„Днес пролетта благоухае и обновеното творение ликува“ – Томина неделя е. Неделята на обновлението. Сърцата ни още трептят, облагодатени от радостния възглас на пасхалната нощ: „Христос воскресе! Воистину воскресе!“.

Чудно. И моето сърце, същински камък, откликва на всеобщото трептене. Макар и уморено от суетност, макар и здраво вързано от грехове. И все пак, чуло радостната вест, не спира да тупти и да повтаря: „Христос възкръсна! О, Христос наистина възкръсна!“.

Поглеждам и в очите на децата от нашето неделно училище – отново тиха радост, мир и светлина, извиращи от безусловна вяра, така естествена за чистите души. А ти, окаяно мое сърце, как би могло още дълго да трептиш от радост, щом черпиш сила само от чуждия пламенен пример?

И не заради децата, скъпи родители, които в този момент знаят много повече от мен. Не заради тях, а заради самата мен, заради всички, които все още не могат да накарат сърцата си да повярват, днешното пътешествие в неделното училище не ни води напред, както обикновено. Днес се връщаме назад във времето на изминалата вече Велика седмица, за да проследим отново всяка стъпка на Господа по пътя на страданията и да се запитаме как всеки един от нас е следвал този най-спасителен „Път и Истина, и Живот“.

Велики понеделник – денят след тържественото влизане на Господ Иисус Христос в Йерусалим. Тогава всички възклицавали: „Осанна! Благословен Идещият в име Господне!“. А само ден по-късно народът чул ясно изреченото пророчество на Спасителя за разрушаването на Йерусалим; чул и притчите за изсъхналата смоковница, изобразяваща самия еврейски народ, както и тази за злодеите лозари.

Така Господ казвал истината на всички, за да ги накара да бъдат будни и да помнят: всеки, който се окаже безплоден, ще бъде отхвърлен.

Истината не е лицеприятна. Гордите евреи не обичали да слушат думи, предвещаващи нещастия. Те предпочитали хвалебствените речи, без да се интересуват кое е истина и кое – лъжа. Интересно, колко много приличам на тях. Мисля си, ами ако аз бях там, дали нямаше да запуша ушите си или да избягам от най-въжделеното място – близо до Господа? А в същото време въображението ми рисува опияняващата ума картина: как аз съм не по-малко от някой от Христовите апостоли и точно изпълнявам всяка Негова дума. Но нека си задам най-болезнения въпрос: Ще повярвам ли истински, или, уви, ще бъда поредното доказателство за непреходните думи на пророка: „Господи, кой повярва на това, що чу от нас?“ (Ис.53:1).

Защото и десетте девици от притчата, която се чете на Велики вторник, също мислели, че вярват. Ала от десетте само пет се оказали разумни, а другите – неразумни. Само пет имали и вяра, и дела според вярата и така мъдро се приготвили да влязат в чертога на Младоженеца. А аз, неразумната, твърдя, че имам вяра, пренебрегвайки думите на апостол Яков: „Вярата без дела е мъртва“ (Иак. 2:17).

И даже съм готова да споря: как да не съм готова, като имам светилник?! А дори и да нямам, децата състрадателно ми нарисуваха много такива на дъската и искат да ми ги дадат:

О, мили дечица, никой не може да даде светлината на добродетелите вместо мен. Този дълг се изисква лично от всекиго от нас и „брат брата не ще избави“. Защото тази светлина се изработва в продължение на целия ни живот в таинниците на сърцето.

Велики вторник е и Господ се опитва да събуди душата ми от дълбоката дрямка, разказвайки ѝ притчата за талантите и даже плашейки я с потресаващата картина на Страшния съд. О, душо, събуди се и повярвай, преди да е станало късно!

Ето, виж, жената грешница припада в нозете Иисусови, помазва ги с благовонното миро на покаянието и така не само се спасява, но Господ я прославя за вечни времена, обещавайки: „Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши“ (Марк 14:9). Блажена участ на вярваща душа!

А в същия този ден – Велика сряда – приятелят и ученик Христов става Негов предател. Юда така силно желаел Господ да се възкачи на трона на земното Израилско царство, за да царува заедно с Него, че това желание първо се проявило в злокобната страст на сребролюбието; после накарало този човек, надарен с дара на най-близкото общуване с Господа, да стане крадец и предател на Дарилия всичко на всички. О, горка участ на проядена от страсти душа!

Но на кого ще се оприличиш ти, душо моя? Да, зная, пак мечтаеш и си въобразяваш, че си като блудницата, която надминала всички праведници в грижата си за Господа. Но бъди честна поне този път и си признай – не живеят ли в тебе много повече желания и страсти, отколкото Юда могъл да побере в жалкото си съществуване?

Едва средата на Великата седмица е, а всяка стъпка предизвиква в мен страдания, защото не съм такава, каквато изисква от мен моят Създател. Ала не се предавам на отчаяние. Та нали Сам Той ми напомня – всеки грешник може да се спаси, както и всеки Христов ученик – да погине.

Затова – да бъдем будни!

Достигаме до съкровения пристан на Велики четвъртък. Господ е събрал Своите дванадесет ученици на Тайна вечеря. Умива краката им в знак на крайно смирение. О, колко честити са апостолите да бъдат научени от Господа на великата тайна на бъдещото им служение: „Който от вас иска да бъде пръв, нека ви бъде слуга“ (Мат. 20:27).

Юда не искал да бъде слуга. Ожесточеното му сърце виждало само земно царство, злато и власт. Не поискал да служи на Истината, затова станал роб на греха и лъжата.

Единадесет честити ученици Христови. Един злочест предател.

Единадесет примера за теб, ламтяща за земни богатства, душо! Дали, трижди окаяна, отново ще избереш единия лош пример и ще потъпчеш човешкото си достойнство?

Защото заради теб, душо, и заради твоето вечно спасение Бог стана Човек и живя между хората; разпъна се заради нас на Кръста и понесе нашите грехове. Ето днес, Велики петък, виси на дърво Този, Който е разпрострял небесата като шатра. А ние, ужасени от подобно невиждано чудо, се покланяме пред Христовото разпятие.

Дали ще застанем отдясно на Господа заедно с благоразумния разбойник и с вяра и надежда ще помолим: „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си.“?

Или ще подражаваме на другия разбойник и озверялото множество, което хулело това, що не знае? А може би някак случайно ще минем покрай това покъртително зрелище? Ще спрем ли? Или пак ще бързаме за някъде, не разбирайки, че отминаваме последния си шанс да повярваме преди да сме видели с очите си?

Така неусетно настъпва и Велика събота. Небе и земя са помръкнали. Птиците и без това не пеят на този ден, събирайки сили да посрещнат светлото пасхално утро.

Йосиф и Никодим вече са се погрижили за Христовото погребение. Ден на скръб. Ден на надежда. Наистина, велика е тази събота, благословена да дари свобода на заключените в ада души на праведните, а на нас – смирено очакване на Христовото Възкресение.

И ето ни в храма. Навън е нощ. Под купола на храма също е тъмно. Цялото множество народ е притихнало. Всички са вперили поглед към храмовата завеса, която в сумрака придобива за нас очертанията на онази благословена пещера, където било погребано Тялото Господне. Тъмно е. Душата вече вика: „Дойди заради нас, Господи, възкръсни, както предрече!“. О, вечно ли ще трае тази тъмнина? … Но ето, очите ли ме лъжат, или виждам вътре мъничко пламъче на свещ? Но, ако очите ме лъжат, то защо дочувам тихичко пеене. Дали са ангели? О, не, хора са, чиято песен говори за ангелите. Да послушаме: „Воскресение Твое, Христе Спасе, ангели поютъ на небесехъ, и нас на земли сподоби чистымъ сердцемъ Тебе славити!“ – „Твоето Възкресение, Христе Спасителю, ангелите възпяват на небесата, удостой с чисти сърца да Те славим и ние, които сме на земята!“.

Песента става все по-силна. Вратите на олтара се отварят и дяконите носят благодатен огън, сякаш канят: „Елате, приобщете се към истинската Светлина!“. Малка светлинка от свещ предава пламъче на нашите незапалени свещи. И храмът грейва, лумва в пламъци от восък и любов към всеки ближен. И този пламък – като буйна течаща река – се излива навън, а мракът иска, но не може да го обземе, и сразен, дочува победния поздрав на дядо владика: „Христос воскресе!“.

А развълнувано море от светлина отвръща гръмко: „Воистину воскресе!“.

И аз бях там, деца. И аз вървях с неизменна пасхална усмивка, която просто не искаше да слезе от лицето ми. И аз пях, ядох духовна храна и се веселих. Точно както в приказките! Но дали целият този най-прекрасен духовен пир не се е превърнал за мен само в една вълнуваща, но неистинска приказка?

Ала не тъгувайте за моята окаменяла от неверие душа! Господ е толкова дълготърпелив, че е помислил и за такива като мен – намерил е начин да обнови душата ми, да я излекува и от невярваща и зла да я направи толкова дълбоко вярваща, че да може истинно да възкликне: „Господ мой и Бог мой!“.

Благодаря Ти, Господи, че познаваш дълбоката немощ на нашето естество и се смиляваш над нас, грешни, неверни и знаещи единствено да подлагаме на съмнение и най-съкровеното!

Слава на Твоето дълготърпение, Господи!

Днес, на Томина неделя, възпяваме, заедно с Църквата:

„О, преславно чудо! Сеното, докоснало се до Огъня, се спаси. Тома сложи ръката си в огненото Божествено ребро на Иисуса Христа и не изгоря от допира. Душата му, обзета от зло неверие, се измени на благоверна и топло възпя от глъбините на сърцето: „Ти си Владика и Бог мой, възкръснал от мъртвите, слава на Тебе!“.