Всеки народ има своя пророк Моисей – за да го води през пустинята на този живот не в продължение на четиридесет години, а сега, и винаги, и во веки веков! За българския народ това е свети патриарх Евтимий Търновски.

И не заради дългата ваканция на неделното училище, а заради изконната жажда на всеки човек да търси и опознава истината децата този път следят урока в тишина и удивление. Като древна приказка, но не измислена, а жива част от родната ни история, започва животът на свети Евтимий. Роден в престолния град Търново в знатно болярско семейство, младият Евтимий лесно можел да избере безгрижния път на разкоша и земното охолство. Ала добродетелният момък избрал тесния път на монашеството и оставил всяка земна суета. В Кефаларската обител младият Евтимий намерил онази благодатна духовна почва, върху която, с помощта на своя духовен отец св. Теодосий Търновски, започнал да дава богати плодове: Придобил несмутимо послушание; цяла нощ стоял на молитва и с всяко свое дихание пеел на Бога; никога не легнал даже на гола земя, а за почивка имал само един стол; и както свидетелства житиеписецът: „обичал пустинята повече, отколкото миряните обичат забавления“. Затова и неговият духовен отец Теодосий го избрал за свой помощник и му предал грижата за братята, а сам се оттеглил в гората недалеч от манастира.

„Голям ли е този манастир?“, пита Иван. Как да отговоря? На пръв поглед прилича на всяка друга обител. Но всъщност е голям манастир, любознателни Иване. И не по броя на постройките, а по броя на благочестивите монаси в един манастир бихме могли да кажем дали е голям, или малък. Но нека да покажем какъв си го представиха и нашите деца:

Красив бил манастирът и по времето на свети Евтимий. Ала младият монах не гледал външното благолепие, а се стараел само да украси храма на своята душа. Горейки от любов към Бога и пребивавайки в непрестанна молитва, свети Евтимий се удостоил да стане свидетел на пламенната молитва на свети Теодосий. Той видял своя учител „целия от главата до нозете, като огнен да стои прав с вдигнати нагоре преподобни ръце и без никакво движение в стоенето“. А на следващата нощ свети Теодосий открил на своя верен ученик Евтимий своето пророческо видение за превземането на нашата страна от агаряните; за пълното запустение на светата обител; за предстоящия мъченически подвиг и го утвърдил с думите: „А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!“.

Волята Божия била да изпрати свети Евтимий като втори Моисей за водач на българския народ. Ала преди това предстояло да бъде изпитан, точно както старозаветния пророк, с подвига на странничеството. Първоначално свети Евтимий заминал заедно със своя учител за Константинопол, където били радушно приети от патриарх Калист. Но Божият промисъл устроил малко след това учител и ученик да се разделят завинаги в този временен живот – свети Теодосий починал в Господа и бил погребан с почести от патриарха, който впоследствие написал и неговото житие. Любимият ученик Евтимий бил приет в братството на известния по онова време цариградски манастир „Студион“. Единствената му грижа, както и по-рано, била да угоди на Бога. Но както не може да се укрие „град навръх планина“, така и свети Евтимий скоро станал известен на всички заради добродетелите си. Народът на имперската столица „пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получи от него духовна храна“. Така свидетелствали монасите от Студийския манастир.

А любителят на безмълвието Евтимий, който винаги бягал от суетната слава, отишъл на Атон, Света гора, в лаврата на преподобни Атанасий и там се затворил в една кула, наречена Селина, за да служи тайно на Бога. Ето че тук врагът на човешкото спасение посял завист в сърцата на някои нерадиви монаси и те наклеветили Евтимий пред византийския император Йоан V Палеолог, че уж крие в кулата голямо царско имане и съкровища. Алчният властник решил да отиде сам, за да вземе златото, ала не открил абсолютно нищо. Разгневен от срам, че е разкрито само собственото му сребролюбие, царят заточил свети Евтимий на остров Лимнос. В онзи миг, по човешки погледнато, изглеждало сякаш това щял да бъде краят на тази история. Императорска заповед срещу кротък безмълвстващ монах. Но Божият промисъл за свети Евтимий бил съвсем различен от човешките мъдрувания.

Императорът скоро имал видение, в което строго бил заплашен, ако не върне свободата на свети Евтимий. Тогава владетелят бил принуден да моли за прошка невинния Евтимий, засиял още по-ярко сред хората с добродетелите си.

И праведникът отново трябвало да бяга от преследващата го слава! Върнал се за кратко в Цариград, а оттам се завърнал в България: „като някой търговец, носещ различно богатство на премъдрост и разум от далечни страни. Защото отечеството му трябваше да го има за свое украшение“.

С децата се чудим къде би отишъл свят човек като Евтимий? Повечето предполагат в някой манастир или църква. Крис накрая достига до верния отговор – свети Евтимий си избрал една пещера близо до Търново. Скоро събрал много ученици, защото и тук заблестял със своите добродетели. Но свети Евтимий вече знаел, че това е Божията воля за него, и вече не бягал, а създал църква на името на Пресветата Троица. Не след дълго, с помощта на българския цар Иван Шишман, тук бил съграден голям манастир, който народът с любов наричал „Евтимиевият“, а по-късно „Патриаршеският манастир“.

Тук от 1371 г. до края на своето светителско служение свети Евтимий развил невиждана дотогава книжовна и просветна дейност. Сам Евтимий и многобройни негови ученици, които „като рояк пчели“ се събирали от всички съседни държави (Византия, Сърбия, Молдова, Русия, Влашко, дори от Атон, Света гора), превеждали и поправяли преводите на богослужебните книги от гръцки на старобългарски. Защото древните преводи вече били отрупани с волни и неволни грешки на неумели преводачи или неопитни преписвачи. В това огромно дело се включвали всички Евтимиеви ученици, които тук изучавали цялото книжовно дело на български език и когато се завръщали по родните си места – разпространявали и там светлината на Евангелието, а чрез това и на българската писменост и култура. Евтимиевият манастир бил водещо книжовно-просветно средище за времето си или както бихме се изразили днес – нещо като елитно висше учебно заведение.

И което споделих с децата, сега споделям и с вас: „Бих искала да мога да намеря подходящи думи, с които да ви опиша колко голямо е значението на това дело на светия патриарх Евтимий! Бих искала да можете да си представите огромния брой богослужебни книги, старателно преведени, подвързани и изящно украсени с миниатюри-шедьоври; корици с позлатени букви, внимателно съгласувани с всяко правило, канон и догмат на Църквата! Бих искала да си представите удивлението на другите народи пред тъй важното дело на Българската църква; дело, което им помагало и в укрепването на собствените им поместни Църкви, като ги снабдявало с надеждни ученици на свети Евтимий, които да наставляват духовно народа! Бих искала, но думите ми излизат крайно недостатъчни!“.

В този момент малката Анна вдига ръка: „Аз си представям всичко, което казахте!“. О, моя разумна Анна, слава на Бога! Сега остава само да последваме примера на свети Евтимий, този „нов законодател“, който „изостави всичко древно и слизайки от висотите на духовната планина, носеше в ръцете си наистина небесно съкровище и го предаде на Църквата – всичко ново, всичко скъпоценно, съгласно с Евангелието, непоклатно с крепкостта на догматите, като жива вода за благочестивите души“.

И не е чудно, че когато отишъл при Господа Търновският патриарх Теодосий, всички епископи и народът молели свети Евтимий да приеме патриаршеския престол на България. Някога свети пророк Моисей извел еврейския народ от Египет в Обетованата земя, а свети Евтимий повел българския народ от земното към Небесното отечество!

Смиреният монах, който цял живот се опитвал да избегне славата, се оказал най-достойният да приеме патриаршеския жезъл, така както е писано: „Бог въздига смирения, а горделивия унижава“ (срв. Пс. 75:7). Плодовете на смиреното Евтимиево сърце сега станали видни за всички: той непрестанно поучавал народа и поял душите с истинно слово, като и на дело служел за пример. Кротък, премъдър, истински пастир за словесните овце, свети Евтимий бил страшен за еретиците, защото зорко пазел словесното си стадо – денем поучавал в храма, а през нощта – се молел със сълзи на Бога за помощ свише.

„А кой беше така милостив като него, който се обливаше в сълзи само като видеше бедните и целия град обърна в странноприемница и казваше: „Откъде знаем, чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?“

Народът много обичал своя архипастир, както свидетелства житиеписецът: “И не само българите, които си бяха негови по апостолски жребий, но неговата добродетел привличаше отдалеч и всички северни народи до океана и западни до Илирика. Кой език, близък на българския говор, не прие неговите писания, неговите поучения, неговите трудове и пот, чрез които извличаше спасяемите от глъбината на невежеството? Но понеже апостолски проповядваше и приведе съвършени люде при Бога, трябваше да понесе и апостолски гонения и скърби, та като им бъде подобен във всичко, да бъде увенчан и с тяхната крайна слава“.

17 юли 1393 г. – Търново паднало в ръцете на турците и свети патриарх Евтимий бил изгонен от патриаршеския престол. Със собствените си очи видял мерзкото оскверняване и разграбване на светия храм. Истински кротък, патриархът на България не изпаднал в малодушие и страх, а застанал с достолепие и неустрашимост пред султана и отправил молба за народа, както и да му бъде даден храм, в който да служи. Поразен от вътрешната сила на Евтимиевия дух, султанът му отдава чест и изслушва молбата. На патриарх Евтимий било разрешено да служи в църквата „Св. Св. първовърховни апостоли“. Привидно молбата за народа била изпълнена.

Ала друга, още по-страшна и грозна буря се задавала… Назначеният от султана турски управител на Търново свикал първенците на града, уж да се посъветва за важни неща с тях. Когато се събрали 110 благочестиви мъже в църквата, управителят дал заповед да бъдат безпощадно изклани. Войниците, изпълняващи жестоката повеля, не се засрамили от белите коси на старците, нито пожалили невинността на младите. Накрая грабнали свети Евтимий и го повели към управителя. А храбрият патриарх заговорил пред мъчителя: „О, неправеднико! Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирът трябваше да мине преди овцете и бащата – преди чедата си!“.

Разярен, управителят го осъдил на посичане с меч. Съблекли му одеждата и го качили на градската стена. Свети Евтимий преклонил глава и подканял палача да изпълни зловещата присъда. Окаменялото сърце на палача отдавна било забравило какво е чуждата болка. Издигнал с ръце оголения меч, за да изпълни поредната присъда. Ала десницата му не се подчинявала на помрачения му разум! Бог направил ръката на убиеца недействена и непомръдваща!

Толкова велико било чудото, свидетелстващо за невинността на праведника, че турците изпаднали в ужас. Набързо върнали одеждите на светия патриарх и му разрешили да ходи където поиска. След това, невидимо гонени от страх, че Господ ще ги накаже, се разбягали и изпокрили. Но не задълго.

Едно чудо може да преобърне живота на този, който иска да повярва. У невярващите същото чудо предизвиква впоследствие още по-голямо озлобление. Турският управител, истински слуга на злобата и отмъщението, измислил след чудото ново мъчение – решил да пресели народа на изток, а свети патриарх Евтимий да изпрати на заточение.

Настанали дни на голяма скръб. Преселниците били разпръсвани по различните краища на Османската империя. Разделяли деца от техните родители; невести от младоженци; братя от сестри; а по-красивите, богати и благородни оставяли в града. Колко безутешен би бил техният плач без любимия архипастир свети Евтимий! Всички най-много скърбели за раздялата с него. А словата на патриарха, като тиха роса, облекчавали непоносимия огън на безнадеждната робска участ.

До последната крачка заедно, преди пътищата на паство и пастир да се разделят завинаги, патриарх Евтимий поучавал любимия народ да пази Господните заповеди, да съхранява вярата чиста; да благодари на Бога за надвисналите беди и така по-лесно да понесе тежкото иго. Накрая преклонил колене заедно с целия народ, помолил се и им предал последно благословение.

— На кого ни оставяш, добри пастирю? — жално извикал някой от народа.
— На Светата Троица ви предавам – и сега, и во веки! — отговорил светият патриарх.

Дори и в заточение свети Евтимий продължил да сияе със своите добродетели, да привлича неуморно човешките сърца към познание на Бога. Така и зад пределите на България той се прославил със своите трудове и живот. Тамошният народ го обикнал от сърце. Понякога го молели да приеме от тях злато за нуждите на своето удобство, тъй като живеел изключително скромно, а той ги учел да раздават всичко това на бедните. Веднъж един от благочестивите мъже му възразил:

— Владико, кой е по-беден от тебе и по-нуждаещ се да приеме милостиня, потиснат от такова страдание, такъв недъг и такива мъки от беззаконниците?
— Чедо, моето богатство е скрито тук – свети патриарх Евтимий показал Евангелието – и то ще се прояви, когато седне да потърси печалбата от него Оня, Който ни го е предал. И не само мое, но и на всички, които обичат Господа!

„Праведникът и да умре, ще живее вечно“ (Прем. Сол. 4:7), ни дума цар Соломон. Защото, като просиял в мрака на света, той носи думи на вечен живот. Да понесем и ние, мили деца, поне една от тези думи и да я превърнем в част от нашия живот! Да бъдем и ние от тези, които се стараят да обичат Господа!

Свети патриарше Евтимий, моли Бога за нас, твоите чеда, да придобием твоето „скрито богатство“!