Първи февруари – студът навън се опитва да превърне лекия дъждец в едва прехвърчащи снежинки и да напомни, че е зима. А в нашите души е празник, защото днес почитаме светия Ефески митрополит и изповедник Марк:

Внимание, скъпи родители, изправяме се пред едно от най-трудните ни пътешествия досега и имаме нужда от вашата подкрепа. Но в същото време тръгваме с блага надежда, че сам свети Марк ще ни помага да осъзнаем колко ярка е светлината на неговия подвиг. И нека никой не помисля, че този разказ е достъпен само за нас, възрастните, защото нашите пораснали деца вече са готови да ни докажат, че грешим.

Е, време е! Стоим смълчани пред стените на Константинопол. Какво величие, красота и сила са събрани в столицата на Византийската империя! Катето едва успява да поеме дъх при прочитането само на имената, с които хората наричали царствения град – Новият Рим, Вторият Рим, Вечният град, Цариград, Великият град… Константинопол бил и градът на Великата църква „Света София“. Ала в тъжно време пристигаме ние с децата – 1437 г. Великият град вече бил от малкото останали незавладени от турците територии на славната Византийска империя.

Както свидетелства и Великият ритор Мануил за онези времена: „Императорът Йоан VIII Палеолог като видя, че племето на Агар от ден на ден се множи, а нашето отвсякъде се стеснява и страхувайки се да не би те да завладеят и самия царстващ град, сметна за необходимо да спечели италианците за свои съюзници. А това не можеше да се постигне, без да се свика събор, на който да бъдат изследвани всички различия във вярванията“.

Сред поканените да придружат императора на събора – заради своя свят живот, ученост и красноречие бил и свети Марк, митрополит Ефески.

„Как мислите, деца? С какво биха стигнали до Италия?“ – след някои напълно невъзможни версии (напр. с кола), други относително приемливи (като: с коне), накрая Лазар непоколебимо възкликва:

— С кораби!

И както можете сами да се уверите, на нашата дъска веднага се появиха множество византийски кораби – съвсем достоверни наглед:

А докато тече подготовката на необходимите за пътуването плавателни съдове, децата с интерес следят историята за свети Марк, митрополит Ефески:

Роден в Константинопол около 1392 г. Бащата, Георги Евгеник, бил дякон и главен библиотекар във Великата църква „Света София“, а също и професор. Той бил и първият учител на свети Марк. Майката Мария също била от благороднически род. Нарекли своя син Мануил. Още юноша, изучил много бързо риторическите и математическите науки, като надминал всичките си съученици. Скоро младежът от ученик станал учител и директор на Патриаршеското училище. Бил ритор (почетно звание или длъжност за професионален оратор, учител по красноречие или висш държавен чиновник, който подготвя официални речи). Живеел в света, но водел строг живот на монах. Бил любим духовен син на Константинополския патриарх, желан съветник и наставник на императорите по всички сложни въпроси на вярата. И както по-късно ще сподели един негов ученик: „Той повече от всеки друг събуждаше в нас ревност към истината“.

Любовта към истината е най-отличителната черта на целия живот на свети Марк. Заради тази любов младият човек не избира човешката слава, нито бляскава кариера при императорския двор, нито престижното положение на главен ритор. Младият Мануил избира тесния и скръбен път на монашеството – от любов към Господа, Който е самата въплътена Истина.

На 26 години Мануил бил постриган за монах Марк в Манганската обител, където малко по-късно приел и свещенически сан. Поел своя нов път със смирение, решителност и готовност да служи на Господа докрай. И Господ призовал Своето вярно чедо – през 1437г., след 20 години монашески трудове, свети Марк бил въздигнат в архиерейски сан на прочутата в древността Ефеска митрополия, а по негово време – бедна и разорена, вече завладяна от турските нашественици. По думите на родния брат на светеца, Йоан Евгеник „той прие високия духовен сан единствено, за да защити Църквата със своето слово; тя се нуждаеше от цялата сила на неговото слово, за да я удържи от уклона, към който вече я въвличаха нейните нови водачи. Той един само се яви даже до края като двуостър меч за беззаконните, боговдъхновена тръба на богословието и непресушима река на писанията на светите отци“.

На 24 ноември 1437 г. императорът, Константинополският патриарх и още 22 архиереи, сред които и свети Марк Ефески, пристигат във Венеция, а оттам – във Ферара на разноски на папата. На свети Марк му предстояла пламенна борба за Православието, в която останал сам. А колко добри надежди хранели всички в началото! Императорът се надявал, че чрез този събор ще си осигури подкрепата на Запада и ще спаси Византия от османското нашествие. Патриарх и епископи вярвали, че престоят им в Италия ще бъде увенчан с възстановяването на единството между Източната православна църква и изпадналата в ерес (по онова време – вече почти от 400 години) Римокатолическа църква. Както сам свети Марк пише по-късно в послания до паството: „Без да обръщам внимание нито на моята немощ, нито на трудността и големината на делото, но надявайки се на Бога вярвах, че с нас всичко ще бъде добре и ще извършим нещо велико и достойно“.

На свети Марк, като на най-учен и красноречив от цялата византийска делегация, било възложено да изготви и приветственото слово към папа Евгений ΙV. Силни и истинни били думите, които светителят изрекъл. Ала те се сторили тежки не само на папата, но предизвикали негодуванието и на император Йоан, който бил готов на компромиси във вярата още от самото начало на преговорите. Напразно светителят призовавал папата: „Някой друг е нанесъл рана, а ти ѝ дай да зарасне; някой друг е разделил, а ти съедини… Представи си в ума кървищата на християните, проливани всекидневно, и горчивото им робство под варварите, гаврата с Христовия кръст, разрушаването на молитвените домове – всичко това може да се прекрати чрез мира и единомислието между нас, стига да поискате, като се откажете от вашата сухост и неподатливост и отстраните онова, което ни смущава“.

С децата започваме да съзираме величието на свети Марк дори от първите му думи на събора. Не ни е нужно, нито пък необходимо, да си обясняваме сложни догмати. Достатъчно ни е да слушаме внимателно пламенните слова на Ефеския изповедник Марк – като пълноводна река, вечна, непресушима, напояваща ни с думи за живот:

• „Бог, Който е говорил в божественото Писание, предвиждайки неустойчивостта на човека, не е оставил и едно изречение, което да би изглеждало непълно, без да го попълни в други или пък да даде някакво указание, или което е могло да доведе до заблуждение, без да го поправи на други места, така че да се сбъдне казаното: „Те всички са ясни за разумния и справедливи за ония, които са придобили знание (Притч. 8:9).“
• „Щом не говорим едно и също, очевидно този голям и неизлечим разкол е в нас и до днес. И къде не говорим едно и също? – Не по ъглите, не в някаква потайност или на лични събирания, а в общия Символ на вярата, в изповядваното при кръщението, в християнския печат. Но ако подправящият царската монета заслужава голямо наказание, то преправящият общия печат на християнското изповедание какво наказание ще получи? Вие, въвеждайки нововъведения, сте принудени да изпаднете в разногласие със самите себе си, с общите отци, а след това и с нас.“

Примерът за подправената царска монета се оказа твърде впечатляващ за нашите пътешественици и те веднага побързаха да изобразят най-разнообразни царски монети с вярата, че никой не би дръзнал да ги фалшифицира, тъй като са измислени от самите тях:

А ние се пренасяме във Флоренция, където продължават заседанията на събора. Свети Марк писмено и в словесни спорове е разяснил на латинците всички подлагани на обсъждане догмати. Ала воля за съгласие няма. Постепенно всички православни осъзнават, че целта на западните епископи е Православната Църква да бъде изцяло подчинена на Запада в лицето на папата, както и да бъдат признати всички погрешни и еретически схващания на римокатолиците по отношение на вярата. Латинците прилагат дори непочтени средства, с които да принудят православните да отстъпят от преданията на апостолите, на светите отци и на боговдъхновените 7 вселенски събора. Стигат дотам, че започват да измислят несъществуващи цитати и да представят фалшифицирани книги, само и само да постигнат своята мерзка цел. Отново свети Марк най-точно ни описва безсрамието на западните епископи: „Да говорим това бе същото като да пееш в глухи уши или да вариш камък, или да сееш на камък, или да пишеш върху вода“.

„Да пишеш върху вода?!“ – при тези думи прихва и най-новият ни пътешественик Любомир. За всички е ясна невъзможността на делото. За всички деца. Ала за византийския император Йоан VIII Палеолог това съвсем не било така ясно. Привлечен от стремежа да „спаси“ Византия, като предаде Православието, византийският владетел изрича страшните слова: „Всеки, който възпрепятства сключването на тази уния, е по-лош предател и от Юда!“. Измъчени от дългия престой, страхуващи се от императора и мислещи, че помагат на родината, 33 православни епископи подписват позорната уния. Липсва подписът само на един – свети Марк Ефески. Както свидетелства неговият житиеписец, „във времето, когато всички се разбягаха пред противника, той пред царе и властници с открита глава възвестяваше Истината, мъжествено борейки се, като неотклонно вървеше по стъпките на светите и богоугодни отци“.

Когато папата разбира, че Ефеският митрополит Марк не е подписал, гневно произнася думите: „И така, ние нищо не направихме!“.

Единствен Марк останал верен на Бога и изповядал: „Никога няма да подпиша унията, защото в делата на вярата не може и дума да става за никакъв компромис! Възможно ли е да има нещо средно между истина и лъжа; между светлина и тъмнина; макар между светлината и тъмнината да може и да се намери нещо средно, което се именува „полумрак“, между истина и лъжа обаче не може да бъде намерено нищо средно“.

Когато през 1440 г. император и архиереи се завърнали в Константинопол, народът презрял всички предатели на Православието и обикнал още по-силно Ефеския изповедник. Йоан VIII Палеолог първо се опитал да приласкае свети Марк, като му предложил да го направи патриарх, а когато светителят решително отказал, издал заповед за неговото арестуване. Нов славен венец прибавил свети Марк към множеството си подвизи, когато бил заточен за две години на остров Лимнос. Изгарящ от силната жега на острова, до краен предел измъчен от болестта, която търпеливо понасял още на събора (мъжественият изповедник бил болен от рак на стомаха), светителят имал само една грижа: да запази православния народ от лъжливите мъдрувания на латинците и така да послужи на Истината до последния си дъх, та дори и след смъртта, както свидетелстват собствените му слова пред верни негови духовни чеда, събрали се край смъртния му одър: „Аз заявявам и свидетелствам пред многото събрали се тук достойни мъже, че ни най-малко и по никой начин не желая и не приемам общение с патриарха или с тези, които са в общение с него – нито в този живот, нито след смъртта ми. Аз напълно съм уверен, че колкото по- далече стоя от него и от подобните нему, толкова съм по-близко до Бога и до всички светии“.

На 23 юни 1444 г. свети Марк напуснал този свят, като се преселил при Този, Когото винаги прославял с добрите си дела и с изповядването на Христовата Истина. В своите послания до верните Ефеският изповедник радостно възвестявал скорошния край на нечестивата уния и укрепвал духа на верните с богомъдри послания: „Ала Божието слово и силата на Истината не могат да бъдат завързани, а още по-силно текат и разцъфтяват, и много от братята, ободрени поради моето изгнание, прогонват беззаконниците от всички страни като смет, като не им позволяват нито да служат, нито въобще ги поменават като християни“.

Каква сила на вярата и на духа! „Истински духовен великан“, мислим си с децата. Колкото повече научаваме за свети Марк, толкова по-мънички изглеждаме, потънали в сивото ежедневие, малки капчици дъжд, неможещи да се превърнем в кристалнобели, чисти снежинки… А ревнителят на Истината, изповедникът на чистотата на святата ни вяра, вика през вековете и към нас. Дали ще го чуем? Как искам и аз да се вслушам в богогласната тръба на светител Марк, която да разруши Йерихонските стени на моето самодоволство:

„Докога, клетнико, ще позволяваш благородството и честта на душата ти да бъдат погълнати от суетни неща? Докога ще сънуваш и кога сериозно ще се отнесеш към истината?“

В този забележителен ден с радост приветстваме с „Добре дошли“ двама нови пътешественици – Доротея и Любомир. Пожелаваме им винаги да носят Истината в сърцата си!