Днес с децата от неделното училище се питаме: Възможно ли е за човека да достигне Давидовото съвършенство? Но именно така разбираме – да бъдеш цар, не е лека задача. Та нали и сам Давид се скитал по пустини и непроходими местности, преследван от Саул и унижаван от всеки неразумен слуга. Той просел хляб от богатите и единствено упованието на Бога носело утеха на душата му. А Господ допускал скърби за Своя избраник, за да открие в изпитанията великодушието на една душа, достойна да бъде облечена в царска власт.

И ето ни с децата – не в тъмна пещера, а посред стана на цар Саул. Би трябвало да ни е страх. Около нас са трите хиляди воини на Саул, готови да дадат всичко, за да изпълнят заповедта на царя, да намерят и убият Давид. Ала всички те спят, „понеже беше ги обзел сън от Господа“ (1 Царства 26:12). Закриляни от Божията благодат, която пазела Давид, и ние можем спокойно да нарисуваме на дъската шатрата на Саул:

„Никак не е удивително, ако някой просто не отмъсти на врага си, който го е оскърбил. Но да пощадиш човек, на когото си оказал много и големи благодеяния и който за тези благодеяния веднъж и два пъти, и многократно се опитвал да убие благодетеля си, (такъв човек) да ти попадне в ръцете, да имаш възможност да го убиеш, и не само да го пощадиш, но също да го спасиш от намерението на другите, като знаеш при това, че той отново ще се върне към предишното – на такава постъпка какво още ѝ липсва, за да бъде във висша степен съвършена?“ – възкликва нашият водач св. Йоан Златоуст.

Вече трето занятие следим с децата всяка стъпка на доблестния Давид. И все повече се убеждаваме, че е напълно достоен да бъде цар. Дори непримиримият му враг Саул признава: „Благословен да си, сине мой Давиде; ти ще извършиш, каквото си предприел, и непременно ще победиш“ (1 Царства 26:25).

Така е. Този, който може да укроти гнева, когато Господ предава най-силния му враг в ръцете му, е достоен да води цял един народ. Този, който бяга в чужда страна само за да не дразни своя противник и да не го вкарва в още по-големи грехове, е достоен заради великото си смирение и грижа за ближния да бъде издигнат от Господа на престол. Има ли сред нас Давид, деца?

Най-отпред, пред чиновете, точно до огромния екран за презентации, стои един красиво изработен бял стол, напълно подходящ за трон. Поканихме Сава да влезе в ролята на Давид и да заеме нашия импровизиран трон. Нашият 7-годишен малчуган пристъпи радостно-смутен към трона и колебливо седна. Веднага след това и нашият Давид бе тържествено облечен в специална царска мантия – едно уютно гълъбовосиво одеялце:

— Сигурно ще ми стане много топло с това! – бяха първите думи на нашия цар и аз побързах да го успокоя, че е съвсем за малко и ей сегичка ще махнем царските атрибути и ще може отново да седне удобно на чина. Нека само изслушаме как се възцарил Давид:

Спокойни, че вече имаме добър и справедлив цар, с децата се питаме: кое е първото важно дело, с което се заел Давид? Иван предположи, че се е захванал да оправя Израелското царство, което според нашия пътешественик било „разпарчетосано“. И като се замислих, май съм напълно съгласна с Иван – всяко царство, което се намира под управлението на зъл цар като Саул, неминуемо изглежда разделено на части, дори и в моментите, в които цари дълбок мир.

Анна пък мисли, че първото дело на Давид било да се погрижи за народа. Разбира се, мила Анна, но Давид знаел кое било най-важното, за да може народът да благоденства:

Свикнал от младини да поставя Бога на първо място в своите мисли и дела, Давид и като цар продължил смирено да следва преди всичко Своя Създател. Сърцето му горяло от любов към Твореца и сякаш искало да научи всички израилтяни да следват Божиите наредби, знаейки че само по този начин биха угодили на благочестивия си цар. И ние с децата разбрахме, че истинското величие и сила на един цар не е във възможността да заповядва на своите подчинени, а в способността да убеждава народа сам да поиска да следва своя водач. Заради това с Давид тръгнали всички тези тридесет хиляди мъже, за да пренесат Божия ковчег. Така и синовете на Аминадав, Оза и Ахио, под чийто покрив пребивавал ковчега на завета, се заели да натоварят светинята на нова колесница и да я водят по пътя. Под покрива на техния дом ковчегът пребивавал немалко дни и домът им бил благословен от Господа. Техният брат Елеазар бил посветен да пази ковчега Господен от деня, в който жителите на родното им място донесли светинята в тяхната къща. Двадесет години това семейство било благословено да съхранява най-ценното за всички Израилеви синове. Но не всички обитатели на този дом осъзнавали, че сред тях е Онзи, Който „се облича със светлина като с дреха, простира небесата като шатра“ (Пс. 103). С децата вече сме изпълнени с благоговеен страх пред Божия ковчег. Ала не и Озия, който дръзко протегнал ръка да задържи ковчега Господен, „ и се улови за него, понеже воловете го бяха наклонили“ (2 Царства 6:6). Озия дори и не помислил, че върши безумие и с постъпката си показва своето неверие. Нима се нуждае от нашата помощ Онзи, по Чието Слово „настава бурен вятър и високо издига морските вълни; превръща бурята в тишина, и вълните замлъкват; превръща реки в пустиня, и водни извори – в суша“ (Пс. 106).

А ние с децата, заедно с Давид, се учим с какво благоговение и страх Божи трябва да се отнасяме към всичко свято за нашата вяра:

— И аз мога да скачам и играя! – чувам тихичко гласче зад мен. О, Сава! Улисани да пазим Божия ковчег, съвсем забравихме за нашия малък цар:

– Прости ми, Сава! Ти сигурно не виждаш добре презентацията от „трона“! Ела, вече можеш да седнеш на чина! – подканям го.

– О, не! Не искам! Тук ми е добре! И всичко виждам! – отговаря уверено Сава, макар своеобразното му наметало почти да покрива очите му.

И в този момент, скъпи родители, хем ми става смешно колко бързо един цар се привързва към царската си титла, хем се питам: „Дали и аз не седя на подобен трон?“. Комфортно ми е и не искам да се пусна от материалното „царство“, което сама съм си построила, и в което, както се досещате, собственоръчно съм се „възцарила“? Но това би означавало също, че ако днес при мен би дошъл някак Божият ковчег, то аз не бих играла и скачала от радост пред него, както сторил горящият от любов към Бога Давид. Уви, точно обратното. Не искам да призная, но всъщност май приличам изцяло на Мелхола: бих стояла и наблюдавала безучастно през прозореца как другите служат на Бога. А от моето равнодушие неминуемо би се родило и осъждането, и рано или късно и аз, също като Сауловата дъщеря, бих унижила в сърцето си Давид…

А как силно ни привлича земната царска власт! Истинска загадка – един красив стол и мекичко одеяло или Небесно царство със стени от сапфир, яспис и драгоценни камъни, дето нищо нечисто не влиза…