Неделя на прошката – класната ни стая бързо се изпълва с пътешественици, все още развълнувани от вчерашните снежни приключения навън, а Лазар бърза да попита:

— Госпожо, какво ще рисуваме днес на дъската?

О, днес ни е необходим цял един град от средновековни мостове, кули, златни мини и причудливи скали, така че талантливите наши художници веднага се залавят на работа:

Прекрасен е, нали? Но не красотата на града е важна днес за нас, а съвършенството на една човешка душа, родена в този град, наречен Кратово; красотата на свети великомъченик Георги Софийски Нови – най-изкусния златар, който превърнал собствената си душа в духовно злато.

С децата веднага обикваме този разумен младеж, когото Бог надарил с необикновена хубост:

„Тънък и висок на ръст, с продълговато лице, възрус, с вежди издигнати и гъсти, нос гърбав, пръсти на ръцете – дълги и тънки. Смирен по нрав, мълчалив и кротък, и украсен с всякакви добродетелни дела. Всички изпреварваше с поклона си и всеки свой познат наричаше „господин“. Никога не се смееше неразумно, нито пък излезе някога скверна дума из устата му, нито се похвали с нещо, нито завидя някому.“

Красивият Георги се преместил да живее в нашата София, наричана по онова време Сердика. Тихо и скромно се трудел в своята работилничка, но бил толкова старателен, че веднага се прочул като вещ в занаята майстор златар. Скоро при него започнали да идват не само българите, но и турците, владеещи тогава българските земи. Виждайки такава неземна красота, агаряните започнали да се опитват по всякакви начини да привлекат свети Георги към своята нечестива мюсюлманска вяра. Дошъл веднъж един от техните първенци да си поръча нещо и започнал да го убеждава:

— О, юноше, ако би пожелал да се отречеш от вашата скръбна служба и да пристъпиш към нашето хубаво учение, ти би се оженил за дъщерята на най-първия в този град и би бил на почит от всички заради твоята красота. Не подобава такава красота да пребъдва робски в тази бедност, но трябва роби и робини да ти служат!

А Георги му отвърнал:

— Благодаря ти, че добре се грижиш за мене! Но кажи ми истината, за която ще те попитам: тази слава, за която ми говориш вечно ли пребъдва, или ще престане?

— Наистина тя ще престане.

— А кой е добрият живот?

— Добрата вяра и после телесната чистота.

— Добре каза: добрата вяра! Но чистотата каква трябва да бъде?

— Често да се миеш.

— Ако човек живее в преяждане и пиянство, Бог приема ли такива в рая? Всичките султани и паши, както виждам сега, са поробени от тези нечисти дела и зле загиват без покаяние до края на живота си. Как ти ме учиш да отстъпя от истинската вяра, която води към Бога и ни прави наследници на небесното царство? Но махни се от мене! Не ме мами! Не можеш ме отлъчи от любовта ми към Христа!

Агарянинът си отишъл посрамен, а злобата на турците все повече растяла, докато най-сетне не го наклеветили пред турския съдия, че уж хулел тяхната вяра. Те нагло излъгали и самия Георги, че съдията го вика по работа. А кроткият юноша им повярвал и тръгнал с чисто сърце към беззаконното съдилище. И ето, съдията му заговорил ласкаво:

— О, юноше, изкусен и сръчен в златарството. Можеш ли да ми изковеш неща, както аз обичам? Разбрах, че си майстор в тези работи. Но аз имам и друго нещо да ти кажа: ако ме послушаш, добре ще бъдеш, ако ли не, зле ще загинеш! Отречи се от Христа и мини към нашата вяра!

Едва тогава свети Георги осъзнал защо са го довели при съдията и си казал: „Виждам, че затова съм доведен тук, да се подвизавам за моята вяра, а не заради моя занаят. Но Господи Иисусе Христе, дай ми да отговарям с умни думи и ме научи да изпълнявам Твоята воля!“.

Виждате ли, дечица, кое е първото, което прави свети Георги? Моли Господа да му помогне! Защото ние нищо не можем да правим без Него и чрез Него „дишаме, живеем и въобще съществуваме“. Нали дори и само да се разболеем от някоя настинка, виждаме, че не можем сами да се изправим от леглото. В този момент Любчо усмихнато вдига ръка: „Аз мога да стана!“. Да, вероятно ще станеш, мило мое смело момче, но дали няма да си изхабил и последните си сили? И какво ще кажат тогава мама и татко? Сега вече и Любо е убеден, че трябва да постъпваме като свети Георги и да търсим за всичко Божията помощ. Вече нямаме търпение да продължим историята за мъдрия юноша, който заради своята вярност към Господа получил благодатта да изобличи цялото мохамеданско учение и свързаните с него заблуди и така да се превърне в учител за вечни времена на всички, търсещи истината:

„Не може да бъде Мохамед да е говорил с Бога! Защото когато Бог слезе на планината Синай, под планината стоеше множество еврейски народ и трепереше от страх, като Го гледаха да слиза с мълнии и огнен облак. После, когато се роди Христос, дойдоха персийските царе и Му се поклониха. Сам Христос извърши много чудеса пред всички. И още: когато се възнесе на небето от планината Елеон, там присъстваше множество народ. А за вашия Мохамед кой видя и кой чу, на кое място е говорил Бог с него? Ние знаем добре, че не Бог му е говорил, а сам си е написал лъжливото учение и го предал на човеци, неопитни във вярата.“

„Но аз ще ти кажа кой е вашият Мохамед. Христос е рекъл: „В последно време ще се явят лъжепророци и ще извършат знамения и чудеса, обаче не им вярвайте“. Тия Христови думи се сбъднаха, защото всички християни не приеха лъжепророка Мохамед. Но намери ви вас неопитни и без никакво писание или закон преди неговото идване и нищо незнаещи от Божественото Писание, и пося във вас своето плевелно учение, като се нарекъл пророк и вратар на рая. И книга написал, която уж била паднала от небето, когато той спял. Него именно вие приехте като ангел Божи, който сам за себе си свидетелства. Аз не го приемам нито за пророк, нито за светец! Всички, които вярват в него, нека ги постигне неговата съдба! А аз съм си Христов и тук, и в бъдещия век!“

При тези думи на светеца множеството агаряни не издържали, завикали и се втурнали към Георги като вълци върху агне; биели го по страните, заплювали го, блъскали… Сетне вързали ръцете му назад, поставили на врата му желязно въже и го повели:

— Дойдете всички пазители на нашата мохамеданска вяра и носете дърва да изгорим този, който похули нашия закон и пророк.

Хвърлили мъченика в огъня, а той продължил да се моли невредим насред пламъците. Ужасени, турците го питали:

— Георги, нима не усещаш огъня?

— Да, не го усещам, понеже Творецът на огъня и огъня превръща в роса. По благодатта на Христа аз не се боя нито от този огън, нито от бъдещия! Както ви казах най-напред, така ви говоря и сега: нищо не може да ме разлъчи от любовта ми към моя Христос, нито пък огънят ще ме изгори докрай, както вие казвате, а само ще ме пресели от този свят в безкрайната светлина.

Малко след тези свои думи, свети Георги предал мирно духа си в Божиите ръце. Тялото му останало неподвластно на огъня, а освирепелите турци продължавали да изнасят от къщите си всяка непотребна вещ, която да послужи за разгарянето на още по-голям огън – така силно желаели да видят тялото на мъченика изгоряло насред пламъците. Ала едно са човешките мисли, а друго – Божиите съдби!

В своето безсилие мохамеданите започнали да мятат и кости от умрели животни, та поне така да осквернят пречистото тяло на мъченика. Ала станало чудо – животинските кости изгаряли, а тялото продължавало да си стои нетленно насред огъня, както сам светецът предрекъл!

Няма го предишното оживление в класната ни стая. Седим с децата и мълчаливо наблюдаваме снимка на огромна клада, намерена някъде из интернет. А любознателният Сава пита:

— Още ли гори този огън? – О, той е убеден, че това е същият онзи огън, запален преди векове, за да изпепели тялото на светия великомъченик Георги, но така и не успял.

Още гори, момчето ми. Все още гори огънят на безумните ни светски стремежи и желания и изпепелява всичко материално, до което се докосне. Но има и един друг огън – тих, милващ и спасителен – огънят на любовта към Бога. Който придобие тази любов, той не изгаря – също както свети великомъченик Георги Софийски Нови. Но как да влезе този скъпоценен дар, наречен любов, и в нашите сърца?

Това е въпрос, към чийто отговор се стремим винаги, през целия си живот. Но днес, особено днес, можем да поставим начало, като кажем на нашите духовни отци, на обичните ни бащи и майки, братя и сестри, на близки и далечни, на приятели, и дори на врагове: „Простете ни и се молете за нас!“.