Епископ Виктор (Островидов)

IX. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ЦЪРКОВНОТО ОБЩЕНИЕ С МИТРОПОЛИТ СЕРГИЙ И НЕГОВИЯ СИНОД

M ного скоро след отправянето на първото писмо до митрополит Сергий през месец октомври 1927 г. епископ Виктор получил недвусмислен отговор – Указ за преместването му от Вятска в Свердловска епархия като епископ Шадрински. Тази мярка, утвърдила се в практиката на митрополит Сергий като твърде ефикасна срещу неудобните за него или за властите архиереи, съвсем не била толкова безобидна, колкото може да се стори на съвременния читател. Ето какво пише по този повод съвременникът на събитията, о. Михаил Полски:

„Преместването от едно място на друго и установяването на новото място не само за епископа, но и за свещеника, представлява в съветските условия такава трудност, че всеки си скъпи местенцето, което има, каквото и да е то, в очакване на по-добри времена и само крайната необходимост може да го застави да го напусне.“

Когато получава Указа, епископ Виктор е интерниран в град Глазов, така че и да би искал, не би могъл да изпълни разпореждането на Синода на митрополит Сергий, тъй като не е можел да напуска местоживеенето си без специално разрешение на властите. Но той отхвърлил разпореждането по същество и отказал да му се подчини не на формални, а на принципни основания. С това владика Виктор повел борбата срещу сергианското отстъпление. Той станал духовен ръководител за изповедниците на вярата едновременно в две епархии – Вятска епархия и Вотска и Ижевска епархия. За това способствали както длъжностите, които заемал, така и местоположението му. Във Вятска епархия той бил викариен епископ на епархиалния архиерей архиепископ Павел (Борисовски), а за новосъздадената Вотска и Ижевска епархия изпълнявал длъжността временно управляващ архиерей. Глазовското викариатство, където било седалището му след интернирането, принадлежало първоначално към Вятска епархия, а след образуването на новата Вотска и Ижевска епархия било присъединено към нея. Град Глазов се намира на почти равно отдалечено разстояние от градовете Вятка и Ижевск – двата административни и епархийски центъра.

В град Вятка в подкрепа на светител Виктор веднага се обявили четири храма. Водещ между тях бил катедралният храм „Възкресение Христово“ с неговото духовенство и монашестващи. В свое писмо от 16 декември 1927 г. , отправено до неизвестен адресат в Москва, епископ Виктор описва събитията така:

„Не знам дали Ви писах, че върнах ‘възванието’ обратно в Москва и поради това в нашата Вотска епархия то е напълно неизвестно за мнозинството [вярващи]. В г[рад] Вятка отначало четири църкви, между които двата главни храма, също не го приеха, макар и да не бяха прекъснали общение с еп[ископ] Павел и го поменаваха на богослуженията. Вярващият народ започна да се групира около тези църкви и да се отдалечава от приелите (подписалите) възванието и преустановилите поменаването на моето име. Скоро към четирите църкви се присъедини пета, но по малко по-различен начин. На общо енорийско събрание вярващите отстраниха целия клир (протойерей, свещеник, дякон) поради това, че не желаеха да се отрекат от „възванието“. Клириците бяха уверени, че архиепископ Павел ще ги защити и няма да позволи на никого да заеме техните места. То така би и станало, но вярващите пратиха делегация до мен и откараха със себе си онзи свещеник, за когото споменах в началото на писмото. Представете си паниката сред прелъстените във Вятка. По примера на сродните им обновленци те се устремиха към гражданската власт за помощ, но това не им помогна; прибягнаха към инсинуации и обвинения в контрареволюция – нищо не излезе и от това. Слава Богу. Остана само едно: тръгнаха към Вас в Москва и докараха архиепископ Павел да спасява положението. Този пастир пристигна с голяма злоба. Душите на вярващите се разтревожиха от неговото пристигане, като очакваха всякакви репресии и ми телеграфираха, молейки за съвет и помощ. Аз се разтревожих за тях не по-малко от тях и недоумявах какво да направя. Едва в два часа през нощта сърцето ми неочаквано се зарадва, една мисъл и решимост ме успокоиха, аз станах и написах следната телеграма до един от православните свещеници:

‘Предвид пристигането във Вятка на архиепископ Павел, следва да му бъде предложено да принесе покаяние и да се отрече от „възванието“ като представляващо поругание над Божията Църква и отклоняване от истината на спасението. Само при изпълнението на това условие може да се влезе в молитвено общение с него. В случай на упорство от негова страна, да се прекрати поменаването на неговото име при богослужение, което се е допускало досега само като … <следва пропуск в текста> … до неговото пристигане и проявяването на ожесточението на сърцето му. Е. В.’

Отците така и направиха. И колко жалки били неговите оправдания и разсъжденията му по този въпрос! Той отказал да се отрече от „възванието“, като се позовал на митрополит Сергий.“

В следващо писмо до същия адресат, владика Виктор дава подробности за срещата на архиепископ Павел във Вятка, на която му предложили да се покае и да се отрече от Възванието от 16 (29) юли 1927 г.:

„Той не се съгласил да се отрече и бил много жалък в своите оправдания – тогава, казал, ме очаква затвор и всякакви лишения. Един от свещениците му гарантирал пълно обезпечение, но той не се съгласил. От поставените му въпроси станало ясно, че те действат без благословението на м[итрополит] Петър и съзнават, че ако той се завърне, ще ги отстрани, „и ние ще си отидем“, така и казал – а че през това време ще извършат толкова много зло и ще погубят хиляди души, от това и окото му не мигнало. Признал, че са извършили това по настояване на гражданските власти, а на въпроса какво са постигнали, отговорил, че сега се чувства архиерей. О, слепота, а не чувства, че е заличен от книгата на живота!“

Наистина изумителна е промяната на архиепископ Павел. В продължение на години той се противопоставял твърдо на обновленците, за което понасял и изповеднически страдания наравно с епископ Виктор: арести, затвор, тригодишно заточение в Сибир от 1923 до 1926 г., нов арест през месец май 1926 г. и интерниране отново за три години в град Александров. След по-малко от година обаче наказанието му било отменено – за разлика от това на епископ Виктор. Най-вероятно пред властите е ходатайствал за това освободеният през пролетта на 1927 г. митрополит Сергий. Двамата са имали близко познанство още от 1917 г., когато тогавашният епископ Павел е бил назначен за викариен епископ на Сергий (Страгородски), тогава архиепископ Владимирски и Шуйски. През месец май 1927 г. митрополит Сергий включил архиепископ Павел в сформирания с разрешение на ГПУ „Временен патриаршески Свещен Синод“. Заедно с останалите членове на този неканонично създаден орган архиепископ Павел подписал злополучната Декларация на митрополит Сергий от 16 (29) юли 1927 г. и, както се вижда от следващите му действия, станал един от най-активните сергиански деятели.

Макар и да претърпял пълен провал в опита си да подчини клириците на град Вятка, подкрепящи епископ Виктор, архиепископ Павел отправил послание (на 14 декември 1927 г.) към вярващите от Вятска епархия, в което защитавал Декларацията на митрополит Сергий и „положителните“ резултати за църквата, постигнати вследствие на „легализацията“. Посланието не само не успокоило епархията, но с откровено сергианския си антицърковен дух предизвикало обратен ефект. Епископ Виктор пише: „Неговите все едни и същи злобни нападки срещу истинно вярващите и в частност срещу мен и неудачните му оправдания, че не е обновленец, окончателно отблъснаха от него паството и движението против „възванието“ обхвана цялата епархия. За да се предпазят от всякакви безумни запрещения, енориите заедно с пастирите предварително се отделят от него с решения на енорийските настоятелства и ме избират или се обръщат с молба към мен да ги приема под моето духовно архипастирско, пред Бога и пред хората, ръководство.“

Архиепископ Павел се завърнал безславно в Москва и подал в Синода жалба срещу епископ Виктор. Синодът изискал обяснения от епископ Виктор защо не се подчинява на Указа за преместването си в друга епархия, а продължава да се занимава с делата на църковния живот във Вятка. Епископ Виктор дал своя ясен и принципен отговор в споменатото по-горе второ негово писмо до митрополит Сергий от 16 декември 1927 г. В него изповедникът обяснявал, че отказва да изпълни разпореждането за своето преместване, защото противното би означавало да изрази съгласие с юлската Декларация и да прояви послушание към Синода: „Няма ли да трябва да давам отговор пред Бога за това послушание, което по същество ме обединява с отделили се от Бога хора? А че възванието действително е достойно за много сълзи и че отделя човека от Бога – по този въпрос аз изложих своите мисли отделно под формата на писмо до ближните, което прилагам тук.“ Може да се каже, че това писмо бележи окончателното отделяне на епископ Виктор и единомислените с него клирици и вярващи от Синода на митрополит Сергий.

В характерен за него стил митрополит Сергий реагирал веднага с репресивни мерки. Само след седмица, с Определение № 201 от 23 декември 1927 г., било постановено епископ Виктор да бъде уволнен от последното си назначение (което той не приел) и да бъде предаден на „епископски съд“. Наложено му било запрещение за свещенослужение, докато бъде извършен над него „съборен съд“ или той самият „принесе покаяние и осъзнае своята вина“. Това било първото подобно определение на Синода спрямо архиерей по повод прекратяване на църковното общение. Епископ Виктор (Островидов) бил първият архиерей, който обявил своето отделяне от Синода на митрополит Сергий и мотивите си за това – неговата антицърковна политика. Месец по-късно, на 25 януари 1928 г. същото наказание било наложено на викарните петроградски епископи Димитрий (Любимов) и Сергий (Дружинин) – фактическите водачи на йосифлянското движение. На 27 януари 1928 г. същата мярка била предприета и срещу епископ Алексий (Буй), временно управляващ Воронежка епархия. Последвало същото наказание и за Петроградския митрополит Йосиф (Петровѝх), Николския епископ Йеротей (Афоник), Ростовския епископ Евгений (Кобранов), Угличкия архиепископ Серафим (Самойлович), Любимския епископ Варлаам (Ряшенцев). Всички тези Определения на неканонично назначения Синод били обединени в Постановление № 76 от 29 март/11 април 1928 г. Последен в списъка на това постановление бил Ярославският митрополит Агатангел (Преображенски). Заради възрастта, авторитета и здравословното му състояние към него било проявено „великодушие“ – бил му даден едномесечен срок да декларира, че се отказва от своята позиция; ако не го стори, след изтичането на посочения срок същите наказания влизали в сила автоматично и спрямо него. Всички тези архиереи, с изключение на един , са прославени от Руската Православна Църква зад граница на архиерейския събор през 1981 г. като свещеномъченици и свещеноизповедници. Трима от тях са прославени и от Московската патриаршия.

Тези десетима изповедници на вярата били уволнени на покой, наложено им било запрещение да свещенодействат и били предадени на епископски съд от еднолично назначения от митрополит Сергий (Страгородски) Синод. Ето съставът на Синода, който приел това решение:

Заместник на патриаршеския Местопазител:
Сергий, митрополит Нижегородски

Членове на Временния патриаршески Свещен Синод:

От тези десет архиереи няма нито един, който да е прославен от Руската Православна Църква зад граница. От самата Московска патриаршия за общоцърковно почитание са прославени двама – Анатолий (Грисюк) и Ювеналий (Масловски). През 2013 г. обаче името на Ювеналий (Масловски) заедно с още тридесет и пет имена е изключено от календара на Московската патриаршия, без да бъдат дадени някакви обяснения от официалните църковни структури. Според мнението на дългогодишния преподавател в Московската Духовна Академия, известния протодякон Андрей Кураев, причина за това могат да бъдат новооткрити документи, разкриващи факти, „които не съответстват на християнските представи за това как един светец (не обикновен човек, а именно образцов светец) би трябвало да се държи при разпит и дори при прилагане на мъчения“.

Синодът на митрополит Сергий осъдил не само споменатите по-горе десет архиереи. Общият брой на прекратилите църковно общение с него епископи впоследствие надхвърля четиридесет. Дори мнозина известни сергиански архиереи (например Мануил /Лемешевски/) признавали, че това е най-добрата част от епископата на Руската православна църква. Всички те били осъдени от Синода. Повечето от тях са прославени от Руската Православна Църква зад граница. Някои като митрополит Кирил Казански, епископ Дамаскин (Цедрик), епископ Партений (Брянских) и др. са прославени и от Московската патриаршия.

Сергиански настроените църковни историци обикновено представят епископите-изповедници и следващите ги клир и паство като отделни „разколи“: „йосифлянски“ – по името на митрополит Йосиф (Петровѝх), „буевски“ – по името на епископ Алексий (Буй), „викториански“ – по името на епископ Виктор (Островидов) и др. Всъщност всички те са в тясна връзка помежду си и в пълно църковно общение. Самото Постановление № 38 от 10 февруари 1928 г., с което се налага наказанието на митрополит Йосиф (Петровѝх) свидетелства за това. Едно от обвиненията срещу него е, че е „преподал благословение на Преосвещените бивш Шадрински Виктор (Островидов) и бивш Николски Йеротей (Афоник) за ръкополагането на игумен Антоний в сан епископ…“.

Що се отнася до самия епископ Виктор, повдигнатите срещу него обвинения в Определение № 201 от 23 декември 1927 г.: „непослушание на висшата църковна власт, отказ от даденото [му] … назначение (т.е. преместване, което цели откъсване от паството – в ск. м., м. В.), всяване на смут сред народа чрез разпращане на послания...

… клевета срещу Първойерарха на Православната Руска Църква“, свидетелстват, че той не се ограничил с обявяване на своята позиция, но и енергично се е заел да предпази паството си, като разкривал предателската същност на „мъдрата“ сергианска политика.

Пастирските трудове и примерът на епископ Виктор не закъснели да дадат плодове на смело изповедничество и във Вотска и Ижевска епархия, въпреки репресивните мерки, предприети от сергианския Синод. След като изискал ултимативно от владика Виктор незабавно да напусне Глазов и да замине за Свердловска епархия, Синодът назначил на негово място на 15 декември 1927 г. като епископ Воткински Онисим (Пиляев), като му възложил и временното управление на Вятска епархия. Второто се налагало, защото титулярният епархийски архиерей на Вятка архиепископ Павел (Борисовски) повече не посмял да се върне в епархията си след отпора, който срещнал от страна на клира и паството и пребивавал в Москва. Новоназначеният епископ Онисим изпратил известия до архиерейските наместничества в двете епархии, че поема управлението им.

По този повод Глазовското духовно управление провело свое заседание на 22 декември 1927 г. и след като обсъдило ситуацията, приело следното Постановление, задължително на територията на Глазовската епископия:

„Временно, до принасянето на покаяние и отричането на митрополит Сергий от издаденото от него Възвание [постановяваме]:

Въздържане от общение с него и солидарните с него епископи;

Признаване на епископ Виктор за свой духовен ръководител, избран от цялата Глазовска епископия през 1924 г.

Титулуване на епископ Виктор като ‘Глазовски и Воткински’, за което да бъдат известени митр[ополит] Сергий и Воткинския епископ Онисим, а също така о[тците] благочинни (тоест, архиерейски наместници – в ск. м., м. В.) на Глазовската епископия.“

Можем да си представим каква духовна радост е доставил на архиерея тoзи смел изповеднически акт на духовните му чеда. За десет години живот в условията на съветската действителност всички те са били наясно за възможните последствия от противопоставянето на митрополит Сергий, зад когото стояла съветската власт. Епископ Виктор написал следната резолюция върху Постановлението на Глазовското духовно управление:

„Радвам се за Божията благодат, просветила сърцата на членовете на Духовното управление за това трудно и велико дело – избирането на пътя на истината. Да бъде благословено от Господа неговото решение и да бъде то за радост и утешение на цялото наше паство и да бъде благовестие за спасение на търсещите спасението в Св[етата] Православна Църква.

По пункт трети, за промяна на титулуването, временно да остане предишното титулуване ‘Ижевски и Воткински’ до решаването на този въпрос от епархийското събрание. Еп[ископ] Виктор.“

Борбата се разгаряла все повече и от всички краища на двете епархии, а също така и от съседните на тях Казанска и Пермска епархии, започвали да се обръщат към епископ Виктор за помощ, за съвет, за ръководство. Цели викариатства, повлияни от позицията на светителя и от неговите послания, се обявили срещу възванието на митрополит Сергий и неговата политика на подчиняване на Църквата на съветската власт. Владика Виктор непрекъснато давал указания, подкрепял, наставлявал, насърчавал. Товарът на отговорността, която носел, бил огромен. Особено голяма била тревогата му за немощните. В писмото си от 16 декември 1927 г., в което коментирал събитията във Вятка, той писал:

„И ето, засега нито за телеграмата, нито за смелостта на пастирите, прекратили молитвено общение с архиепископ Павел, не последваха никакви репресии. О, ако можеше да ги няма! – в противен случай се опасявам за устойчивостта на някои немощни.“

Митрополит Сергий се опитвал да противодейства на разгръщащото се движение във Вотска и Ижевска епархия посредством „полуобновленския“ – както го нарича владика Виктор – епископ Онисим, който започнал да налага запрещения на протестиращите клирици. Настъпило смущение. То можело да бъде преодоляно само при решително отстояване на позицията докрай – до прекъсване на църковното общение и отказ от поменаването на сергианските епископи.

В писмо от 29 декември 1927 г. епископ Виктор описвал ситуацията така:

Между това, м[итрополит] С[ергий] намисли да действа чрез полуобновленския епископ Онисим, който живееше в селището Боткински завод. Онисим започна да злодейства в Ижевск и на мен по необходимост ми се наложи да изпратя следните две телеграми в отговор на телеграфна молба за помощ: ‘23/XII – Ижевск – Покровски катедрален храм, за игумен Аркадий. С постановление на духовното управление, утвърдено от мен, Вотска епархия прекрати общението с м[итрополит] С[ергий] и единомислените му епископи - като предали Божията Църква на поругание и отклонили се от истината на спасението - до тяхното покаяние и отричане от ‘възванието’ от 16 юли. Обявете това на духовенството и вярващите’. Е[пископ] В[иктор].

25 декември, до същия: ‘Запрещението на Онисим и другите архиереи, отпаднали чрез възванието от Православната Църква, няма никакво значение за вас, а пада върху неговата глава. Служете в мира на Светия Дух. Божието благословение да бъде над цялото ваше паство’.“

Малкото редове на тези две телеграми разкриват крайното напрежение и драматизма на борбата в края на декември 1927 г. Първата телеграма е от 23 декември. Датите са по стар стил, тоест това е само два дни преди Рождество Христово. Очевидно в предходните дни епископ Онисим е оказал силен натиск върху ижевските клирици, които не приемали Възванието на Синода. Те се обърнали към епископ Виктор, както пише самият той, с „телеграфна молба за помощ“. Владиката ги известил, че с постановление на духовното управление (от предния ден – 22 декември) Вотска епархия е прекратила общение с митрополит Сергий и единомислените му епископи и дал указание духовенството и вярващите да бъдат уведомени за това. Игумен Аркадий явно е изпълнил указанието, след което той и единомислените с него клирици са получили запрещение от епископ Онисим – в самото навечерие на Рождество Христово! Възможно е епископ Онисим да е обявил в Ижевск и това, че с постановление на Синода вече и на самия епископ Виктор била наложена забрана да свещенодейства и той бил предаден на епископски съд – постановлението е от 23 декември и вероятно епископ Онисим е бил известен телеграфически за това от Москва. Вероятно, той е получил и указания да наложи запрещения на отделилите се клирици – трудно е да се допусне, че на своя глава би се решил на толкова драстични действия – да запрещава духовниците в деня преди Рождество Христово. Това действие много повече напомня на стила на самия митрополит Сергий, който никога не се колебаел да прилага репресивни мерки срещу своите опоненти и то именно по начин, който можел максимално да ги разколебае и смути. Достатъчно е да си припомним, че той наложил „запрещение“ на най-авторитетния архиерей на Руската църква – Казанския митрополит Кирил (Смирнов), на Петроградския митрополит Йосиф (Петровѝх); заплашвал с епископски съд най-старшия от архиереите, Ярославския митрополит Агатангел (Преображенски) и в писмо до последния с раздразнен тон заявявал готовността си да приложи същата мярка и към самия първойерарх на Руската църква, Крутицкия митрополит Петър (Полянски), от когото бил назначен за временно изпълняващ длъжността негов заместник! След като така дръзко се отнасял с най-авторитетните архиереи, колко по-лесно митрополит Сергий би се решил да предприеме подобни действия срещу „някакви“ духовници от град Ижевск. Ясно е какъв ефект се целял – опозиционното духовенство и вярващи да останат без служба на големия празник, да служат само подчиняващите се на Синода и само в техните храмове да може да се черкува вярващият народ! Свещениците опозиционери вероятно наистина са били смутени и в навечерието на Рождество са се обърнали отново за помощ към владика Виктор.

Втората телеграма на епископ Виктор до игумен Аркадий е от 25 декември – самия ден на празника. Вероятно е била изпратена рано сутринта преди богослужението и думите: „Служете в мира на Светия Дух“ се отнасяли конкретно за празничното богослужение, защото предназначението на телеграмата била да даде отговор именно на недоумението на отците как да се отнесат към обявеното им предния ден запрещение. Чудно ли е при всичко това, че в кипежа на острата борба на живот и смърт за оцеляване и запазване на Църквата от сергианската съблазън, епископ Виктор обявил митрополит Сергий и единомислените му епископи за „предали Божията Църква на поругание“, за „отклонили се от истината на спасението“ и в крайна сметка, за „отпаднали чрез възванието от Православната Църква“ получерният шрифт мой, м. В.)? Още повече като се има предвид, че сергианският Синод категорично обявявил изповедниците за отпаднали от църквата „разколници“?

Почти едновременно със събитията в Глазов и Вятка в Петроградска епархия се сформирал силен център на противодействие на политиката на митрополит Сергий. На 26 декември 1927 г. двамата викарни епископи, Гдовският Димитрий (Любимов) и Нарвския Сергей (Дружинин) официално обявили своето отделяне от Синода на митрополит Сергий. Около тях се групирало силно ядро от авторитетни духовници и голямо множество монашестващи и миряни. Но авторитет на петроградското движение придавал най-вече самият митрополит Йосиф (Петровѝх). Трябва да се има предвид, че по време на целия Синодален период – до избора на патриарх Тихон през 1917 г. – с най-висок авторитет се ползвала столичната Петербургска катедра и нейният митрополит фактически се възприемал като първи йерарх на Руската православна църква. Митрополит Йосиф, макар и да не можел да ръководи пряко борбата, от мястото на своето изгнание дал благословението си на своите викарии за прекратяване на църковното общение с митрополит Сергий, а през месец февруари 1928 г. възвел епископ Димитрий в сан архиепископ и му възложил временното управление на епархията. Така митрополит Йосиф станал духовен водач на движението, което се и нарекло по неговото име. Към двамата петроградски архиереи Димитрий и Сергий започнали да се обръщат за помощ и подкрепа клирици и миряни и от други епархии, включително и от Москва. Скоро към тях започнали да се присъединяват не само свещеници, но и архиереи. Така движението прехвърлило границите на епархията и се разпространило из страната.

Епископ Виктор поддържал постоянна връзка с петроградските йосифляни. Може би за това спомагало и обстоятелството, че като бивш клирик на Петербургска епархия той бил познат на мнозина там – и като игумен на Зеленецкия Свето-Троицки манастир, и като наместник на самата Александро-Невска Лавра в Петербург, и като сътрудник, заслужил доверието на разстреляния свещеномъченик митрополит Вениамин Петроградски. Позицията на епископ Виктор бързо станала широко известна в старата столица и неговите писма и документи започнали да се преписват и разпространяват. Неговите послания укрепили мнозина на изповедническия път.

Но, разбира се, посланията му оказали най-голямо влияние в непосредствено ръководените от него Вятска и Вотска (Ижевска) епархии, както и в съседните Пермска и Казанска епархии. Както беше казано по-горе, към него преминавали цели благочиния с десетки енории. Това станало възможно не само заради непоколебимото изповедничество на архиерея, но и благодарение на мнозина верни негови последователи, клирици и монашестващи, които обикаляли села и градове, разпространявали посланията му, събирали енорийските настоятелства, разяснявали, окуражавали, вдъхновявали и привличали духовенството и вярващия народ на пътя на църковната истина. Владика Виктор имал такова множество последователи от клира и монашестващите, че някои изследователи смятат, че „викторианското“ движение в посочените епархии е сравнимо и дори превъзхожда по масовост йосифлянското в Петроградска епархия. Самият епископ Виктор ще напише по-късно в писмо от своето поредно заточение: „Като вятичите няма други в цяла Русия!“ Много показателен е фактът, че свещеници продължавали да се присъединяват към последователите на епископ Виктор дори и след неговия арест.

Засилващите се протести обхванали и други области на страната. Размахът на движението през годините 1927-1929 давал основание на мнозина съвременици на събитията и изследователи от по-късно време да смятат съвсем определено, че сергианският курс на църковната политика и самият митрополит Сергий не биха могли да се наложат на Руската православна църква и тя би се освободила от тях, както преди това отсякла от своето тяло обновленците, но при условие, че Църквата би могла да действа свободно. Зад сергианите обаче стоял целият репресивен апарат на съветската държава, който в даден момент влязъл в действие и грубата сила закрепила и осигурила властта на Нижегородския митрополит. В същото време от само себе си се налага въпросът: защо властите не успели да сломят съпротивата на Църквата и да ѝ наложат обновленството само няколко години преди това? Обновленството също било проект на ГПУ и се ползвало от неговата подкрепа – официална регистрация, финансиране, съдействие и свобода за провеждане на официалните форуми. Паралелно с това били провеждани репресии срещу верните на патриарх Тихон все със същата цел – да се разчисти пътят на обновленците. Самият патриарх бил арестуван и държан в изолация в продължение на една година; цветът на руския епископат и свещенство бил хвърлен в затвора или изпратен в лагери и далечни заточения; около две трети от храмовете били отнети насилствено от православните и предадени на обновленския клир. И въпреки това Църквата излязла победител в тази борба. Обновленското управление било отхвърлено от църковното тяло, през 1924 г. патриарх Тихон забранил църковното общение с клириците, подчиняващи се на обновленското ръководство и след това църковният народ гледал на обновленците като на отпаднали от Църквата еретици, опозорили се и с предателско сътрудничество с богоборците. Последвало масово покайно завръщане в патриаршеската църква на духовниците, които преди това чрез заплахи и натиск се били подчинили на обновленското ръководство. Така този проект на ГПУ пропаднал.

Митрополит Сергий обаче успял да овладее трайно църковната власт и да задържи в свое подчинение мнозинството от епископите и клириците – дори и такива, които се отнасяли отрицателно към неговата църковна линия. По този начин специалните служби получили, чрез властта си над митрополита и Синода, възможността да използват като инструмент за разрушаването на Църквата самото нейно управление. Защо в края на 20-те години на ХХ век ГПУ успяло да постигне чрез сергианството това, което не успяло да постигне в първата половина на 20-те години чрез обновленството?

Има две съществени различия между двете явления, които дават отговора на този въпрос. Първо, сергианската съблазън била много по-тънка и по-лукава, отколкото обновленската. „Живоцърковниците“ – ударното ядро на обновленството – били крайни либерали в църковно отношение. Те се борили за второбрачие на свещениците, за женен епископат, за съкращаване на постите и богослуженията и др. п. Те нямали дори и външно достатъчно църковен вид даже за недотам просветените християни. Сергианите, напротив, непрекъснато изтъквали, че не са отстъпили в нищо от вярата и църковните догмати и се придържат стриктно към църковните правила. Митрополит Сергий използвал изключително ловко каноните, за да се справи с църковната опозиция. Обаче той ги откъсвал от истината и боравил с тях като с формално-юридически норми като опитен адвокат, чиято задача не е да установява истината, а да защити максимално интереса на своя клиент. Ала задачата на православния архиерей не е да защитава интереса си (в случая – собствената си църковна власт), а да защити църковната кауза, тоест, именно истината. Но, за да се разбере лукавството, което се прикрива зад формалното позоваване на църковните канони, се изисква доста по-високо църковно съзнание и по-изострен усет за истината и вкус към нея. За мнозина, преодолели съблазните на обновленството, това ново, по-високо изпитание се оказало непреодолимо. За него била необходима много по-голяма нравствена устойчивост.

А именно нравствените съпротивителни сили на вярващия народ били подсечени. И в това е второто съществено различие между обновленството и сергианството. В първия случай Църквата била единна и морално силна. Вярващите получавали духовна подкрепа от архиереите-изповедници и от своите пастири и се вдъхновявали за решителна борба, въпреки насилията на властите. Църковното управление на обновленците, натрапено по очевидно антиканоничен начин на Църквата, си оставало като чуждо тяло, не било прието от църковния народ и скоро било отхвърлено. Митрополит Сергий, напротив, приел управлението законно, бил назначен за заместник от първойерарха, Крутицкия митрополит Петър (Полянски), малко преди последният да бъде арестуван. В продължение на една година митрополит Сергий печелил доверието на епископата с решителните си действия срещу Григориевския разкол – поредния проект на ГПУ за разбиване на единството и отслабване на Църквата. След това, по време на няколко месечен арест той се поддал на натиска и приел условията на ГПУ. Но за това никой не знаел. Смущенията и вълненията в църковната среда настъпили едва, когато вече били осъществени първите разрушителни действия под диктовката на Евгений Тучков, ръководителя на антицърковния отдел на ГПУ. Това вътрешно предателство и то от йерарха, управляващ Църквата, имало много по-съкрушително и деморализиращо въздействие, отколкото действията на натрапеното отвън управление на обновленците преди това. Към репресиите от страна на съветската власт се прибавили и репресиите на църковната власт. Мнозина от архиереите и клира се обърквали и се поддавали на сергианските призиви за „послушание“ към чиноначалието и на страха от запрещения и „отпадане от църквата“. Народът, от своя страна, останал без поддръжката на своите пастири, в голямото си мнозинство загубил сили за борба, настъпила апатия и дори отчаяние. Митрополит Сергий с течение на времето овладял положението и закрепил властта си над по-голямата част от епископите и свещенството, които оставали на свобода. Йосифляните били мнозинство в лагерите и затворите.

Но в края на 1927 г. и началото на 1928 г. съветските власти не реагирали веднага с репресии срещу разгръщащото се движение против новата църковна политика на митрополит Сергий и неговия Синод. Това било продължение на дотогавашната тактика на ГПУ да провокира разколи и противопоставяне вътре в църквата и така да я обезкървява и отслабва. Именно поради тази причина Тучков не бързал да помага на протежирания от него митрополит Сергий – в крайна сметка ГПУ имало за цел да унищожи цялата църква, дори и тази част от нея, която вече била поставена под контрол. От тази гледна точка властите нямали нищо против митрополит Сергий да понесе удари и загуби. Освен това за тях било изгодно той да изпадне в морално слаба позиция, да почувства ясно колко е зависим от тяхната подкрепа. Затова църковната опозиция била оставена в този първи период да се развива относително необезпокоявана – срещу нея били насочени предимно репресиите на църковната власт. Другото важно съображение на службите да не се намесват до известно време било да дадат възможност на опозицията да прояви себе си, противниците на съглашенската църковна политика да се определят и изявят, да бъдат набелязани водачите и структурите, така че в необходимия момент ударите срещу тях да бъдат нанесени точно и ефективно.

Поради посочените причини в по-голямата част от страната йосифляните могли в продължение на около две и дори повече години да развиват своя църковен живот, без срещу тях да бъдат насочени масови репресии, целящи унищожаването на движението. Архиепископ Димитрий (Любимов) бил арестуван в края на месец ноември 1929 г., а поелият от него водачеството епископ Сергий (Дружинин) – през месец декември на следващата 1930 г.

През 1928 г. и по-голямата част на 1929 г. арестите на архиереи и клирици заради обявяването им срещу декларацията на митрополит Сергий и църковната му политика все още не били масово явление. Арестували се най-видните представители на антисергианската опозиция. Сред първите измежду тях бил епископ Виктор.