Епископ Виктор (Островидов)

АРХИПАСТИРСКИ ДОКУМЕНТИ И ПИСМА
ОБРЪЩЕНИЕ НА ВЛАДИКА ВИКТОР КЪМ ДУХОВЕНСТВОТО ГА РФ. Ф. 5919. Оп. 1. Д. 1. С. 129 об. – 131. Машинопись. Привежда се по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, сс. 316-322.

„Вие, които искате, да се оправдавате със закона,
отметнахте се от Христа, отпаднахте от благодатта“.
(Гал. 5:4)




ПРИЯТЕЛИ МОИ,
ВЪЗЛЮБЛЕНИ В ГОСПОДА ПАСТИРИ

В отговор на вашата душевна скръб по повод на заплахите, запрещенията и лишенията, посредством които отпадащите от Божията Църква се стремят да увлекат и вас на своя греховен и гибелен път, ще ви кажа словата на Господа: „Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Йоан 14:27). Наказанията от лукавстващите са само плод на тяхната злоба, безсилие и неправота и не могат да имат значение за изповедниците на Истината. Помислете сами: какво значение могат да имат за православния свещеник, например, запрещенията на католици, протестанти, живоцърковници и прочие, ако те биха решили да ги приложат към нас? – Никакво. Съвсем същото е и в този случай. Разликата е само в това, че католиците, протестантите и прочие са отпаднали по-рано от Божията Църква, а отстъпниците (антицърковници) сега, в наше време са прелъстени от дявола, „който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му“ (2 Тим. 2:26). И това тяхно падение не е малко и не е тайно, а е твърде голямо и за всички очевидно – за имащите ум [Христов] (срв. 1 Кор. 2:16); то се разкри в известното „възвание“ от 16/29 юли и в последвалото дръзко разрушаване на Православната Църква. „Възванието“ на прелъстените е гнусна продажба на непродаваемото и безценното – нашата духовна свобода в Христа (Йоан 8:36); то е тяхното усилие, противно на Божието слово, да съединят несъединимото: частта на грешника с частта на Христос, Бога и Мамона (Мат. 6:24), светлината и тъмнината (2 Кор. 6:14-18).

Отстъпниците превърнаха Божията Църква от съюз за благодатно спасение на човека от греха и вечната гибел в политическа организация, която съединиха с организацията на гражданската власт за служене на този свят, лежащ в зло (1 Йоан. 5:19). Едно нещо е лоялността на отделните вярващи по отношение на гражданската власт, съвсем друго нещо е вътрешната зависимост на самата Църква от гражданската власт. При първото положение Църквата запазва своята духовна свобода в Христос, а вярващите стават изповедници при гонения срещу вярата; при второто положение тя (Църквата) е само послушно оръдие за осъществяване на политическите идеи на гражданската власт, а изповедниците стават вече държавни престъпници. Всичко това ние виждаме да се проявява в дейността на митрополит Сергий, който по силата на своето ново отношение към гражданската власт беше принуден да забрави за каноните на Православната Църква и въпреки тях отстрани всички епископи изповедници от катедрите им, а на техните места самоволно назначи непризнати и непризнавани от вярващия народ други епископи.

За митрополит Сергий вече не може въобще да съществува самият подвиг на изповедничеството на Църквата и затова той обявява в своята беседа по повод на ‘възванието’, че всеки свещенослужител, който посмее да каже нещо в защита на Божията истина против гражданската власт, е враг на Православната Църква. Какво е това, ако не безумие, обхванало прелъстения? Ако разсъждаваме така, ние ще трябва да смятаме за Божий враг например светител Филип, който някога изобличи Йоан Грозни и беше удушен от него за това; нещо повече, ние трябва да причислим към Божиите врагове и самия велик Предтеча, изобличил Ирод и посечен с меч за това.

До такова печално положение доведе отстъпниците това, че пред нашата духовна свобода в Христос те предпочетоха да имат външна земна свобода, заради свързаното с нея призрачно земно благополучие. И ако архиепископ Павел вика и се кълне, че като се е подписвал под „възванието“ той е мислил за това, че не нарушава догматите и каноните на Православната Църква и че не се отрича от нея, то нека да ми прости, но и Пилат с устата си се представи за невинен в убиването на Христос, а с тръстта (перото) утвърди неговата смърт. За антицърковниците-отстъпници от Църквата запазването на нейните догмати и канони е вече нещо сравнително малко. Този, който е отсякъл главата, не може да се оправдае с това, че не е повредил косата на главата; да се мисли иначе е смешно. А те все твърдят: „При нас всичко е по старому“. Вярно, външността им остана православна и това смущава мнозина, но при тях го няма Духът на живота, Божията благодат, а следователно и вечното спасение на човека. Ето защо тази лъжа е по-горчива от първите.

Христос не се поклони на велиара, когато той, изкушавайки го в пустинята, му предложи цялата власт над този свят, само, казва, падни и ми се поклони (Мат. 4:8). А те се поклониха. И от позицията на духовна власт те насила въвличат и всички други в своя грях, в своята погибел. Но само неверието в Божията благодат и неразбирането на нашето спасение в нея и чрез нея може да накара човека да тръгне по пътя на единението с отстъпниците. Защото всички техни доказателства в защита на „възванието“ са думи „като изпод земята“ (Ис. 29:4), от чужди закони и от тълпа, подбуждана от човешки страх да говори всичко това. Заплахата пък с техните канонически наказания е само капан за несведущите и малодушните. Божиите канони не са дадени от светите отци, за да бъдат карани посредством тях, като с бич, към гибел тези, които заявяват, че от страх Божий не могат да вървят след уловените от дявола.

При това самото съдържание на каноните, на които се позовават отстъпниците, по техния смисъл не може по никакъв начин да бъде приложено към нас. За какво например говорят 13, 14 и 15 правила на Двукратния Събор и другите подобни, на които те се позовават? Правилата казват, че ако у някого от клириците възникне лично недоразумение с неговия епископ, а у епископа – с митрополита на областта, у митрополита – с патриарха, или ако местният епископ изкаже лично съмнително мнение по въпроси на вярата и благочестието, то при всички подобни случи, първо, такова дело трябва да бъде предадено на разглеждане от по-висшата инстанция, второ, никой не трябва да прекратява каноническото общение с предстоятеля заради тези лични свои дела или заради спорните мнения.

Какво приложение могат да имат сега тези правила към делото на нашето изповедничество? Нито вие с вашия епископ, нито аз с м[итрополит] Сергий имаме някакви лични недоразумения. Въпросът не е личен или за местни интереси, или за някакви спорни недоказани мнения; въпросът е за непосредственото практическо разрушаване на нашето общо вечно спасение от самата църковна власт чрез подмяната на истинската Църква с фалшива, на Жената, облечена в слънце (Апок. 12:1), с великата блудница (Апок. 17:1). При други условия на църковния живот м[итрополит] Сергий и всички негови съобщници биха подлежали на незабавен съд от страна на Православната Църква в лицето на поместен събор. Но не този събор, който подготвят самите отстъпници от истината на Църквата и който ще бъде само копие на „разбойническия събор“ от 1923 г. Събор на обновленците, подкрепен и финансиран от властите, който „низвергнал“ патриарх Тихон и осъдил задграничното духовенство.

Този събор трябва да бъде безупречен, тоест, с участието на всички православни епископи, а най-вече с изповедниците на Църквата. Но такъв събор при настоящите условия на живота никога не би могъл да се състои. И действително, при създалите се условия ние даже нямаме възможност и няма пред кого да заявим жалба срещу отстъпниците от истината на Църквата.

И така, какво трябва да правим сега? Според мнението на самите отстъпници ние трябва да станем съучастници на техните престъпления срещу Православната Църква и следователно, също като тях да се подложим на Божия съд, а още преди съда да се лишим от Благодатта на спасението. Но какво оправдание можем да представим пред Бога за участието в греха? Наистина като човеци ние се подчиняваме на духовната власт, но в същото време всеки от нас се ръководи в своя живот от Божиите заповеди, по които и ще бъде съден и, ако ние се окажем съобщници на нечестието на нашата духовна власт, дори ако това е в лицето на самия патриарх, то по никакъв начин няма да се оправдаем пред Бога. Защото Божията заповед казва: „Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“ (Мат. 10:33).

Ето защо свети Максим Изповедник, когато с уговаряния и със страшни мъчения го заставяли да встъпи в молитвено общение с неправо мъдърстващия патриарх, възкликнал: „Дори ако цялата вселена започне да се причестява с патриарха, аз няма да се причастя с него“. Защо е постъпил така? Защото той се страхувал да не погуби душата си чрез общение с увлечения в нечестие патриарх, който по това време не бил осъден от събор, а напротив, бил защитаван от мнозинството епископи. Църковната административна власт дори и в лицето на съборите и по-рано не винаги е защитавала истината, за което ясно свидетелства историята на светителите Атанасий Велики, Йоан Златоуст, Василий Велики, Теодор Студит и други. Как и аз бих могъл занапред да оставам неразумно безразличен? Това не може да бъде. Ето защо и ние поехме към единствения възможен в нашето сегашно положение изход – това е пътят на изповедничеството на истината на спасението. Този път е тежък, това е пътят на подвига; но ние се уповаваме не на своите сили, а имаме пред очите си „началника и завършителя на вярата – Иисуса“ (Евр. 12:2). И това, което правим не е отделяне от Църквата, а защитаване на истината и изпълняване на Божествените заповеди или още по-добре казано – охраняване на цялото домостроителство на нашето спасение. Ето защо митрополит Сергий беше изобличен от цял сонм архипастири: митрополити (Йосиф, Агатангел, Арсений), архиепископи, епископи и множество отделни пастири, които заявяват на митрополит Сергий, че повече не могат да го признават за ръководител на Православната Църква, а до време ще се управляват самостоятелно.

Внимавайте приятели мои и съпастири да не бъдете увлечени от духовните зверове.

Достатъчно е предишното, в неотдавнашно време случило се падение, Епископ Виктор има пред вид отпадането в обновленството на мнозина свещеници, които след това били приети обратно в патриаршеската Църква след принасяне на покаяние. нека сега да ходим внимателно.

Божият мир, който надвишава всеки ум (Филип. 4:7), да изпълни вашите сърца и вашите мисли и да изправи вашия път в Христа Иисуса нашия Господ. Амин.

Епископ Виктор

Февруари 1928 г.