Ето че и ние, неделните пътешественици, достигаме до утешителния пристан на третата Неделя на Великия пост , наречена Кръстопоклонна. Смирено прекланяме глави пред Светия Кръст Христов, от който черпим животворни сили да продължим напред. Велика е тайната на Кръста – как от средство за скръб, унижение и смърт позорното нявга дърво се превръща в Дърво на тиха радост и благословен живот, водещ към вечно спасение? Стига само да поискаме да последваме Господа, тъй както ни призовава и днешното евангелско четиво:

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк 8:34).

Трудно нещо е да разберем какво означава да се отречем от себе си. И как аз, неотреклата се, бих могла да обясня това на чистата детска душа? Трябва ми изключително силен пример на твърда решимост да последваш Господа, отказвайки се от всички земни блага. Не е трудно да се досетя – още е жив у мен образът на тази, чиято красота, казват, била толкова голяма, че дори изкусен художник би се затруднил да я нарисува. Тази, чиято памет светата Църква празнува тази година ден преди Неделя Кръстопоклонна – света преподобномъченица Евдокия:

Наистина, благородни младежи и дори представители на властта се стичали в родния ѝ град Илиопол само за да видят красотата на Евдокия. Ала тази самарянка по род и вяра, с душа итяло, затънала в греховни дела, продавала своята хубост за пари. Имала богатство почти колкото в царската хазна, но от греховете душата ѝ била като мъртва, а сърцето – вкаменено. Всещедрият Бог, Който оставя слънцето да грее над лоши и добри, протегнал Своята милостива ръка и към тази Своя заблудена овчица, като я призовал от дълбините на нейните порочни дела.

По Божи промисъл една нощ красивата Евдокия била сама, а в съседна на нейния палат стая един монах на име Герман извършвал своите обичайни нощни молитви, произнасяйки своите прошения на глас. Веднага след това продължил да чете високо от една книга, която носел винаги със себе си и която говорела за страшния Божи съд, който очаква грешниците; за отредените им наказания, с които ще се мъчат вечно, за геенския огън и незаспиващия червей. Евдокия чувала всичко и сърцето ѝ така се умилило, че цяла нощ не успяла да затвори очи. А на сутринта наредила на слугите си да доведат при нея този, който четял до зори, и развълнувана го попитала:

– Кой си ти и откъде си? Как живееш и каква е вярата ти? Умолявам те, кажи ми цялата истина. Смутих се и душата ми се измъчва, защото чух нещо страшно и удивително, което досега не бях чувала. Ако е истина, че грешниците ще бъдат предадени на огъня, тогава кой може да се спаси?

– Господарке! Каква е твоята вяра, щом никога не си чувала за Божия съд? – попитал благочестивият монах.

– По своето отечество и вяра аз съм самарянка. Моето богатство е безмерно.

– Имаш ли мъж, господарке? И откъде имаш това безмерно, както казваш, богатство?

– Законен мъж нямам, а богатството ми е събрано от много мъже. Ако богатите ще бъдат осъдени, то каква полза имам? Много по-добре е за мен без богатството да получа вечен живот, отколкото да погина.

– Ако искаш да се спасиш, дъще моя, направи както те съветвам: извикай един от християнските презвитери и той, след като те научи, нека те кръсти.

Евдокия веднага изпълнила заръката на монаха, а когато презвитерът дошъл при нея и я попитал каква е причината да пожелае да стане християнка, тя съкрушено изповядала:

– Аз съм самарянка по произход и по вяра и съм била съпруга на целия свят. Изповядвам пред теб с една дума цялата истина. Аз съм море от злини, а когато чух, че грешниците ще се мъчат във вечния огън, реших да стана християнка.

Виждате ли, деца, един миг, в който Евдокия изповядала цялата истина за себе си, без да скрие нищо; един миг, в който осъдила себе си за многото свои грехове и се разкаяла за тях от дълбочината на решителното си сърце; един миг, в който тръгнала по стъпките на нашия Господ Иисус Христос и не се обърнала повече назад. Нека само си представим (о, дали изобщо можем да си представим) колко голямо било нейното богатство, каква власт и слава имала сред своите съграждани, колко много бисери, диаманти, злато и сребро и всякакви съкровища блестели сред нейното неизмеримо богатство…

Впечатлителният Любчо вдига плахо ръка и пита невярващо:

– Нейните съкровища по-големи ли са били от тези, които ние двамата с Анна нарисувахме на дъската?

О, от вашите собственоръчно изрисувани съкровища едва ли някъде ще се намерят по-големи, мило мое момче! Защото и те, макар и само образ върху бялата дъска, се появиха там от любов към Господа; от силно желание да разберем подвига на една свята решителна душа, оставила всичко заради своя Творец и Създател, отрекла се от себе си, от целия свой греховен живот и с радост понесла на крехките си женски рамене спасителния кръст на доброволните страдания в името на Господа.

На такива велики души Бог дава благодат да извършват поразителни чудеса и чрез тях да обръщат към Христа царе и управители, бедни и богати до последния гражданин на Илиопол. Светицата приела монашески постриг и смирено заживяла в манастир с труд и молитва. Заради своя богоугоден живот Евдокия получила от Бога и дара на мъченичеството. Безумният управител наредил да отсекат честната ѝ глава насред женския манастир, без съд и присъда, а святата душа на преподобномъченицата с радост отишла при Господа, за да се моли за всички, които днес с вяра и любов се покланяме и възпяваме:

„Радвай се, живоносен Кръсте, непобедима победа на благочестието, райска врата, твърдина на верните, ограда на Църквата! Чрез Теб тлението бе разрушено и премахнато, и потъпкана бе властта на смъртта, а ние се възнесохме от земята на небето; Ти си оръжие непобедимо, противик на бесовете, слава на мъчениците, истинско украшение на преподобните, пристанище на спасението, ти даваш на света велика милост!“ (събота на Великата вечерня, на „Господи воззвах“).