Последният ден от нашия дълъг престой в пределите на Израилевото царство по времето на свети пророк и цар Давид. Заедно с Давид се борихме с великани като Голиат, проявявахме смелост и великодушие, укротявахме гнева на цар Саул, макар и да не умеем да свирим на псалтир , и така обикнахме кроткия и справедлив Давид, че днес децата с право си мислят: „Ние знаем вече толкова много за този чуден цар. Напълно убедени сме в неговите славни добродетели. Нима не е ясно за всички колко съвършен бил Давид? Какво по-различно бихме могли да научим за него?“.

Наистина, не зная дали тук става дума само за Давид или за всички, които се питат: „Имало ли е някога напълно съвършен човек на тази земя?“.

Мои мили дечица, всъщност днес ни предстои да научим много повече, отколкото сме узнали дотук; или по-правилно е да кажа: „предстои ни да започнем да се учим“, защото тайната, заключена между човешката греховност, от една страна, и великата сила на покаянието, от друга, е урок, който човек учи цял живот.

Сякаш предусетили тежестта на царската корона, днес никой от пътешествениците не иска да заеме красивия ни импровизиран трон. Само много внимателно следим историята – за миг променила живота на цар Давид, и най-добре онагледена чрез словата на свети пророк Натан:

Е, мили деца, какво заслужава според вас този богат човек? Явно Сава съвсем заслужено бе заел трона на цар Давид миналия път, защото изпреварва останалите с царствения отговор: „Смърт заслужава оня човек, който е извършил това!“ (2 Царства 12:5). Иринка пък е така съкрушена от постъпката на обичния Давид, че бърза да нарисува красивата Вирсавия и не спира да се чуди: „Но той помислил ли е, че като убие мъжа ѝ Ури, така ще натъжи и самата Вирсавия?!“.

Всички пътешественици сякаш не могат да повярват, че това е техният славен Давид и заедно с пророка укоряват несправедливата постъпка на царя: „Ти си оня човек (който извърши това)“. (2 Царства 12:7)

„Ти си оня човек!“ – повтаряло печалното лице на Уриевата вдовица Вирсавия. „Ти си оня човек!“ – безгласно свидетелствали очите на Давидовите слуги и на целия народ. „Ти си оня човек!“ – първоначално тихичко, но твърдо нашепвала съвестта. И нейният глас ставал все по-силен в душата на съгрешилия Давид – сякаш с гръмогласна тръба съвестта събирала всички духовни сили на царя, за да излезе от дълбините на греха: припомняла му Божиите заповеди, опирала се на неговата преданост към Бога, помагала му да се разпознае отровата в сладостта на греха и да насочи всичките си стремежи към доброто и правото, към своя Творец и Създател. И мъжествената душа на Давид, макар да била смъртно ранена от греха, макар и да се потопила в нечистота , станала. Изправила се толкова бързо и решително, че и до днес ние, християните, повтаряме целителните думи на това така дълбоко и истинско покаяние:

И чудно е за всички нас, но грехът на цар Давид се оказал спасителен пример за милиони човешки души – от негови, та чак до наши дни. Само ако поискаме да последваме този верен пътепоказател и когато грешим – да не упорстваме в греховете си, а с великодушието на Давид простичко да си признаваме: „Съгреших пред Господа“ (2 Царства 12:13) и да бъдем готови, също като него, да претърпим праведния Божи съд.

Велико било покаянието на Давид; велика била и наградата му от Господа, Който му простил и го оставил да живее. Ала грехът, веднъж извършен, направил живота на цар Давид много по-тежък – заради стореното зло Господ издал страшна присъда: „Урия хетееца порази с меч, жена му взе за своя жена, а него уби с амонитски меч; затова мечът няма да отстъпи от твоя дом довека“. (2 Царства 12:9-10)

Всяка следваща случка от живота на цар Давид ни убеждава в истинността на Божието определение: Давидовите синове и дъщери се безчестят и дори убиват пред очите на своя баща – Аминадав убил първородния син на Давид, Амнон дръзнал да посегне на девството на своята сестра Тамар; сетне Авесалом сам избягал от Израилевото царство и три години не се върнал в отечеството си. Давид едва намерил сили да прости и да допусне своя син изгнаник да се прибере в родината. Но същият този Авесалом скоро след това започнал да мечтае да се възцари: „О, да бяха мене поставили съдия в тая земя! При мене би дохождал всеки, и аз бих го съдил по правда“ (2 Царства 15:4) и тайно от баща си „се вмъкваше Авесалом в сърцата на израилтяните“ (2 Царства 15:6).

Така стигаме с нашите пътешественици и до онзи скръбен ден, в който Авесалом направил съзаклятие против своя баща царя и тръгнал да превзема Йерусалим. А кроткият цар Давид, който вече четиридесет години бил на трона, побягнал от своя неразумен син. „И излезе царят и след него всичкият му дом пешком… А Давид тръгна към Елеонската планина, вървеше и плачеше; главата му бе покрита, и той вървеше бос“ (2 Царства 15:30), а в сърцето си викал към Господа:

С нозете си Давид вървял през земната пустиня и плачел, ала не унивал, защото големият му грях непрестанно го подтиквал да превръща целия си живот в плод на покаянието. Просейки от Бога единствено опрощение, той тръгнал със смирена душа през пустинята на настоящия живот, като се осъждал непрестанно за това, че оскърбил Бога, и като приемал всяко изпитание за спасително средство да се очисти напълно от греха. Затова и насред гонението зовял към своя Създател:

Гонен и преследван от собствения си син, Давид оставал кротък и незлобив – като скала, върху която връхлитат страшни наглед морски вълни, а сетне колебливо отстъпват, сякаш стъписани от нейната непоклатимост. Така и Семей, далечният родственик на Саул, хвърлял камъни и крещял по Давид: „Махвай се, махвай се, убиецо и беззаконнико! Ти си в неволя, понеже си кръвопиец!“ (2 Царства 16:7-8). А мъдрият цар спрял своя верен военачалник Авеса, който искал на мига да свали главата на клеветника Семей, и му рекъл:

И Бог наистина скоро възвърнал царството на Давид, ала едновременно с това нов „меч“ се забил в бащиното сърце – в същия ден Давид трябвало да оплаква смъртта на своя син: „Сине, сине Авесаломе! О, да бях умрял аз вместо теб!“ (2 Царства 18).

Здрав и разумен син или царство? Един любящ баща никога не би се поколебал кое да избере. С децата няма да забравим и този „бисер от короната“ на Давид. Ще помним, за да сме на свой ред послушни и любящи и изпълнили Божиите наредби, та „да ни бъде добре на земята“.

Един свят живот е към своя край. Ала поуките от такъв живот са безкрайни! От днес нататък с децата си рекохме, че ще се вслушваме по-внимателно във всеки стих от псалтира, който майката – Църква щедро ни предлага по време на всяко едно богослужение. Защото знаем: това не са просто красиви стихове, а плод на един свят живот; това е „речта на Иесеевия син Давида, речта на оня мъж, който е високо поставен, на помазаника на Бога Иаковов и на сладкия певец Израилев“ (2 Царства 23:1):