях като на Тайнства, докато човек не се обърне чрез покаяние от еретическата «църква», от лъжецърквата, към Православната Христова Църква. А докато човек си остава вън от Църквата, несъединен с нея чрез покаянието, дотогава той е за Църквата еретик и неизбежно се намира вън от спасителното общение (=комунио) с нея. Защото «какво общение има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина?» (2 Кор.6:14)6.
По силата на дълбоко обосновани решения, взети от Вселенските и поместни събори,Православната Църква е скъсала всяко общение с всички еретици: с арианите (респ. унитарианите), с несторианите, с монофизитите, с иконоборците и пр. А днес икуменизмът събира всички тия и много още други ереси в своето широко лоно и принуждава православните църкви да влизат в молитвено и дори в сакраментално общение с тях!
За да обосноват това свое поведение, икуменистите прибягват до измисления от протестантски богослови аргумент, че християнската вяра не можела уж да бъде «формулирана в изречения; че тя е една мистична действителност, която се изплъзва от анализа, и която не би могла да бъде приведена в една редица от дефиниции, установяващи истината и заблудата». На това цитираният по-горе D. M. Lloyd Jones справедливо възразява: «Тия, които така се изказват, вървят не само против обичая на Църквата от първите векове, която съставяше своето Credo и своите изповедания на вярата, но нещо повече — отхвърлят учението на самия Нов Завет, който твърди, че до такава степен е възможно да бъде дефинирана истината, щото да може да се определи, кога някой се е отклонил от нея. И действително, как ще кажем, че някой е изоставил истината, ако не знаем в какво се състои тя? Всичко това предполага, че истината може да бъде определена и описана по точен начин» (к.н.)7.
Икуменически деятели не скриват, че засега единственото поле за сътрудничество между християните от разните изповедания е само практическата работа, общите молитви и общата евангелизация, и че трябва да се избягва докосването до учението,понеже «учението разделя»8. Засега все още не бивало да се говори много за догмите, понеже още не е насаден такъв икуменически дух на безразличие сред християните, какъвто се очаква да са появи в утрешното съвсем икуменически превъзпитано младо поколение. Тоя дух на отчуждаване от догмите постепенно се оформя като резултат от честите икуменически контакти и ще бъде отсега нататък особено засилван от започналото вече икуменическо възпитание и образование и от въвеждането във висшите богословски училища на специална дисциплина, наречена «икуменическо богословие», която ще смекчава заблудите на еретиците (без обаче да ги премахва!), ще внушава уважение към всяка ерес и ще пропагандира съчувствие към всяко чуждо убеждение. Това «икуменическо богословие» ще омаловажи Вселенските събори и ще почне да ги подкопава и отрича.
Отричането пък на Вселенските събори означава отричане на църковното съзнание, намиращо израз в съборните решения. Вселенските събори не са своеволна измислица на някои църковни първенци, а необходим върховен църковен орган за дейно изявяване гласа на Църквата. В Апостолски събор, свикан в Йерусалим (51 г.), ние имаме образеца за всички по-нататъшни църковни събори — вселенски и поместни. Макар и да имали св. Евангелие, в което се съдържа всичко нужно за спасението, св. Апостоли намерили за необходимо да вземат съборно решение по възникналия въпрос — дали е нужно покръстващите се езичници предварително да бъдат обрязвани. Апостолите се събрали да разгледат този въпрос (Деян.15:6) и единодушно решили да бъдат освободени езичниците от бремето на обрязването. Това решение било взето по внушение свише със съдействието на Св. Дух, ръководещ съдбините на Божията Църква. Ето защо св. апостоли писали на повярвалите езичници следното: «Угодно бе на Светаго Духа и нам да не ви възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство и да не правите на други онова, което не е вам угодно» (Деян.15:28-29). Тази формула: «Угодно бе на Св. Дух и нам» ще се повтаря оттук нататък при всички Вселенски и поместни събори.
Св. апостоли изтъквали взетото от тях съборно решение като Боговдъхновено определение, което трябва да има оттук нататък задължителна сила наред с Божиите заповеди. Те считали това свое решение за църковно правило, за канон, задължителен за всички членове на Църквата — и юдеи, и езичници. Смело можем да кажем, че това е първото правило в оформящия се оттук нататък кодекс от църковни правила. То било прибавено, тъй да се каже, към Евангелските заповеди. Св. апостоли Павел и Сила, като обикаляли градовете Дервия и Листра, учели обърнатите към Христа езичници не само на Евангелските заповеди, но, както повествува св. Лука, «поръчваха на верните да пазят заповедите, отредени от апостолите и презвитерите в Йерусалим» (Деян.16:4).
Оттогава насетне и поместните и Вселенските събори, свиквани по образеца на Апостолския събор като законодателна власт в Църквата и позоваващи се на авторитета на Св. Дух, задължават съвестта на вярващите и изискват стриктно спазване на взетите решения от догматическо и каноническо естество.
Днес тази власт се разклаща от икуменическото движение. То има тенденцията да отрече съборите, за да стане самото то нова законодателна власт на тяхно място. Такова обвинение основателно е било отправено от страна на Руската Православна Църква към ССЦ в посланието на Свещения Синод под председателство на патриарх Пимен, дето се изказва предположение, че «Световният съвет на Църквите може в бъдеще да стане някаква «свръхцърква»9. Основание за това се намира в изказвани неведнъж (както и на асамблеята в Найроби) «в забулен вид общи разсъждения за «особено пророческо служение» на административния апарат на Световния съвет на църквите в Женева... А оттук остава само една крачка до съблазнителната и опасна идея за особено еклезиологическо значение на ССЦ и на неговия централен апарат в Женева»10, който вече почва да законодателствува (вж. с. 289, най-вече дръзкото изказване на бившия генерален секретар на ССЦ Висерт Хуфт, претендиращ за власт и юрисдикция на ССЦ — пак там).
Като пример за това, как някои икуменисти без стеснение порицават православни събори, ще приведем следния факт, станал в нашата столица София (древния град Сердика). Тук Изпълнителният комитет на ССЦ проведе от 5 до 9 септември 1971 г. редовна сесия, по време на която пастор д-р Е. Пейн, един от председателите на ССЦ, между другото в своето «Приветствие-отговор», обсъждайки въпроса за единството и разбирателството между църквите, казал: «Църковният събор, който имаше своето заседание в Сердика в 343 г., за съжаление, не успя да разреши различията между вярващите (под вярващи д-р Пейн разбира и православни, и ариани — в ск.н.). За нещастие, всъщност този събор доведе до още по-голямо напрежение и още повече недоразумения (к.н.). Това трябва да бъде едно сериозно предупреждение за всички нас»11.
Такъв упрек, отправен нагло към православния Сардикийски събор, може да бъде утре отправен от икуменистите и към всички други православни събори — не само поместни, но и Вселенски. Те всички са трън в очите на икуменизма, защото не помиряваха компромисно истината със заблудата, а тъкмо напротив, поставяха строга преграда между тях. Упреквайки Сардикийския събор, д-р Пейн иска да внуши на «православните» икуменисти, че не бива да се повтарят «грешките» на миналите събори, които разединяваха, и че сега трябва да се върви по тъкмо обратния път — да се търсят компромисни мостове на съединение между всички деноминации. Логическият извод е, че Православието, което досега толкова е държало на своите събори, трябва вече, в името на икуменизма, да отстъпи от тях, понеже те «не са успели да разрешат различията между вярващите».
Ние не можем да участвуваме в едно такова движение, което чрез своя инклузивистичен дух иска да сближи православните с еретиците и да отрече православните поместни и Вселенски събори, на които се е утвърдило православното учение.
БЕЛЕЖКИ
1 Jones, D. Martyn Lloyd. La base de l’unite chretienne. Geneve, p. 70.
2 Вж. Архиепископ Василий. ХIХ международный старокатолический конгресс в Вене. — В: «Журнал Московской Патриархии», №11, 1965, с. 52.
3 Архиепископ Василий. Богословские собеседования по вопросу об англиканском священстве между Англиканской и Русской православной церквами. — В: «Журнал Московской Патриархии», №7, 1967, с. 51.
4 Вж. Ортодоксос Типос. Атина, бр. 574 от 30.IХ.1983, с. 1, 4.
5 Вж. Журнал Московской Патриархии, №7, 1975, с. 51, кол. I.
6 Попович, архим. Юстин. Православната Църква и икуменизмът (на гръцки език). Солун, 1974, с. 228-230.
7 Jones, D. Martyn Lloyd. Op. cit., p. 69-70.
8 Ibidem, p. 68.
9 Журнал Московской Патриархии, №4, 1976, с. 8, кол. I.
10 Пак там, с. 8, кол. II.
11 Църковен Вестник. София, бр. 5, 1972, с. 4, кол. II.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.