Днес децата се стичат особено развълнувани в класната ни стая. Необикновеното въодушевление, което настъпи миналия път, след като Давид победи огромния Голиат, все още ни държи в своя плен – нашите пътешественици оживено обсъждат дали Голиат е бил от рода на великаните… Ала време е да продължим нататък чудната история на младия герой Давид.

Как мислите, деца, какво би трябвало да стори Саул, за да се отблагодари на Давид за това, че избавил царя и целия народ от опасността да станат роби на филистимците? Всички са единодушни и без да знаят, повтарят почти дословно думите на Писанието: „Царят би го надарил с голямо богатство, и би му дал дъщеря си за жена, и дома на баща му би направил свободен у Израиля“ (1 Царства 17:26).

Наистина, както утвърждава и свети Йоан Златоуст: „Дори ако Саул беше свалил короната от главата си и я беше сложил върху главата на Давид, то и тогава нямаше да го възнагради според заслугите му, а щеше да му остане длъжен: нали Давид му спасил живота и царството, а той би му отстъпил само царството“.

Ала вместо с благодарност и щедрост, сърцето на Саул било изпълнено със завист и злоба. Доблестният Давид със смирение и благопокорност носел на своя цар Саул главата на филистимеца Голиат. Сауловият син Йонатан обикнал Давид „като душата си“; жените пеели по улиците: „Саул победи хиляди, а Давид – десетки хиляди“ (1 Царства 18:7), но от тази песен Саул се огорчил и започнал да гледа на Давид с подозрение. Това вече е прекалено за нашите малки храбри пътешественици! А верният ни водач свети Йоан Златоуст е готов да облече в слово тяхното справедливо възмущение: „След като Саул в страх и трепет седял у дома си, очаквайки всеки ден смъртта, а Давид направил всичко, не е ли най-голяма нелепост да негодува, че е получил по-малка похвала?“. А и нима Давид е виновен за песента на жените? Давид във всичко постъпвал благоразумно, проявявал скромност и покорност пред царя. Ала Саул бил заслепен от завист, която го довела дотам да започне да обмисля как да убие праведника. Още на следващия ден, докато слушал стройното Давидово свирене на псалтир, Саул метнал своето копие по кроткия момък с намерение да го прикове към стената. Но Давид успял да отбегне удара не само този път, а, както ще видим след малко, и още веднъж. Оттук насетне „Саул почна да се бои от Давида, защото Господ беше с него, а от Саула отстъпи. И Саул го махна от себе си и го постави свой хилядоначалник“ (1 Царства 18:12-13).

Множество копия и Сауловци се появиха и на нашата дъска, за да ни напомнят какво огромно зло е завистта, която прави човека враг на Господа, на ближния и сетне – на самия себе си:

Видяхме злобата на цар Саул, ала още дори не подозираме докъде е готов да стигне в своята решимост да унищожи Давид. И докато цял Израил все повече обиквал храбрия Давид, Саул кроял нов план: „ще омъжа (дъщеря си) за него и тя ще му бъде примка, и ръката на филистимци ще бъде върху него… Саул думаше на сина си Ионатана и на всичките си слуги да убият Давид. Но Ионатан обичаше много Давида“ (1 Царства 18:21, 19:1).

„Кога най-сетне ще спре?“, мислят си децата. Кога човек, отдалечил се от Бога, мислещ само за себе си, може да намери пътеката на мира и опрощението, мили дечица? Та нали тази пътека можем да намерим само ако спазваме Божиите заповеди! Ами ако обикнем властта повече от Бога, както направил Саул? Ех, че трудна задача – дори за опитни пътешественици като нас. Само смирен човек като Давид, който силно обичал Бога, не би се затруднил – дори и приканван да стане зет на царя, той не мечтаел за власт и царство, а най-искрено считал себе си недостоен за такава награда и съзнавайки отговорността, разумно питал: „Нима ви се струва лесно да бъдеш зет на царя? Аз съм човек беден и малък“ (1 Царства 18:23).

Със зло намерение дал царят Саул дъщеря си Мелхола за жена на Давид. Недостойният владетел не се укротил нито от смирението на своя зет, нито от сродяването си с него. Мъчен от зъл дух, Саул за втори път хвърлил копие по верния Давид, но с Божията помощ той отново се спасил:

Децата са толкова впечатлени, че тутакси запечатаха мига на бягството с рисунки:

„Предпочел бедността пред богатството, пустинята пред отечеството, трудовете и опасностите пред удоволствията и безопасността, непрестанното бягство пред домашния уют, Давид решил, че е по-добре да избяга, да остави бащиния си дом, да стане странник и скитник, и с мъка да придобива необходимата прехрана само и само да избави Саул от злобата и враждата против него“, о писва Златоустият ни пътеводител.

Тръгваме и ние през пустини и непроходими местности. Не ни тежи пътят до Рама, защото там ни посреща свети пророк Самуил и можем да изслушаме как Давид кротко изплаква мъката си от несправедливото преследване, от раздялата с любими хора и места.

Последвахме Давид и в Номва, свещеническия град, където ни посрещна не с обикновен, а със свещен хляб свещеник Ахимелех и чухме думи, от които сърцето ни подскочи от радост: „Ето мечът на филистимеца Голиата, когото ти уби в дъбовата долина, увит в дреха, отзад ефода; ако искаш, вземи го. И Давид рече: като него няма друг, дай ми го“ (1 Царства 21:9).

За меча и за хляба, за оказаното гостоприемство на царевия зет Давид свещеник Ахимелех заплатил с живота си, а заедно с него по заповед на жестокия Саул били избити всички свещеници в Номва, а също и всички мирни жители – „мъже и жени, момчета и кърмачета, волове, осли и овци. Спаси се само един от синовете на Ахимелеха, на име Авиатар, и побягна при Давида“ (1 Царства 22:19,20).

При мъжествения Давид, като при единствен верен закрилник, постепенно започнали да се събират „всички притеснени, всички длъжници и всички душевно огорчени“ от несправедливия цар Саул. И всички ние, пътешественици, с доверие следваме този предивен наставник и началник Давид. И чудно нещо, макар че бродим по „планини, дето живеят сърни“ (1 Царства 24:3), край овчи кошари, високо-високо по върховете, крием се по непристъпни пещери, накрая намираме история – история, за която златословесният Йоан е завещал: „Нека всеки напише тази история в сърцето си!“:

В този миг Давид държал Саул в ръцете си. Отрязал полата на царевата дреха и с това засвидетелствал силния гняв, който се надигнал, но Давид го овладял. „Искаш ли да говориш за царя – ето ти цар – Давид, който още преди да стане цар, се държал като такъв!“ – възхвалява го свети Йоан Златоуст: „Какво може да надмине кротостта на тази душа? Да го наричаме ли още човек – него, който в човешка природа е извършил ангелски подвиг?... Тази победа била по-славна от победата над Голиат. Там били нужни и прашка, и камъни, и сблъсък (с врага); тук всичко извършил разумът… Сега не хорове жени го срещали с похвални песни, а лик ангели го приветствали от небесата, като се удивлявали на мъдростта и кротостта му… Давид възнесъл чудна и необикновена жертва: не телец възложил върху жертвеника, не агнец заклал, а – което е много по-скъпоценно от тези жертви – принесъл на Бога кротост и незлобие, заклал безумната ярост, убил гнева“.

Питаме се и ние с децата: щом така пощадил своя враг, с каква ли силна любов се отнасял към своите верни другари? Затова и воините го слушали дори когато поискал от тях да преодолеят собствената си омраза към Саул и да не го нападнат и убият. Така и ние научаваме ценен урок: „Който пощади и се удържи за кратко време, след това ще се весели и ще се радва, като храни утешителни надежди и очаква от Бога награда за търпението си“.

Давид говорел така смирено, ласкаво и приветливо на своя враг Саул, че окаменялото сърце на царя се трогнало: „Саул рече: твоят ли глас е това, сине мой, Давиде? И издигна Саул гласа си, плака и рече на Давида: ти си по-прав от мене, защото ти ми отвърна с добро, а аз ти отвръщах със зло… И сега зная, че ти бездруго ще станеш цар и царството Израилево ще бъде силно в ръката ти“ (1 Царства 24:17-24).

Стоим с децата край онази пещера. Не ни се иска да продължим нататък. Задържа ни силата на кротките Давидови слова. И сякаш сме там, на скалата, заслушани във възторжените слова на свети Йоан Златоуст: „Кой е по-блажен от Давид, който от човекоубиеца направил баща и от вълка – овца, пещта на гнева изобилно напълнил с роса, бурята превърнал в тишина, и напълно изгасил пламъка на яростта? …Удивлявам се не толкова на Моисей, че накарал потоци води да потекат от твърдия камък, колкото на Давид, че накарал да потекат извори сълзи от каменни очи“.