Стоим и днес с децата на брега на Червено море. Взираме се в кристалночистите му води, разглеждаме мъничко ръждиво камъче донесено от някой поклонник, а пред очите ни все още потъват бойните колесници на египетския фараон:

Смиреният и кротък Моисей току-що е превел Израилевите синове посред морето като по сухо, спасявайки ги от гнева на фараона. А „народът се уплаши от Господа и повярва на Господа и на Неговия служител Моисея“ (Изх.14:31)

С децата си отдъхваме успокоени, че евреите вече твърдо ще спазват Божиите повели и благодарно ще следват своя водач. Така си мислим, ала само след три дни път през пустинята, при горчивите води на Мера, народът отново зароптал против Моисей: „Какво ще пием?“.

Господ заповядал на Моисей да хвърли дърво във водата и тя веднага станала сладка. Може би народът се успокоил? Не, мили деца. Уви, твърде често и ние правим същото – милостивият Господ изпълнява желанието на сърцето ни, а ние, вместо да благодарим, започваме да настояваме за удовлетворяването и на всички други наши желания. Така и евреите, след като утолили жаждата си със сладка вода, на втория месец, откакто напуснали земите на фараона, замечтали за египетската храна: „О, да бяхме умрели от ръката Господня в Египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защото вие ни доведохте в тая пустиня, за да уморите от глад цялото това множество.“ (Изх. 16:3)

О, колко злоба и колко жестокост били възпитали в сърцата си евреите, които, докато живеели сред египтяните, очевидно споделяли не само храната, но и усвоили техните нрави. А милостивият Господ, вместо наказание, им изпращал ангелски хляб от небето – „манна“ (евр.), покривал стана им с пъдпъдъци, за да ядат и месо, извеждал вода от скала чрез святата десница на Своя служител Моисей. Ала евреите упорствали – наистина по-лесно е да си останеш същият, какъвто си бил в Египет, отколкото да опиташ да се промениш заради Господа.

А Бог цели четиридесет години неотменно вървял пред Израилевите синове – денем в облачен стълб, а нощем в огнен. Защо? Нима не можел да ги остави да погинат от малодушните си себични желания? Или както всички деца се съгласиха с нашата пътешественичка Йоана: „Ако аз бях на мястото на Моисей, след толкова чудеса и Божия милост, щях накрая да кажа на евреите – „О, вижте какво, аз ви оставям! От днес се оправяйте сами!“.

Уви, така бихме постъпили ние. А Бог, от Когото не може да се укрие и най-малкото движение на човешкото сърце, внимава към молещите Му се и изпълнява желанията на тези, които с трепет Го почитат. Евреите непрекъснато се оплаквали от Моисей, а Господ ги избавял именно заради молитвите на праведника. Моисей поставил съдии на народа. Същият народ не преставал да съди своя водач. Божият човек изнемогвал с издигнати към небето ръце да измоли победа за Израилевите синове в битката срещу амаликитците. В същото време евреите го обвинявали, че ги е довел в пустинята, за да умрат. Моисей говорел с Бога и Бог му отговарял, а народът уплашено молел: „да не говори Бог с нас, за да не умрем“ (Изх. 20:22)

Едничък Моисей бил достоен да се изкачи на планината Синай и да получи скрижалите на Завета. Четиридесет дни и нощи Боговидецът стоял на планината, за да научи от Самия Творец тайната на сътворението и на човешкото съществуване. Какво правел народът в това време? Нетърпеливите евреи решили, че техният водач никога няма да се върне. Накарали Аарон да им излее друг бог – златен телец, направен от собственото им злато и сребро, и започнали да му се кланят.

С децата си представяме слизането на Моисей от планинския връх надолу, към стана на евреите. Каква ли небесна радост обзема душа, която е общувала толкова величествено и в същото време съкровено с Бога? Колко ли много е бързал да сподели съкровището на заповедите със своите сънародници? И вместо това – каква скръб е трябвало да изпита при вида на забравилите Бога, отдали се на безумно веселие Израилеви синове, че пред очите им да строши безценните каменни плочи, на които били изписани Божиите заповеди, даряващи живот:

1. Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене.
2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи.
3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.
4. Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог.
5. Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.
6. Не убивай.
7. Не прелюбодействай.
8. Не кради.
9. Не лъжесвидетелствувай против ближния си.
10. Не пожелавай жената на ближния си, нито дома му, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, нито вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък - нищо, което е на ближния ти. ( Изход 20:1-17)

Съвсем справедливо Господ пожелал в този миг да накаже евреите и да остави жив само Моисей, на когото казал: „Аз виждам тоя народ, и ето, той е народ твърдоглав; и тъй, остави Ме, да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от тебе“ (Изх. 32:9,10). Сам Бог сякаш заплашва в този момент да постъпи, както предложиха децата от неделното училище, но не просто да изостави неверните евреи, а напълно да ги изтреби. Единствен светият пророк Моисей се застъпил за своите сънародници и умолявал Господа: „прости им техния грях, ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал“ (Изх. 32:32). Наистина, има ли любов по-голяма от тази, доброволно да положиш душата си за ближните? Такава любов отваря вратите на Небесното царство и прави от човеците Божии приятели. Такава любов ясно свидетелства, че Моисей бил достоен да види Божията слава, макар и скрит в пукнатината на скала. Любов, скътала частичка от Божията любов така, че тя оставила своя вечен отпечатък върху вярната Моисеева душа – от този ден нататък никой не можел да гледа лицето на пророка, заради озаряващото го божествено сияние. Водачът на Израилевите синове се явявал пред тях с покрито лице.

Но за да помним, че светостта не е неизменно състояние, а път, по който всеки християнин е призван да върви, Свещеното Писание ни довежда при водите на Мерива. На пръв поглед тук не се случва нищо ново: евреите отново искат вода и роптаят против Моисей и Аарон, а светият пророк все тъй прилежно се моли и Господ му открива как да постъпи: „Вземи жезъла и свикай народа, ти и брат ти Аарон, и пред очите им кажете на скалата, и тя ще даде от себе си вода“. (Числ. 20:8)

Моисей послушно изпълнява – взима жезъла. Ала духът му вече бил преогорчен от непрестанните оплаквания на израилтяните и вместо повеленото от Господа, пророкът изрекъл пред насъбралия се народ: „чуйте, непокорници, нима можем от тая скала да ви изкараме вода?“ (Числ. 20:10).

Кратък миг на съмнение, а колко страшна ни изглежда Господнята повеля към Моисей и Аарон: „Задето Ми не повярвахте, и с това не явихте Моята светост пред очите на синовете Израилеви, вие няма да въведете тоя народ в земята, която Аз му давам“ (Числ.20:12).

Каква голяма отговорност носят водачите на Израиля винаги да явяват пред народа светостта на Господа.

Ала децата са объркани. Анна вдига настойчиво ръка: „Но нали пророк Моисей е светия?“ Разбира се, мила Анна, не просто светия, а от най-святите хора, живели на тази земя! Но и той бил човек, а сред нас, хората, няма безгрешни. Дълбоки са водите на Мерива, дори за нас, възрастните! Но вярвам, че всички разбираме колко внимателни трябва да бъдем при всяка своя стъпка, всяка дума, за да не произнасяме нищо неразумно. При водите на Мерива виждаме и колко много трябва да уважаваме и щадим своите духовни водачи – да не би да ги изкушим дори и само с думи дотам, че техният дух да се преогорчи. Защото, мили пътешественици, кой би ни водил и кой би намирал полезната „вода“ за нас?

А светият пророк Моисей продължил да води евреите – да ги храни не само с хляб и вода, а с непрестанни поучения и примери как да живеят угодно на Бога. Ала Израилевите синове все тъй грешели. Господ ги поразил с ново наказание – отровни змии хапели и убивали евреите. „И направи Моисей медна змия и я окачи на върлина, като знаме, и кога змия ухапваше някой човек, тоя, щом погледнеше медната змия, оставаше жив“. (Числ. 21:9)

Боговдъхновеният пророк направил това дървено подобие на кръст по Божие указание и така открил на израилтяните, а и на всички нас, друга съкровена тайна, която Сам Господ Иисус Христос разкрива по-късно при нощната Си беседа с Никодим: „И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човечески, та всякой, Който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (Йоан. 3:14,15)

Дълго, предълго ни се видя това пътешествие. Няма как – така е с пътешествията през пустиня. Ала с децата не сме уморени. Само жадни – жадни да научим още от чудната история на Моисей, пророк на бъдещето и пророк на миналото. Боговидецът получил от Бога толкова много откровения за историята на човечеството, че едва се побрали в първите пет книги от Библията. Моисей написал Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. По Божиите указания устроил скинията и в нея поставил ковчега на Завета, за да пази спомена за манната, с която Бог хранел евреите през време на 40-годишното им странстване из пустинята и за разцъфналия жезъл на Аарон, който засвидетелствал, че бил избран от Бога за първосвещеник. Там се съхранявали и каменните скрижали на Завета.

С пътешествениците ни остава да придружим свети пророк Моисей само до още един връх – последен – връх Фасга на планина Нево, срещу Иерихон. Преди да си отиде от този свят Господ показал на Своя верен служител обещаната земя и му рекъл: „ето земята, за която се клех на Авраама, Исаака и Иакова, думайки: „на твоето семе ще я дам“; Аз ти дадох да я видиш с очите си, ала в нея ти няма да влезеш“ (Втор. 34:4). Както тълкува любимият ни светител Йоан Златоуст, „нито законът, нито Моисей могат да ни въведат в обетованата земя, затова остават вън. Единствена благодатта може да въведе човека в обещаната земя“. св. Йоан Златоуст, Беседа върху Посланието до евреите.

Моисей видял с очите си и пожелал със сърцето си да остави на евреите и на нас, новия Израил, най-важния завет:

„Всички заповеди, които днес ви заповядвам, залягайте да изпълнявате, за да бъдете живи…и да отидете да завладеете добрата земя, която Господ (Бог) с клетва бе обещал на вашите отци. И помни целия път, по който те води Господ, Бог твой, по пустинята ето вече 40 години, за да те смири, да те изпита и узнае, какво има в сърцето ти, ще пазиш ли заповедите Му, или не. Той те смиряваше, мъчеше те с глад и те хранеше с манна, която ти не знаеше, не знаеха и твоите бащи, за да ти покаже, че човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), което излиза от устата на Господа.“ (Втор.8:1-3)

Скъпи деца и родители, нека се вслушаме в словата на „най-кроткия човек между всички човеци на земята“ – свети пророк Моисей Боговидец.