Загадъчно-прекрасно е днешното ни пътешествие с децата от неделното училище. Предстои ни да научим много. Стига само да поискаме да чуем призива на Църквата, която днес велегласно проповядва със словата на Евангелието: „Дойди и виж!“ (Йоан 1:46).

Не са ни необходими убедителни думи, нито силно зрение. Нужно ни е само вярващо сърце. Дали сме готови? Дали някога ще бъдем напълно готови? Все пак тръгваме! Надеждата ни е водител. Вървим към необятна тайна – „тайната на седемте звезди и седемте светилника“ (Откр. 1:20). Тайна съкровена и непостижима. Но не тя е нашата цел. Не, просто пристъпваме в благословената земя на Смирна, за да видим и ние с очите си изпълнението на Господнето обещание към Смирненската църква: „Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота!“ (Откр. 2:10).

Като живо свидетелство, украсено с благолепния венец на вечния живот, бил мъченическият подвиг на чествания вчера свещеномъченик Поликарп, епископ Смирненски:

Децата са особено привлечени от чудната история на малкото сираче Поликарп. Техните състрадателни и чисти сърчица веднага откликват на мъката да останеш без родителска грижа. Затова и благодарността им към Господа е голяма, че нашият Създател веднага промислил за малкия Поликарп и изпратил Своя ангел да нареди на благочестивата бездетна вдовица Калиста да осинови бедното сираче. А колко голяма е наградата на тези, които проявяват такава милост, свидетелстват и нашите деца, скъпи родители. Те най-грижливо попитаха няколко пъти за името на добрата Калиста, впечатлени от великодушието ѝ.

Ала вълнението в класната ни стая нараства невъобразимо, когато богатата вдовица трябвало да замине за далечно имение, а през това време нейният син Поликарп раздал всичко на бедните и немощните в града. Жито, вино, елей и всякакви скъпоценности от хранилищата на неговата благодетелка сякаш се стопили под щедрата ръка на младия момък. Обедняването било толкова голямо, че когато Калиста се завърнала, един от слугите се оплакал от Поликарп и ѝ разказал всичко…

В този момент Йоана вдига плахо ръка:

— Майка му много ли му се е карала? — пита притеснено тя и виждам как децата още повече се привързват към младия Поликарп.

Така изглеждало, мили дечица. Защото Калиста се отправила към складовете да провери дали е вярно твърдението на слугата. Но ги намерила по-пълни, отколкото били преди нейното заминаване!

Тя не знаела, че Поликарп се е помолил на Господа Той, Всемилостивият, Сам да възпълни недостига в хранилищата.

Развълнувани от този неочакван обрат децата също се опитаха да пресъздадат на дъската изобилието от съкровища:

И добре че с искреността си Поликарп убедил своята майка Калиста да не наказва онзи слуга: „Умолявам те, господарке, не наказвай друг освен мен. Този слуга заслужава не наказание, а похвала заради верността и предаността си към теб. Той ти каза цялата истина: наистина, у нас намаляха всички богатства и се изпразниха всички складове, понеже, като гледах гладуващите наши братя, им раздадох всичко. Но те помолиха Бога и Той изпрати Своя ангел, който да възстанови и препълни твоето имущество, за да можеш и ти да оказваш щедра милостиня“.

Така още като юноша свети Поликарп проявил онова дивно смирение, което го наставлявало да приписва всяко добро дело на Бога и което научило и неговата майка Калиста да проявява още по-голямо усърдие в раздаването на милостиня на бедните до самата ѝ смърт.

А когато добрата вдовица си отишла от този свят, благоразумният Поликарп раздал абсолютно всичко на нуждаещите се и се грижел само как да придобие благодат пред Бога.

Силно е благоуханието на такъв стремящ се към съвършенство живот! То привлича всички към себе си. Затова и първият епископ на град Смирна – Вукол – горещо обикнал младия Поликарп. Ръкоположил го за дякон и му предал грижата за наставляване на паството чрез дара на словото, който отрано го отличавал от другите.

Светостта търси святост, за да бъде „Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас“ (Еф. 4:6). Светостта се радва на святост, когато види как смъртен човек просиява с всичките сили на своята душа. И не било случайно, че младият дякон Поликарп спечелил любовта на двама от първите апостоли. И свети апостол Павел, и свети апостол Йоан Богослов го взимали при някои от своите апостолски пътешествия, за да споделя с тях всеки труд по благовестието. А когато видели неговото преуспяване в добродетелите, те промислително го изпратили обратно при престарелия вече епископ Вукол. Светият архиерей ръкоположил своя любим духовен син Поликарп за презвитер, а на смъртния си одър отново му поръчал да пасе словесното стадо.

Тогава събралите се за погребението на св. Вукол епископи ръкоположили свети Поликарп за епископ. Но колко чудно било това ръкоположение: Божия светлина озарила всички в църквата; някои видели бяла гълъбица, която сияела като мълния и летяла около главата на свети Поликарп; други го съзерцавали като воин; трети – в царска порфира, а на една девица той се сторил много по-висок, отколкото бил в действителност, и дрехата на дясното му рамо била обагрена в червено. Самият Поликарп, прекланяйки колене за посвещението, видял пред себе си нозете на Господа.

Погледите на децата от неделното училище, замечтано зареяни нависоко в опит да съзрат очертанията поне на бялата гълъбица, ясно показват, че са там – присъстват духом на великия момент на посвещението. Но все още за тях предстои да научат за много и вълнуващи моменти от житието на свети Поликарп, свидетелстващи отново и отново за силата на Христовата вяра, която благодатно превръща всяко простичко човешко действие в изумително чудо. Наистина, не е ли чудно:

:: да посети друг епископ и натъжен от немотията му, да измоли от Единствения Благодетел неоскъдняващо изобилие на земните блага за своя отруден събрат?

:: да бъде предупреден от ангел, че гостилницата, в която е отседнал, ще се срути поради греховете на гостилничаря, но светият най-смирено да се вслуша в думите на своя дякон, който не искал да излезе от дома и лениво възразявал: „Още не е преминал първият сън, свети отче, къде ще ходим? В постоянните си размишления за Божествените Писания сам не спиш и на другите не даваш да спят.“?

Да, за нас, съвременните хора, да се вслушаш в думите на ближния и да изпълниш неговата воля, е не по-малко чудо от това да бъдеш така праведен, че Господ да те избави от сигурна смърт.

Такъв бил свети Поликарп – свят ученик на свети учители – изпълнен също като тях със силата на Светия Дух. Затова и бесовете викали: „Горко ни, тук идва Поликарп, ще бъдем принудени да бягаме оттук против волята си“. Дори и князът на Смирна, изправен пред опасността градът му да изгори от пламналия пожар, признал силата на светостта: „Никой не може да спре пожара, освен учителя на християните, Поликарп!“, а огънят потвърдил думите му – от молитвата на светия епископ пожарът утихнал, като че залят с вода. Когато видели това чудо, много хора си помислили, че Поликарп е бог. А смиреният епископ благочестиво наставил смирненци да познаят истинската Светлина и привел множество народ към вярата в Господ Иисус Христос.

Нищожният градски пожар утихнал по молитвите на свети Поликарп. И пак по неговите молитви и трудове се разгорял един по-силен „пожар“ – разрастването на православната вяра! Силен на дело, но силен и в словото, свети Поликарп написал множество послания до християни от цял свят. Неговите послания до филипяните били толкова точно изложение на вярата, че се четели по време на богослужение. Живот – пламък, принесен докрай в богоугодна жертва!

Когато на императорския престол в Рим се възкачил Марк Аврелий, наричан още „императорът философ“, той започнал жестоко гонение срещу християните.

Анна справедливо възразява: „Но как така „философ“?! Нима може да е мъдър този, който преследва християните?“.

И ние това се питаме, наблюдателна Анна. И не само ние: дори слугите, които били изпратени да доведат на съд свети Поликарп, като видели неговата достойна осанка, кроткото, дружелюбно и благообразно лице, излъчващо радост и спокойствие, също се питали: „Трябваше ли толкова много да се трудим и стараем да намерим този старец?“.

Но изпълнявайки нечестивата заповед, го хванали, качили на едно магаре и повели към Смирна. Денят бил Велика събота.

Доблестният Христов епископ Поликарп вървял с радост към съдилището, предизвестен три дни по-рано в сънно видение, че е дошло време да пострада за Христа. Насън той видял как възглавницата му пламва и изгаря. Наяве безчовечният съдия го осъдил на изгаряне, а свети Поликарп изповядал докрай своята любов към Спасителя, като зовял: „Благодаря Ти, Господи Боже, че си благоволил да ме причислиш към чина на Твоите мъченици и изповедници!“.

Когато произнесъл „Амин!“, слугите запалили огъня, но о, чудо, пламъкът обкръжил светеца и се издигнал над главата му, ала не го докосвал:

Верните усетили силно благоухание, а разгневените юдеи и езичници насъскали надзорника да прониже светия с дълго оръжие. Вместо да настъпи мигновена смърт, от раната на свети Поликарп изтекла толкова много кръв, казват, като поток от извор, че угасила огъня…

Този път ни прекъсва високо вдигнатата ръка на Моника: „Кажете, наистина, те успели ли са изобщо да го убият? Не са ли се отказали след това чудо?“.

Не, мила Мони, злобата почти никога не се отказва. Но не заради нея, а по великия Божи промисъл там било угодно Богу да пострада мъченически свети Поликарп. Съдията издал лишената от смисъл заповед: този, когото видели малко преди това недокоснат от огъня, те, безумните, осъдили да бъде изгорен! Живелият като истински светилник, пламтящ наставник в спасителната вяра епископ Поликарп, трябвало да завърши своя земен път в благодатния пламък на мъченичеството.

Християните в Смирна събрали светите му останки сред пепелта. Те били за тях и за всички нас „по-чисти от злато и много по-ценни от скъпоценни камъни“.

„Но защо?“ – този въпрос продължава да смущава децата. „Защо се е случило?“

За да тържествува Православието, мили дечица! За да побеждава с примера и силата на духоносните отци на Църквата всяка неправилна мисъл, всяка ерес в лесносклонимите ни към грях души: с всеки следващ мъченик за вярата, с всяка светла икона, изобразяваща Божествения лик на Господа, на Пречистата Владичица наша Богородица, на всеки сонм славни светии, показващи ни верния път; освещаващи и нас чрез своята святост; насърчаващи ни да изгорим докрай всяка своя нечистота в пламъка на чистата Божия любов.

Нека побеждава, нека тържествува и принася плод Православието у всички нас, предприели дълго пътешествие до Смирна, за да видим и чуем: „Който побеждава, няма да бъде повреден от втората смърт“ (Откр. 2:11).

Стига само да имаме сърца от пламък!

Свещеномъчениче Поликарпе, моли Бога за нас!