Един месец ни дели от началото на най-дългото ни пътешествие. За учениците от неделното училище, ще си помислите. Всъщност най-дългото и най-трудно пътешествие за всеки човек през всички времена: пътешествието, наречено Велик пост; пътешествие, което започва от тайната на сътворението на света и човека; следва пътя на Богочовека Христос – припомня всяка стъпка на Спасителя, за да стигне накрая до дълбините на собственото ни сърце. Дали сме готови да изминем този път? Приготвили ли сме запас от добри разположения, които да ни позволят да надникнем накрая в тайната на Възкресението?

Ето, нашата грижовна майка Църквата започва да говори на душата ни, за да я просветли, да я събуди и приготви за предстоящия подвиг.

А ние с децата, като опитни пътешественици, сме готови да скътаме в сърцето си тези безценни съвети.

Откъде започваме?

Обикновено пътешествията ни започват с първа крачка, но днешното изисква доста по-голямо усилие – трябва да се покачим на дърво. Ето го и първия съвет на Църквата: „Който иска да види Христа, трябва духом да се издигне високо…“.

Така е, когато грешникът поиска да види Безгрешния.

Но защо било необходимо на богатия митар Закхей да среща Господа? Той чул за чудесата, които Господ върши, и за първи път поискал да види себе си такъв, какъвто наистина е. А за да видим себе си, ни е необходимо огледало. И децата знаят това. В духовния ни живот това пречисто огледало е Сам Господ Иисус Христос. В Него ние виждаме ясно не само своите недостатъци, но – и красивия първоначален образ на човека, както и подобието, към което е призван да се стреми.

И силно пожелал Закхей да стане истински човек. А милостивият Господ само чакал да види това непреодолимо желание и мигом го възнаградил. Закхей щастлив приел у дома си Онзи, Когото се надявал само да зърне.

Не разбирали тези съдници, че както лекарят ходи при болните, а не при здравите, така и Господ отива не при здравите, а при болните от грях. Закхей бил болен от греха на сребролюбието и коравосърдечието, но при срещата с Христос побързал да се очисти с покаяние и милосърдие:

Малкият на ръст Закхей принесъл голямо покаяние и така се очистил. Презираният митар, доскоро роб на златото, способен да извърши всяка неправда и грабеж, станал по-здрав и праведен от своите съдници.

А ние ще запомним светителския съвет: „Който иска да се срещне с Христа, трябва да се очисти, защото се среща със Светията над светиите.“

Очистени чрез покаянието, това първо стъпало на духовната стълба, водеща в царството Божие, ще можем и ние да станем видими за Божия Син. Тогава бихме се удостоили да чуем Христовите слова:

Закхей бил дързък и безсрамен събирач на данъци, а станал богобоязлив; от враждуващ с хората – станал човеколюбив; от неверен – станал верен; от чедо на гнева – чедо на кротостта. Истински син на Авраам по дух.

Да побързаме и ние да се покачим нависоко, за да видим Господа, да пожелаем от цялото си сърце тази среща и така да се подготвим да встъпим в попрището на Великия пост – този истински Живот в живота ни!

А в днешния неделен ден нашата майка - Църквата продължава да ни наставлява, та изкачвайки се нагоре по духовната стълбица, "към мястото на дивното селение, даже до Божия дом", да не се окажат напразни нашите усилия.

Ето защо Сам Господ разказал „на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни“ – притчата за Митаря и Фарисея.

Фарисеите били сред най-уважаваните хора в тогавашното еврейско общество. Богати и с власт, те привидно изпълнявали всички предписания на Моисеевия закон. Знаели всяка тънка подробност при изпълнението на един или друг религиозен обред. Изисквали от всички строго и точно спазване на всички външни правила. Смятали, че са по-съвършени и по-праведни от другите хора, и затова наричали себе си „фарисеи“, което значи „отделени“ (евр.). Ала Бог, Който гледа в човешкото сърце, видял, че фарисеите всъщност отхвърляли Бога и се покланяли на самите себе си. Външно и фарисеят от притчата се молел. Но можем ли да наречем молитва думите, които произнасял?

„Благодаря Ти, че не съм като другите…“ Колко често и ние отделяме себе си от Бога чрез подобни слова или мисли?

Застанал най-отпред, фарисеят се гордеел със своята праведност. Той и на гощавки обичал първите места, и в храма смятал предното място за полагащо му се по право, както и всичките си работи вършел, за да ги видят човеците (срв. Мат. 23:5).

Но това ли иска Бог от нас? Да влизаме в храма не със страх Божи и молитва, а само за да се похвалим колко сме праведни и че не сме като другите?

И ето, устните на фарисея произнасяли „благодаря Ти“, но не за благодарност, а за хула към другите хора, които също са Божие творение. Самодоволният фарисей се хвалел, че пости и дава десятък, но нито постът смекчавал душата му, нито милостинята родила у него любов към ближния. В своята безумна гордост той мразел и презирал хората. Свикнал да съди другите, фарисеят и себе си осъдил: „Аз не съм като другите човеци“. Такъв бил плодът на фарисеевата молитва – горделиво самохвалство и лъжливо чувство за праведност, отделеност от ближните и от Бога.

И докато фарисеят враждувал в душата си с другите човеци, митарят устремил цялото си същество към това, за което бил дошъл в храма – съкровения разговор с Бога.

Не смеел да повдигне очи, защото очите са огледалото на душата, а той осъзнавал, че в неговите се чете грях. Стоял смирено пред Бога и молитвено призовавал: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“.

Покайна въздишка от дълбините на сърце, осъзнало своята греховност. Въздишка, представила пред взора на Създателя безчислените грехове на душа, която ги изповядвала, за миг не помисляла, че е праведна, а се надявала единствено на Божието милосърдие. „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“

Цялото юдейско общество презирало митарите и много уважавало фарисеите.

А в Божиите очи бил презрян уважаваният фарисей, а презираният митар бил оправдан. Защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6).