Последна промяна:
24.09.2006 23:06
Какво значи «една Църква»? — Щом Църквата е мистично Христово тяло, в което се пазят съкровищата на благодатта и истината (Кол.2:3), то една Църква, възглавявана от един Глава, означава: «Един Господ, една вяра» (Еф.4:5), една Истина.
Ако Църквата би била разделена, то би значело да се допусне абсурдът, че и нейният Глава Господ Иисус Христос се е разделил! (1 Кор.1:13). Защото как може да се твърди, заедно с Висерт Хуфт, че «Иисус Христос е във всички църкви, въпреки фактически съществуващите различия между тях», без да се приеме кощунственият абсурд, че Христос се е разделил, та да внушава тук едно, там — съвсем друго, а на трето място — нещо съвсем противоположно на първите две? Ако пък Христос се е разделил и е изпаднал в противоречие със Себе Си, тогава се идва до кощунствения извод, че в Него няма истина, и че не може да Му се вярва, когато Той казва за Себе Си: «Аз съм Истината» (Иоан.14:6). Защото, както добре изяснява Цариградският патриарх Йеремия II, «истината не противоречи на истината»1.
Установи ли се, че Христос си противоречи, това значи край на християнството, край на Църквата, край на спасението!...
С пълно основание човек може да се запита: Не е ли тъкмо това всъщност тайната цел на икуменизма, очертаващ се все повече като богоборчески, антихристиянски и безбожен?...
Разделена Църква значи разделена вяра. А разделена вяра значи подкопана, минирана вяра. Такава подкопана, минирана вяра проповядва икуменизмът чрез доктрината си за плурализма. А ние, православните християни, държим за цялостната, здрава, една, единна и истинска вяра, защото «без вяра не е възможно да се угоди Богу» (Евр.11:6). По благодат сме «спасени чрез вярата» (Еф.2:8). Ако се допусне обаче, че «Христос е във всички църкви» въпреки фактически съществуващите верови различия между тях, то значи да се допусне, че Христос одобрява всички тия верови различия в клоновете-църкви. Тогава ересите престават да бъдат нещо пагубно и, в качеството си на «законни» клонове на едната Църква, минават направо като нейни разновидности!
По тая икуменическа логика се стига до заключението, че всяка вяра, дори и най-еретическата, е спасителна, щом Христос е и в ония «църкви», дето се проповядват явно еретически лъжеучения. Но тогава се обезсмислят думите на св. ап. Павел: «Пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях!» (Рим.16:17) Тогава са безпредметни вероопределенията и решенията на Вселенските събори, постановили спасителността на Православната вяра и пагубността на ересите въз основа на словото Божие, дето се говори за еретиците, че похулват пътя на истината, мамят с лъстиви думи и водят към гибел! (2 Петр.2:1-3)
В Църквата трябва всички да бъдат едно в истината по подобие на това както Отец е в Сина и Синът е в Отца (Иоан.17:21). Това пълно единение между Отца и Сина, според св.Атанасий Велики, се обосновава от факта, че Синът Божи и Отец са едно по естество и истина. И вярващите могат да станат едно не инак освен чрез Богооткровената Истина, ако я приемат в неизопачен вид. Ето как великият Александрийски изповедник на истинската вяра говори от името на Спасителя по нашия въпрос: «Чрез Нашето единство нека и те (вярващите) да станат едно помежду си така, както Ние сме едно по естество и истина ( гр.), иначе те не биха могли да бъдат едно, ако не се научат от Нас»2. Тук пределно ясно е изразено какво желае нашият Изкупител, като се моли на Отца: «Да бъдат всички едно: като Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно» (Иоан.17:21).
Да се твърди, че днес Църквата уж съществувала в разколи, които не са в единство и в общение помежду си, то значи да се откъсне Църквата от обосноваността й върху единия Камък — Христос (1 Кор.10:4). А това е равносилно да се отрича изобщо Църквата като живо тяло Христово, каквото тя е в същност (Кол.1:24). Ако ръцете, нозете, главата, сърцето и пр. в един организъм съществуват в «разколи» и не са свързани органически помежду си, те не могат да образуват едно тяло, нито да бъдат смятани за живи негови членове. Разделени и независими едно от друго, те са мъртви части на мъртво тяло. Също и Църквата би била мъртва, ако беше разделена. Но тя не е мъртва! Мъртви са само разколниците и еретиците, откъснали се от нея!
Някои православни икуменисти, угодничейки от една страна на икуменизма, а от друга страна стараейки се да запазят уж приличен православен вид, говорят за Църквата уж правилно като за една, но употребяват небезупречния израз «неразделена древна Църква». Така напр. четем в Журнал Московской Патриархии следното: «Православната Църква е напълно вярна на заветите на древната неразделена Църква»3 (к.н.).
Изразът «неразделена Църква» предполага чрез неуместно употребената дума «неразделена» възможността тя да бъде мислена като впоследствие разделена, т.е. като съществуваща в клонове. По тоя начин се получава косвено съгласие с порочната по начало теория за клоновете, както и с мисълта, че Христовото тяло само в известен период от историята е било неразделено, а после се е разделило! За Църквата трябва да се казва «неразделна», «неделима», а не «неразделена»! Да се съпоставя пък днешната Православна Църква с древната «неразделена Църква» значи да се прави погрешно разграничение между днешната Православна Църква и древната Христова Църква, като че те не са една и съща Църква! С такова разграничение се отваря възможност за погрешната мисъл, че днешната Православна Църква може и да не е същата оная древна, истинска, постоянно равна на себе си, неделима и еднаква през всички векове Христова Църква!
С подобни изрази косвено се съдействува за усвояването на теорията за клоновете, която по същество е порочна. Някои «православни» икуменисти на вид смекчават тая теория, като наричат инославните религиозни общности — боледуващи клонове, които обаче не са отсечени от тялото на Църквата. Но ето какво говори Спасителят: «Ако някой не пребъде в Мене (Лозата — ск.н.), бива изхвърлен навън, както пръчката (лозовата — ск.н.) и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят» (Иоан.15:6). А както пише св. Йоан Касиан: «Няма съмнение, че е вън от Църквата онзи, който не държи вярата на Църквата»4.
Ала икуменистите ще ни възразят: Но нали виждаме, че фактически днес Църквата е разделена, че в нея има разколи?
Нашето противовъзражение гласи: Разколи и ереси всякога е имало и ще има. Но Христовата Църква е оставала винаги единна и вътрешно неразделна сред гъмжилото от ереси и разколи, понеже е отсичала от себе си всяко отстъпление от истината. Отрязвайки заразеното подобно на това, както хирургът отстранява от организма опасния тумор, тя е спасявала здравото, за да може то да продължава да расте. Това е била нейната главна задача на седемте Вселенски събори, както се признава дори от един методист: «Главната грижа на Вселенските събори е било учението — определяне на учението и разобличаване на заблудата и ереста (к.н.)»5 (вж. по-нататък с.88).
Ония, които споделят схващането, че Църквата днес съществува уж в разколи, съвсем не мислят да осъществяват очакваното обединение чрез възвръщане към истината, пазена от Православието. А между това усилено се говори за сближение на църквите и за създаване на единство между тях след векове на раздяла. Как си представят западните икуменисти това бъдещо обединение? Понеже мислят, че никоя от църквите не е истинската Христова Църква, и понеже не виждат Църквата като настояща величина, а я очакват тепърва да се създаде в бъдеще6, те се надяват, че превъзпитаните в икуменически дух нови поколения богослови ще съумеят да премахнат в близко бъдеще разделителните прегради между сегашните вероизповедания. Разбира се, тая мисъл не се изказва така ясно, за да не бъдат дразнени православните. И все пак тя от време-навреме се издава от по-откровени икуменисти. Ето един типичен пример:
На 21 март 1961 г. англиканинът Френсис Хаус, деятел от ССЦ, придружаван от г-ца Луиза Майхофер от Женева, изнесе сказка пред професори и студенти на Духовната академия в София на тема: «Характерни черти на англиканството». Между другото той каза, че в Англия имало не една, а четири църкви, че икуменистите работят за съединението на всички църкви в света, и че когато това стане, не ще има нито римокатолическа, нито англиканска, ни по протестантска, нито православна — в тоя сепаративен смисъл на думата — църква, а всички ще образуват една «църква».
Че тая бъдеща икуменическа «църква» не е мислена като православна, е съвсем ясно. Защото Православната Църква си съществува и ще съществува. И ако икуменистите биха желали да бъдат православни, би следвало просто да се откажат от своите еретически заблуди и да прегърнат Православието, както това още преди един век убедително е внушавал на римокатолици и протестанти инославният богослов Овербек. Той стигнал чрез исторически изследвания до убеждението, че истинската Христова Църква не може да бъде друга освен Православната; в нея, според обещанието на Спасителя, Светият Дух пребъдва постоянно. Тази Църква — по думите на Овербек — не е нужно тепърва да я създаваш или възсъздаваш, защото тя е създадена вече от Господа Иисуса Христа, а трябва само да я потърсиш. Иначе, ако не вярваш, че тя съществува, ще излезе, че Спасителят е дал лъжливо обещание. «Църквата е учреждение, което има своята история; тя не може да бъде измислена. Това е дом, построен на скала. Той стои твърдо. Не е нужно да го строиш, а да го потърсиш (к.н.) . Попитайте историята — тя ще ви покаже този дом и ще ви доведе до него!»7
Но сегашните икуменисти не желаят да се върнат в Православната Христова Църква. Те искат да съединят «църквите» с всичките техни неправилни вярвания и да създават нова «църква». Щом обаче тя не ще се покрива с Православната Църква, явно е, че тя ще бъде еретическа.
Доскоро икуменическите дейци твърде предпазливо се изказваха относно бъдещата «всехристиянска» църква. Но напоследък те вече започват дръзко да заявяват где намират тая «икуменическа църква» и как си я представят. В един икуменически доклад от 1972 г., изнесен в Утрехт (Холандия), било твърде категорично заявено: «Бог ни помогна да намерим църквата вън от нашите конфесионални общини (к.н.)8, това значи — вън от всяка досегашна формация, наричаща се «църква», следователно — вън и от Православието! Отделни по-»ортодоксално» настроени икуменисти протестирали против такава заява. Но тя се шири свободно сред подтискащото мнозинство протестанти-икуменисти и заглушава твърде слабите «ортодоксални» изказвания.
Всичко това показва, че женевските икуменисти не само нямат за цел да станат сами православни, но целят да отбият и православните християни от правия път и да ги направят членове на една нова икуменическа «църква», вярата на която още не е ясно каква точно ще бъде. Ако обаче вземем пред вид обстоятелството, че Англиканството се чувствува призвано да обединява, да примирява и да бъде «мост» между църквите, считайки себе си за via media — «среден път» между римокатолицизма и протестантизма9, и ако си припомним застъпвания от англиканите принцип за т. нар. «comprehensiveness» — всеобхватност, широта или допустимост на различни възгледи в пределите на църквата, можем да си представим в какъв догматически хаос от заблуди и в какво отстъпление от истината ще бъдат въвлечени православните християни, наивно въодушевявани от идеята за една бъдеща обединена «църква»!
На споменатото съвещание между гръцки и англикански богослови в Атина през м. май 1941 г. бил разглеждан въпросът относно тоя англикански принцип за comprehensiveness — всеобхватност. Изтъкнато било от православна страна, че такъв принцип е недопустим за православните. За Православието е характерна максимата за изключителността, единствеността (exclusiveness), отделността от всяка ерес по силата на неговата вярност на преданието и на неизменяемостта на учението му. В доклада се поставял въпросът, дали comprehensiveness не превръща Англиканската църква просто в обединение на всички съществуващи в английския народ протестантски направления...
През 1922 г. Кентърберийският архиепископ образувал комисия, която трябвало да установи в какви граници е възможно разномислие в пределите на църквата. Тая комисия работила до 1937 г. и публикувала своите заключения в 1938 г., при което се изяснило, че в пределите на Англиканската църква са търпими най-крайни протестантски възгледи, като например:
1. Отричането, че Спасителят се е родил от Дева (Това се равнява на отричане на Боговъплъщението, т..е означава пълно отричане на християнството като религия на Изкуплението от греха, тъй като изкупване от греха е могло да стане само чрез ненаследилия никакъв грях и свръхестествено заченат Спасител.
2. Считането за неисторическо Евангелското събитие на Христовото възкресение. (Това пък е равносилно на опразване на християнството от всякакъв смисъл, по думите на св. ап. Павел: «Ако Христос не е възкръснал, суетна е нашата проповед, суетна и вашата вяра» (1 Кор.15:14).
3. Неверието в реалното съществуване на ангели и демони. (Това означава отричане на духовния свят, към който всъщност непрекъснато ни насочва апостолската проповед, и за който толкова много доказателства ни дава св. Библия!) и пр.10
Освен тия най-фрапантни примери от анкетата, простираща се само до 1937 г., от по-късно време могат да се приведат още примери:
1. W. R. Matthews, предстоятел на Лондонската катедрала «Св. Павел», писал през 1971 г., че Св. Дух ръководи международното модерно движене за контрол над ражданията11. Излиза, според тоя възглед, че Св. Дух си противоречи! В Православната Църква чрез каноните (91 правило на VI Всел. събор; 21 правило на Анкирския събор) Той забранява абортите, а чрез устата на съвременните свободомислещи англикани ги поощрява уж!
2. Hugh Montefiore, епископ на Кингстън, разпространява странния и досега нечуван възглед, че Второто пришествие се отнася не до Христа, а до Св. Дух12.
3. Oliver Tomkins, епископ на Бристол, пък популяризира съвсем объркани нови схващания относно грехопадението, Боговъплъщението и св. ап. Павловата христология13.
А ето че напоследък в Англиканската църква не само упорито се обсъжда, но вече се и въвежда ръкополагане на жени за «свещенички», въпреки изричната апостолска забрана да говорят жени в църква (1 Кор.14:34) и въпреки противоположната на това 20-вековна общохристиянска практика14.
И никой не бива отлъчван от църквата в Англия за поддържането на такива противохристиянски възгледи като гореспоменатите, нито за явно антиканонични действия като ръкополагането на жени. Там отдавна вече е направен опитът — и то, за радост на идващия антихрист, много сполучливо — да се търпят съгласно принципа на «всеобхватността», диаметрално противоположни разбирания в пределите на една и съща «църква». Тия възгледи се смятат за допустими като лични «богословски» мнения, но те не остават затворени в границите на личните убеждения, а се ширят сред миряните с леснотата и бързината на плевелите.
Докато в Православната Църква, ръководена от каноните, всяко несъгласувано с вярата учение би предизвикало църковен съд и осъждане, в англиканството новаторствата безпрепятствено се ширят. Как е възможно това? — Обяснението е много просто. Англиканската църква е загубила усета към истината и е дала възможност да се разпространяват в средата й най-разнообразни мнения и лъжеучения. Тя се хвали със своята отвореност към света, към философията, към историята, към всички модерни течения и заблуждения; тя порицава Православната Църква като оттеглила се от текущия живот и неподвижна във вярата.
Покойният вече Атинагор Кокинакис, гръцки архиепископ на Тиатир и Великобритания, известен като голям икуменист и англофил, все пак с известно порицание пише: «В Англиканската църква интелектуалните и богословски мислители не очакват никакво официално църковно осъждане. Отвореността на тяхната църква към историята на света и прилагането на «всеобхватността» ги снабдява с известен вид богословска свобода в подхода им към областите на историята и в приспособяването им към предписанията на вярата»... Според Тиатирския архиепископ, «тази откритост излага църквата на сериозни опасности поради често повтарящите се опити да бъдат помирени с вярата всички нови течения на мисълта. Тия опити разширяват границите на «всеобхватността» до една степен, която предизвиква въпроси и във, и извън англиканската общност. Все повече разширяващата се откритост към съвременните събития и модерни мисли и теории даде начало в самото англиканство на цяла серия от проблеми»15...
След като изказва тия мисли, по-нататък, влизайки в противоречие със себе си, архиепископ Атинагор се опитва да оправдае англиканския принцип за всеобхватността, като го съпоставя и даже уеднаквява с православния принцип за икономията16. Ала опитът му е напразен и съвсем несполучлив, защото:
1) Православната Църква никога не прилага принципа на икономията в областта на догмите, докато англиканският принцип за всеобхватността се простира и в тази най-важна област на вярата; и
2) Между църковна икономия и англиканска всеобхватност има тая основна разлика, че, докато у англиканите резултатът от широката всеобхватност, и то тъкмо в областта на вярата, е погубването на човешки души, в Православието прилагането на принципа на икономия има за цел спасението на душата, чрез «лекуване в корена», според древния светоотечески израз.
Напоследък в Англиканската църква се появяват и модернисти, които отричат самите основи на християнството като Богооткровена религия. Това направление е твърде разпространено след англиканите. Един от най-ярките му представители е англиканският епископ на гр. Улуйч
д-р Джон А. С. Робинсон, автор на нашумялата книга «Да бъдем честни към Бога» («Honest to God», 1963). Мирогледът на Улуйчкия епископ може да бъде охарактеризиран като християнски атеизъм. Той отрича битието на личен Бог, Творец на света и Промислител, различаващ се от света, а също и съществуването на духовния свят изобщо и на бъдещия живот в частност. Бог, според него, е само «сърцевината на битието», неговата глъбина, не различаваща се от света, макар и лична в някакъв смисъл. Според него, молитвата не е обръщане към живия Бог, но «откритост към глъбината на битието». Така че той поставя даже въпрос за прекратяване на обикновените богослужения, за да се отучат вярващите от «остарелите» представи за Бога... Иисус е за него прост човек. Той отрича раждането Му от Дева. Но този човек — Иисус е висшата и единствена в историята проява на Божественото начало на мирозданието, на неговата «сърцевина». В тоя смисъл на думата да няма място в мирогледа на Робинсон... Възкресението на Христа, според Робинсон, не означава Неговото телесно ставане от гроба, а някакво душевно преживяване на апостолите, което се случило с тях в третия ден след Разпятието и което вътрешно ги преродило»17.
И ето, тоя «християнски» атеизъм се търпи в Англиканската църква. «Никаква санкция от страна на църковните власти по отношение на еп. Робинсон не последвала, и неговото учение си останало неосъдено и неотхвърлено от Англиканската църква»18, защото последната, «прилагайки една широка толерантност в рамките на всеобхватността, избягва осъждането на еретически възгледи», по думите на архиеп. Атинагор Тиатирски и Великобритански19.
Не само това! Порочният принцип на всеобхватността, засягащ не само вярата, но и християнския морал, се използува в англиканството за явно противонравствена дейност, и то от най-високо място! Така в официалния орган на Англиканската църква «Church Times» от 14 октомври 1983 г. е поместена една позорна реклама от «Християнския (sic!) съюз на хомосексуалистите», с която се препоръчват книги, съдържащи религиозни последования за... содомски бракове, т.е. бракове между лица от един и същи пол20!!! По повод един такъв «брак», извършен в Англия (Глотгиук) на 21 януари 1983 г. от англиканския свещеник Холт, — «брак», предизвикал дълбоко възмущение и енергични протести от страна на местните миряни, главният секретар на споменатия съюз, нагло наричащ себе си «християнски», англиканският «свещеник» Киркер безсрамно заявил, че броят на такива «бракове» все повече нараства и че голяма част от тях се извършват в англикански храмове по определен ритуал21.
Смятаме за излишно да се доказва, колко са богопротивни и противохристиянски такива противоестествени «бракове», които св. ап. Павел заклеймява като «срамотни страсти» (Рим.1:26 сл.) и ги поставя в реда на най-големите грехове, чиито вършители «няма да наследят царството Божие» (1 Кор.6:9-10), разбира се, ако умрат в упорита неразкаяност.
Това са резултатите от прословутия англикански принцип за «всеобхватности, чрез който се оправдават не само всякакви догматически лъжеучения, но и най-безсрамни нравствени престъпления! Страшно е дори да се помисли до какво отстъпление от Богооткровената истина ще стигнат православните християни, ако следвайки примера на англиканите, се поддадат на съблазнителната перспектива за «съединение на църквите» чрез взаимни отстъпки във вярата, при което съединение неминуемо важна роля ще играе модерният, съвременен, привлекателен и «прогресивен» принцип — принципът за англиканската «всеобхватност»!
Тоя принцип, за съжаление, почва вече да заразява и някои православни богослови, като, например, прот. Л. Воронов, професор по догматика в Ленинградската духовна академия. При посещаване на Парижкия богословски институт о. Воронов прочел лекция за възгледите на осъдения от Руската Православна Църква (и в Русия и зад границата) еретик прот. С. Булгаков и се опитал да ги направи търпими и допустими в името на християнската «любов», като накрая приканил всички присъствуващи да изпеят на еретика «Вечная память», което и било сторено22.
Приеме ли се англиканският принцип за широката всеобхватност, чрез него няма да се дойде до есенциално обединение в едната права Вяра, защото всеки ще бъде оставен да следва своите криви убеждения. С тоя прословут принцип не може да се постигне единство в истината, а само пълно отстъпление от нея, отпадане от Богооткровената вяра и следователно отпадане от Църквата и от спасението. До такива печални резултати се стига неминуемо, когато се отрича, че Църквата е една!
БЕЛЕЖКИ
1 Митрополит Филарет Московски. Ответы лютеранам. М., 1866, с. 183.
2 Св. Атанасий Велики. Слово 3-е против ариан, гл.21. — J. P. Migne. PG, t. 26, col. 368. — Цит. по Творения св. Афанасия, архиеп. Александрийского. Ч. II, 1902, с. 396.
3 Вж. Воронов, Л. Конфессионализм и экуменизм. — В: Журнал Московской Патриархии, №8, 1968, с.67.
4 S. Ioannes Cassianus. De Incarnatione Domini. Lib. III, cap. 14. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 70. — Цит. по Попович, архим. Юстин. Догматика православне Цркве. кн. III. Београд, 1978, с. 211.
5 Jones, Martyn Lloyd. La base de l’unite chretienne, p. 70 (traduit de l’anglais, imprime a Geneve).
6 Прот. И. Коман. Экуменическое движение и Православная Церковь. — В: Деяния совещания глав и представителей автокефальных Православных Церквей. Т. II. М., 1949, с. 27, 44.
7 Овербек. Свет с Востока. Взгляд на кафолическое Православие сравнительно с папством и протестантством. Вильна, 1867, с.89, 90.
8 Цит. по статията на Архиепископ Владимир. Заседание центрального комитета Всемирного совета церквей. — В: Журнал Московской Патриархии, №11, 1972, с. 57, кол. II.
9 Прот. И. Коман. Пос. стат., с. 7, 40, 41. — Вж. също №3, 1974, р. 411-412; също Епископ Серафим Потсдамский. Экуменическое движение. — В: Деяния Второго Всезарубежного Собора Русской Православной Церкви заграницей. Белград, 1939, с. 300; вж. също Граф Юл Грабее. Англикане и Православная Церковь. Варшава, 1930, с. 9.
10 Г.Г. О взаимоотношениях Православной Церкви с инославием. — В: Православная Русь, №5 (309), 1941, с. 2.
11 Daily Telegraph, London. May 29, 1971.
12 Montefiore, Hugh. Beyond Reasonable Doubt. Hodder & Stoughton, London, 1965, p. 41.
13 Tomkins, Oliver. Guarded by Faith. Hodder & Stoughton, London, 1971.
14 Irenicon, №3, 1975, p. 365-371.
15 Архиеп. Атинагор Кокинакис. An Interorthodox Theological Debate. Leighton Buzzard, 1973, p. 92-93, 95.
16 Архиеп. Атинагор Кокинакис. Пос.съч, с. 101.
17 Архиепископ Василий (Кривошеин). Богословский диалог между Православной Церковью и Англиканским вероисповеданием и его проблемы. — Вестник русского западно-европейского патриаршего Экзархата», Париж, №59, 1967, с. 158-159.
18 Архиепископ Василий (Кривошеин). Пос. стат., с. 159-160.
19 Архиеп. Атинагор Кокинакис. Пос. стат., с. 94.
20 Ортодоксос Типос. Атина, бр. 582, от 25 ноември 1983, с. 4, кол. 4.
21 Пилавакис, Мариос. Англикански свещеник извършил нов брак между хомосексуалисти. — Ортодоксос Типос, бр. 548, 18 март 1983, с. 4, кол. 6; Подобен «брак» между две жени бил извършен и в римокатолическия храм «Св. Йосиф» в гр. Гронинген (Холандия). — Ортодоксос Типос, бр. 552, 8 април 1983, с. 4, кол. 4-6, дето е дадена и снимката на «новобрачните».
22 Воронов, Л. Посещение делегацией Московской Патриархии приходов Западно-европейского Экзархата. — В: Журнал Московской Патриархии, №6, 1968, с. 11-12.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.