В деня на светител Сава, архиепископ Сръбски, се питаме с неделните ни пътешественици: „Възможно ли е детето да стане учител на своите собствени родители?“.

В залата настъпва неочаквано за мен оживление – да, нашите деца твърдо вярват, че това е възможно. А във въодушевените им погледи съзирам надежда и желание да ни покажат това и на дело. Само Лазар се съмнява… Е, значи е време да започнем нашето пътешествие! Отправяме взор към съседна Сърбия, която днес празнува паметта на своя пръв архиепископ и светител Сава:

Родители на свети Сава били христолюбивият владетел на Сърбия, жупанът (впоследствие крал) Стефан Неманя, и благочестивата му съпруга Анна, дъщеря на византийския император Роман. Ала не благородният произход, а силната им вяра в Бога ги накарала да се обърнат с пламенна молитва към Твореца и Създателя на всичко да дари и тях с още едно, последно чедо:

– Владико, Боже Вседържителю, Който в древност си послушал молитвите на Авраам и Сара и други праведници за рожба, чуй и нас, грешните Твои раби, и по Твоята благост ни дарувай още едно мъжко чедо, което да ни бъде утешение и опора в старостта. Като възложим ръце върху него, ние ще починем в мир и сега Ти даваме обет след зачеването му да пазим телесна чистота до края на живота!

Със своето смирено обещание владетелят Стефан и Анна получили желаното: Господ им дал жадуваното чедо – бъдещия просветител на цяла Сърбия свети Сава, на когото тогава щастливите родители дали името Ростислав. И малкият Растко наистина започнал да расте – не само по възраст и ръст, но най-много в копнежа си по Бога.

На 15-годишна възраст младият княз получил от баща си собствено владение, а когато Растко навършил 18 години, жупанът Стефан вече започнал да обмисля как да избере за любимия син най-достойната съпруга. Бащата не знаел, че сърцето на благоразумния юноша вече усещало силното влечение на своята душа-невеста към „най-прекрасния от синовете човешки“ – Христос.

И ето че Господ уловил боголюбивата душа на Растко чрез една знаменателна среща. Дворецът на благочестивите му родители винаги бил отворен да приюти всеки странник, преминаващ през техните владения. Един ден на владетелската трапеза се оказали и група странстващи монаси от Света Гора, Атон. Те идвали от руския манастир там, посветен на свети великомъченик Пантелеймон и с любов наричан от всички просто „Русик“. Юношата Растко не се отделял от монасите и жадно попивал разказите за всички красоти на светогорската обител, за чудесата и закрилата на Божията Майка, за необикновената благодат на целия Атонски полуостров – тази дивна градина на Пресветата Владичица Богородица. Монасите разказвали, а в душата на Растко се разгаряла такава любов към Бога, че накрая той удивено признал пред един от атонските старци: „Виждам, отче, че всевиждащият Бог, Който познава болката на сърцето ми, те е пратил, за да пробуди мене грешния. Сега наистина се утеши сърцето ми и душата ми се изпълни с неизречена радост, защото разбрах това, което неосъзнато желаех постоянно. Какво да правя, отче?“.

Като видял такава силна решителност у благородния юноша, монахът обещал на младия княз, че ще му помогне да избягат заедно на Атон. Растко много добре знаел, че неговият баща не ще му позволи да остави всичко и да се замонаши. Затова отишъл при родителите си с една съвсем благовидна молба:

— В планините, недалеч оттук, има много дивеч. Благословете ме да ида на лов и ако се забавя не скърбете, защото има много елени там.

О, лов на елени! Ако си мислите, че само момчетата от нашата дружинка се втурнаха ентусиазирано да участват в това приключение, то, моля, внимателно погледнете дъските по-долу, изпъстрени с най-различни по вид и красота елени. Само за два от тях скърбим – елените на Филип и на Лазар – чудно как, но бяха изтрити, преди да ги увековечим в нашето общо преследване на дивеч. Но така е по време на лов – едни елени се появяват, а други изчезват…

По време на лова, който устроил княз Растко обаче, за всеобща изненада, изчезнал не дивечът, а – самият любим предводител!

Цялото жупанство притихнало от недоумение и скръб, а жупанът Стефан призовал един от воеводите си:

— Иди и върни сина ми и с това ще утешиш сърцето на бащата и ще спасиш от смърт майката.

Така силна била любовта на родителите, че бащата Стефан написал и послание до управителя на град Солун и го умолявал дори насила да изведе сина му от Атон, защото иначе ще обяви война.

При тази страшна заплаха и ние с децата сме твърде обезпокоени какво ще се случи със смелия Растко, който от любов към Бога предприел такива опасни действия – не само лично за него, но и за цели държави. Следим със затаен дъх как воеводата на Стефан открива Растко, облечен все още в своите княжески дрехи, в Атонския манастир „Свети Пантелеймон“ и вече почти губим надежда, че силното желание на младия княз ще се изпълни.

Но Растко не губи надежда, а само се моли: „Да бъде волята Господня!“. И невъзможното става възможно – войводата и стражата, която го пазела, заспиват по време на всенощното бдение в главната църква, а Растко бързо произнася пред олтара монашеските обети и се затваря заедно с един йеромонах в кулата на манастира. Там, сред тъмнината на високата кула, се ражда за Бога новопостриганият в ангелски образ монах Сава. Няма го вече Растко, няма го младия княз на сръбската земя. На сутринта Сава, облечен в новите си монашески одежди, слиза по стръмните стълби на кулата при очакващите го долу воини, готови да го отведат в бащините владения, и бърза да ги утеши:

А воеводата, обзет от ужас му отвръща:

— Какво направи с нас, княже? Ето княжеските ти дрехи, но как ще ги дадем на родителите и братята ти! Ето косите от любимата глава, но с плач, а не с радост е изпълнено всичко това! Как ще се явим пред нашия владетел?! Дори камък и желязо не ще издържат разказа, който ще донесем на родителите и братята ти!

Скоро всички на Атон разбрали, че синът на сръбския жупан е оставил царството и е станал монах, затова желаели да го видят и силно го заобичали заради кротостта и послушанието му. На храмовия празник на Ватопедския манастир монасите го увещали да остане при тях. Там свети Сава поел по скръбния монашески път с търпение и велико смирение, с боси нозе и непрестанна молитва на уста.

А владетелят Стефан пратил в Света гора много злато и написал: „Нашият дом е в твоите ръце, душите ни и всички ние сме в твоята воля, защото удиви онези, които са те родили, с твоята добродетел.“

„Лазаре, чуваш ли словата от писмото на жупана Стефан?“ – питам нашия пътешественик, който едва-едва се подава иззад дъската за рисуване. Лазар кимва утвърдително, със срамежлива усмивка. Наистина, не всеки ден се среща владетел, който да изрече подобни думи за своя син.

Да удивиш онези, които са те родили, със своята добродетел – колко блажени са децата, чули подобни слова от своите родители!

А как блажени са и самите родители, разбираме от по-нататъшния вълнуващ разказ: свети Сава не престанал да се моли и да възраства в добродетели, докато накрая не успял чрез дадената му от Бога благодат да привлече и своите родители към пълно посвещаване на Бога, като им изпратил следното послание:

„Аз падам в нозете на моя баща и молитвено призовавам: в земното си владение ти просвети народа си с православие, издигна Божии църкви и яви на всички твоето милосърдие; но още остава да изпълниш евангелското слово: приеми добрия ми съвет: презри земното богатство и ме последвай по кръстния път; засели се с мен. Добрата ми майка да последва от своя страна същия пример.“

Владетелят на цялата сръбска земя, крал Стефан, послушал своя свят син – оставил царството и заедно със съпругата си Анна били посветени в монашески чин. В историята Стефан и Анна останали не просто като основоположници на династията Неманя, а като святи закрилници на своя народ за вечни векове, обичаните от всички свети Симеон Мироточиви и света Анастасия Сръбска.

Все още с децата сме в Неделното училище. А всъщност ни се струва, че сме на брега на огромен необятен океан. Толкова малко научихме за свети Сава, а колко много теми за размисъл! Като вълни прииждат към нас. Шумят ли, шумят… Дочувате ли?

– Аз вярвам, че децата могат да бъдат учители на своите родители! – усмихнато и с надежда говори едната.

– Аз пък виждам колко мъдрост и смирение са необходими на родителите, за да се вслушват в своите деца и в същото време да ги учат! – нашепва друга, научена от самия премъдър Соломон, че „всичко си има време, време има за всяка работа под небето“ (Еклесиаст 3:1).

– А аз виждам красотата на Божия промисъл за всяка една човешка душа и как всеки, стига да поиска, може да се спаси – деца чрез родители и родители чрез деца.

Така приключва днешното ни пътешествие. Оставям ви да слушате „вълните“, тъй както и ние сторихме с децата.