Ето ни отново заедно. Изминала е седмица от последното ни пътешествие, а децата ясно помнят обещанието на Израилевите синове: „Не, не може да бъде да оставим Господа и да почнем да служим на други богове!“ (Иисус Нав. 24:16).

Но дали изпълнили думите, изречени пред техния водач Иисус Навин? За да разберем, време е да разгърнем страниците на следващата книга от Стария завет:

Книга Съдии Израилеви

Сам Господ издигал водачи на еврейския народ, ала те и тях не слушали. Как се случило така, че следващият род не знаел Господа и започнал да върши зло? Нима нямало кой да ги научи?

Свети Йоан Златоуст ни разкрива, че още от самото начало „ние сме имали тези двама учители – творението и съвестта, и те двамата, без да произнесат нито дума, са учили хората безмълвно. Творението, като поразява зрителя с вида си; а съвестта ни учи на всичко, което трябва да се върши… Освен тези двамата, Божият промисъл ни е дал и трети учител, вече не безмълвен като първите, а такъв, който въздейства върху душата ни с думи, увещания и съвети. Кой е той? Това е родният баща на всеки. Затова Бог е вложил у родителите любов към нас, за да имаме в тях наставници в добродетелта“.

Ето че с децата откриваме тук истинско съкровище – Златоустият наш водач ни е посочил още една много важна причина да слушаме и уважаваме своите родители. А на нашите рамене, скъпи бащи и майки, е възложил едновременно като дар и като най-важен дълг да водим своите деца неотклонно по пътя на добродетелите.

Признавам си, не зная след тази част от пътешествието ни с децата дали говорех повече на тях, или на себе си, като родител. Защото сме вече пред вратите на царство – „Първа книга Царства“, и пред нас засиява животът на Анна, майката на свети пророк Самуил:

Непоносимо тежко било положението на Анна, но тя не възроптала нито срещу продължителността на времето, в което търпяла оскърбления, нито срещу насмешките от страна на Фенана. Евреите считали безплодието на жената за Божие наказание, ала ето че на Анна „Бог заключил утробата, за да се открие пред нас мъдростта на тази жена, да видим богатството на вярата ѝ и да узнаем как чрез това Той я направил още по-славна“. Та нали и Елкана обичал повече Анна не без причина? А ако Фенана го била дарила с толкова деца, които естествено привързват бащата към тяхната майка, то колко ли прекрасни добродетели притежавала Анна, за да остане и при това положение любимата жена? И когато Анна плачела и не ядяла, Елкана грижовно я питал: „Ано!...Защо плачеш и защо не ядеш, и от какво тъжи сърцето ти? Не струвам ли аз за тебе повече от десет сина?“ (1 Царств. 1:8).

Наистина, и ние с децата първо си помислихме, че Анна тъжи, защото не може да дари Елкана със син. Ала следващите редове от Свещеното Писание ни показват, че нейната тъга била друга – Анна молела и просела дете от Бога не за себе си или за съпруга си, а поради силната си любов към Твореца, тя искала да принесе плода на своята утроба на Този, Който дарява живот.

Затова, водена от тази любов, „след като ядоха и пиха в Силом, Ана стана (и застана пред Господа)“ (1 Царств. 1:9).

И ние с децата ядохме, пихме и се веселихме, както личи от изобразените на дъската ястия:

След празнична трапеза всички обичат да си почиват, а Анна бързала да се помоли в храма. Във времена тъй далечни от християнските, Анна вече знаела: „Трапезата, която започва и завършва с молитва, никога няма да обеднее, а по-изобилно от извор ще ни донесе всички блага“.

Свещеник Илий седял на седалището при входа в храма Господен, ала това не я смутило да изплаче мъката си. Тя дошла тук не при човек, а при Небесния Цар – окрилена от любов, издигнала мисъл към небето, очистила сърцето си чрез горещите сълзи на скръбта, Анна просела от Бога:

Достатъчна награда за себе си Анна считала възможността да се потруди над възпитанието на Божия свещеник Самуил! По думите на свети Йоан Златоуст с тази пламенна молитва тя сякаш написала писмо до Царя и „вместо хартия послужила тук душата ѝ, вместо перо – езикът ѝ, вместо мастило – сълзите ѝ. Затова и молбата ѝ се запазила до наши дни: написаното с такова мастило е неизгладимо“.

Господ чул молитвата ѝ, защото тя се молела дълго и съсредоточено. Гласът ѝ не се чувал. Тя викала с душата си към Бога точно както светият пророк Моисей сторил това при Червено море. И Бог я чул. Ала свещеник Илий, който я гледал през цялото това време, помислил, че тя е пияна. Анна дошла в храма да изплаче душата си, а и тук се намерил човек, който да я оскърби. Но тази изумителна жена великодушно претърпяла поредната обида. Кротко се погрижила да отклони обвинението, отдавайки чест на свещеническия сан на Илий, и така го превърнала от обвинител в свой горещ застъпник пред Бога: „Иди си смиром, и Бог Израилев ще изпълни молбата ти, за която Го моли“ (1 Царств. 1:17).

Не можем да не възкликнем и ние, заедно със Златоустия свети Йоан: „Градина от добродетели има тази жена, градина, украсена не с увяхващи цветя и с рози, а с молитва, вяра и голямо търпение! И както от падащите дъждове даже твърдата земя лесно се събужда, за да произведе плодове, така се случило и с тази жена: утробата ѝ, размекната от сълзите като от дъжд и съгрявана от скръбта, започнала да се пробужда за благодатно раждане на дете“.

Анна родила дългоочаквания син и му дала името Самуил (евр. „чут от Бога“), понеже „казваше тя, от Господа (Бога Саваота) го измолих“ (1 Царств. 1:20). Останала у дома си, докато откърмила момчето, а после изпълнила обещанието си – завела го при свещеник Илий и го му поверила рожбата си, за да служи Господу през всички дни на живота си.

„Ама тя никога ли повече не го е видяла?“ – вълнува се Мони и всички деца с нея. Виждала го е, мили деца, веднъж в годината, както е писано: „Горната му дрешка правеше майка му и му я донасяше всяка година…“ (1 Царств. 2:19). Но по-важното е, че нито Самуил, нито Анна скърбели от раздялата, защото, казва свети Йоан Златоуст, любовта към Бога съединявала сина с майката и те сякаш били заедно един с друг.

„Каква силна майка!“ – сигурно и вие, скъпи родители, си мислите като мен: „Но това е майката на свети пророк Самуил! От мен не се очаква подобно нещо. Достатъчно е само…“. Тук се затруднявам. Кое е наистина „достатъчното“, за да възпитаме децата си по християнски? Не бих се измъкнала от възникналото затруднение, ако отново не намирам отговора при златословесния светител. Не просто отговор, а молба: „Моля всички вас да посвещавате на това служение синовете и дъщерите си от най-ранна възраст и да приготвяте за тях богатство, свойствено за духовния живот, не като закопавате в земята злато и не като събирате сребро, а като прибавяте в душата им кротост, целомъдрие, скромност и всички други добродетели“.

Най-сетне започвам да разбирам – за да служиш на Бога, не е необходимо на всяка цена да обличаш ленен ефод като св. прор. Самуил, но е напълно наложително да притежаваш изредените от светителя добродетеле и много, други редом с тях. А придобиването им става трудно, когато родителят не положи добра основа.

Анна положила правилната основа – с вяра и надежда отправила молитва към Благоподателя и обърнала своята печал в радост, възпяла Господа в песен: „Господ прави човека сиромах и богат, унижава го и го въздига. От праха Той подига бедния, от калта възвишава сиромаха… Господ е свет. Да се не хвали мъдрият с мъдростта си, да се не хвали силният със силата си, да се не хвали богатият с богатството си, но оня, който желае да се хвали, нека се хвали с това, че разумява и знае Господа“ (1 Царств. 2:1-10).

Само такава вярваща и благодарна майка би могла да отгледа и възпита пророк като Самуил, който да расте в благодат пред Бога и пред хората. Защото свещеник Илий не могъл да възпита собствените си синове Офни и Финеес. За тях Писанието казва: „А синовете на Илия бяха лоши човеци; те не познаваха Господа и дълга на свещениците спрямо народа… И грехът на тия младежи беше твърде голям пред Господа“ (1 Царств. 2:12, 17).

Ала грехът на свещеник Илий бил още по-голям в Божиите очи: „Защо предпочиташ синовете си пред Мене?“ – с тези слова Господ изобличил бащата, който щадял синовете си и не ги наказвал, за да се вразумят и да престанат да грешат.

Бог прославил момчето Самуил, което му служело вярно през всичкото това време. Призовал своя верен служител Самуил, а домът на Илий наказал „навеки за оная вина, дето той знаеше, как синовете му безчествуват, и не ги обуздаваше“ (1 Царств. 3:13). В дни, когато словото Господне било рядко и виденията не били чести, Бог явил славата на светия пророк Самуил, като му разкрил пророчеството за страшния край на свещеник Илий и нечестивите му синове. „И у цял Израил, от край до край на земята, се увериха, че Самуил е пророк Господен“ (1 Царств. 3:21).

Ето как Самуил, истински възпитаният в благочестие, бил издигнат за съдия над целия Израилев дом и как един възпитан от майчина утроба да обича Бога, могъл да обърне цял народ отново да служи на Създателя: „Ако от все сърце се обръщате към Господа, махнете из средата си чуждоземните богове, разположете сърцето си към Господа и Нему Единому служете“ (1 Царств. 7:3).

Мирно и спокойно живеели израилтяните по времето на свети Самуил, който само с молитва изгонвал от пределите им всички врагове и се удостоил да приеме обратно на израилска земя пленения Ковчег на завета. А когато пророкът остарял, той поставил своите синове за съдии над Израил. Ала синовете му не следвали неговия пример – взимали подаръци и съдели криво:

Евреите не искали повече съдии. Те искали да бъдат като другите народи, да имат цар. От много грехове забравили, че съдиите им били поставяни от Бога, Който чрез тях Сам царувал над Израиля. Божията воля за еврейския народ била Сам Господ да ги води. Човешката им воля капризно настоявала за друг, земен цар.

Е, мили пътешественици и родители, отново спираме на границата между два наглед еднакви, но всъщност коренно различни пътя. По кой ли път ще тръгнат евреите? А ние самите?!