Неделя на Блудния син

Кой не знае, че за децата от неделното училище всеки урок се превръща в поредно вълнуващо пътешествие? Да, твърде дълго и отдавна, стъпка по стъпка изследваме всяко кътче от необятната земя. Колко пъти сме бродили по прашните улици на този свят – ту в древността, ту в наши дни. И някак неусетно започнахме да си мислим, че вече познаваме всичко. Но дали?

Точно в този миг (обикновено така се случва в човешкия живот) една добра жена от милата ни църква подари на неделното училище един фенер – огромен и старинен; съвсем подходящ за търсене на отдавна забравени в тъмното неща:

Този подарък ми напомни за един друг фенер. Но това беше много отдавна… Помня само, че Сам Господ ми го даде, за да съхранявам в него нещо много важно – светлината. Ала аз не внимавах и угасих светлината и сега не зная как да го запаля. Дори съм забравила защо трябва да свети?! Обикновено ни трябва светлина, когато търсим нещо на някое тъмно място. Все пак, деца, можете ли да ми помогнете да си припомня – какво търся според вас?

Може би днешната история ще ни подскаже! Когато фарисеите и митарите обвинили Господ Иисус Христос, че „приема грешници и яде с тях“ (Лука 15:2), Той им отговорил, като разказал няколко притчи, всичките за разни изгубени неща:

„Но Иисус им каза тая притча: кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери? А като я намери, вдига я на раменете си радостен; Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ (Лука 15:3-7).

О, значи се е загубила овца? Добре! Децата са готови веднага да я нарисуват:

И както виждате, не само залутали се овчици се появиха на нашата дъска, но и няколко изящни загубени драхми предадоха радостните чувства на жената от втората Господня притча:

„Или коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма. Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лука 15:8-10).

Е, намерихме и златната драхма. Добра работа, мили деца! Остана да чуем последната притча. Какво ли ще намерим там?

„И още каза: един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота“ (Лука 15:11-12).

„Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота“, така говори всеки един грешник на Бога. Но дали имаме нещо наистина наше, или всичко добро ни е дадено от Бога? И колко неразумно е да поискаме нещо, което собствено не ни принадлежи. По думите на свети Николай (Велимирович), „Духовният човек не може да си представи своя живот, отделен от Бога, докато плътският човек предполага, че неговият живот ще започне, след като се отдели от Бога“.

Старият син е като духовните хора, а младият – като всички грешници. А най-чудното е, че Бог в Своето велико милосърдие дава на грешника освен тяло, и душа в тялото; дава му и малко разум, съвест и копнеж за доброто. Влага ги в човека така, както бихме сложили някаква малка светлинка в някоя дълбока и тъмна пещера – една-единствена искра:

„Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше“ (Лука 15:13-16).

Горкият неразумен млад човек! Вече всички деца го съжаляват. Анна дори възкликва: „Но той трябва просто да се върне при баща си и да поиска извинение! Баща му със сигурност ще му прости!“.

Да видим, малка разумна Анна, какво се случило в този миг на крайно отчаяние, глад и ужас.

Тогава у блудния син светнала една искра, незаслужена и забравена. Коя била тази искра? Помните ли какво му дал Отецът в началото – една искра съвест и разум, за да освети пътя на грешния син обратно към дома на Отца и да го спаси. Както при светлината на голям фенер се вижда всичко, скрито в мрака, така и от тази дарена искрица Божествена светлина младият човек дошъл в себе си и видял пропастта на греха.

„А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си“ (Лука 15:17-19).

Слава Богу, отдъхваме си и ние с децата! „Дойде в себе си“ – ето я първата и малка, и голяма крачка на свободния човешки дух към изправлението. Наистина, колко спасително е „да дойдеш в себе си“, а след това „да станеш и да отидеш“ при Отца, осъзнавайки, че си сгрешил „против небето и против своя Родител“, а най-подир и да поискаш прошка, като твърдо кажеш в сърцето си: „няма вече да греша“:

„И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят“ (Лука 15:20-24).

Ликуваме и ние с децата, възхитени от „най-хубавата премяна“ и великолепния пръстен на ръката, и обущата на нозете; но най-вече щастливи, че този син „мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери“.

О, но това не е всичко! Мили деца, аз току-що осъзнах нещо много важно: не съм загубила фенера! (Онзи, от детството ми, помните ли?) Защото аз самата съм този фенер: у мен Господ е вложил същата тази искра на разума и съвестта, за да ми напомня и да ме води към Него, Едничкия Път и Истина, и Живот; едничка истинска Любов, проявена към човешката душа, принасяща покаяние за греховете си. Божествена искра на дълготърпение, опрощение и радост за нас, залуталите се по кръстопътищата на живота – угаснали фенери със замъглени от греха стъкла!

Да побързаме! Днес, в Неделя на блудния син, майката Църква ни призовава: „Върнете се от тъмнината на греха! Запалете светилниците на разума и съвестта, за да видите как протягам любящи ръце да ви приема в обятията си – да ви облека в „Най-хубавата премяна“ – Сам Господ Иисус Христос; да приготвя „угоеното теле“ – светото Причастие; да поставя „пръстен на ръката ви“ – вечен знак за душата, венчала се за Небесния Жених; да обуя нозете ви в готовността да изпълнявате Божиите заповеди!“.

„О, най-благословени прегръщащи ръце! Ако още не сме угасили в себе си последната искра на съвестта и разума, трябва да се засрамим пред великата Божия любов, да се покаем и да побързаме със сведени очи и издигнати сърца към обятията на нашия оскърбен Отец!“

Събития, които ни вълнуваха:

Приветстваме с „Добре дошъл“ нашия най-нов пътешественик – Иван. Пожелаваме му от все сърце да пази винаги горящ и пълен с елей от добри намерения светилника на разума и съвестта!