Д о 1927 г., в продължение на десет години след революцията, Църквата в Русия била практически извън закона – нямала право на регистрация като юридическо лице. Властите регистрирали само храмови настоятелства, но умишлено не легализирали епархиалните и централните органи на църковното управление. Регистрирали само разколническите – на обновленците, григориевците. При това положение архиереите на патриаршеската Църква – или както започнали да ги наричат „тихоновците“, по името на патриарх Тихон – нямали право да издават укази, да разглеждат бракоразводни дела и изобщо да извършват каквато и да било административна дейност. Те можели само да бъдат регистрирани като „служители на култа“ и то към вече регистрирано църковно настоятелство. Нарушаването на някои от тези разпоредби – които един епископ няма как да не наруши при изпълнението на своите задължения – било постоянен и удобен повод за арестуване на архиереите. Всяка написана на хартия тяхна резолюция можела да послужи като достатъчно основание за арест. Църквата остро се нуждаела от легализация, за да може да функционира що-годе нормално. Властите знаели това – те умишлено я държали в това положение – и предлагали легализиране, но при определени условия, които всъщност означавали самоунищожение на Църквата. Специалните служби целели чрез примамката на легализацията да овладеят самото църковно управление. Така освен външната свобода на действие, Църквата щяла да загуби и своята вътрешна свобода на самоуправление. На болшевиките им било необходимо Църквата да бъде оглавявана от такъв архиерей, който да приеме техните условия.

През 1926 г. Руската Православна Църква се възглавявала от митрополит Сергий (Страгородски). Той бил арестуван през декември 1926 г. с множество други архиереи и срещу тях било образувано следствено дело по повод на проведените през есента на същата година т. нар. „тайни избори за патриарх“. Тези избори били произведени по инициатива на група епископи; митрополит Сергий не се възпротивил. В условията на невъзможност да се свика събор за избор на нов патриарх било осъществено писмено допитване до около 70 архиереи – тези, до които организаторите успели да достигнат, преди инициативата да стане известна на ГПУ и да започнат арестите. Почти всички от участвалите в това задочно гласуване предпочели за патриарх на Руската Църква Казанския митрополит Кирил (Смирнов). Той бил посочен и в завещанието на патриарх Тихон като първи кандидат за местопазител на патриаршеския престол до избора на нов патриарх. Резултатите от изборите били ясна индикация за Евгений Тучков – ръководителя на антицърковния отдел в ГПУ – че митрополит Кирил е йерархът с най-висок авторитет сред верните последователи на патриарх Тихон. Тучков веднага решил да използва този авторитет за осъществяване на плановете на ГПУ за разбиване на Църквата отвътре. По това време митрополит Кирил вече шеста година с кратки прекъсвания се намирал или в затвора, или на заточение. Той бил арестуван на мястото на последното му заточение и доведен в затвора в град Вятка, където бил държан от януари до април 1927 г.

Тучков отишъл във Вятка в средата на февруари и лично провел разпита в продължение на два дни. Той предложил на архиерея свобода и възможност да оглави църковното управление при определени условия, които означавали подчиняване на управлението на Църквата на разпорежданията на ГПУ. Тучков ги формулирал така: „Ако на нас ни е необходимо да бъде отстранен някой архиерей, Вие трябва да ни помогнете.“ Митрополит Кирил отговорил: „Ако той е извършил някакво църковно престъпление, да. В противен случай ще му кажа: Братко, нямам нищо против тебе, но властите искат да те отстраня и аз съм принуден да направя това.“ Тучков недоволно го поправил: „Не, не така. Вие трябва да дадете вид, че правите това сам и да намерите съответното обвинение.“ Молитва всех вас спасет: Материалы к жизнеописанию святителя Афанасия, епископа Ковровского / Сост. О. В. Косик. М.: Изд-во ПСТБИ, 2009. С. 44. Тези думи много добре илюстрират основния замисъл на плана на ГПУ – да бъде използвана самата висша йерархия, самото църковно управление за разрушаването на Църквата отвътре. Митрополит Кирил разбирал много добре това. Той отговорил: „Евгений Александрович, Вие не сте оръдието и аз не съм бомбата, с която искате да взривите Руската Църква отвътре!“ За този отказ митрополит Кирил бил осъден на 23 март 1927 г. на ново тригодишно заточение, този път в Сибир, в Туруханския край. Следващите десет години до мъченическата си кончина митрополит Кирил прекарал почти непрекъснато в затвора или на заточение. Свещеномъченик Кирил (Смирнов) е разстрелян на 20 ноември (н. ст.), в навечерието на Архангеловден, 1937 г. заедно с митрополит Йосиф (Петровѝх), още един епископ и около 150 свещеници в гр. Чимкент, Казахстан. Впрочем той не бил първият високопоставен и авторитетен йерарх на Руската Църква, който отказал категорично да съдейства на плановете на съветската власт да превземе Църквата отвътре. Той по-скоро бил последният в редицата на изповедниците и мъчениците, които решително отхвърлили съблазните и отказали да предадат Църквата.

Пръв застанал като непреодолима преграда пред коварните замисли на съветските спецслужби светият патриарх Тихон. Той се съгласил на много компромиси с болшевиките, но никога не допуснал властите да подчинят на своята воля църковното управление. Патриарх Тихон заплатил с живота си за това, че запазил свободата на Църквата. Починал на шестдесетгодишна възраст на 7 април н. ст., Благовещение, 1925 г. Някои изследователи смятат, че има достатъчно основания да се приеме, че е бил отровен. Но дори и тази версия да бъде оставена под въпрос като недостатъчно доказана, безспорно е, че патриархът починал на тази възраст вследствие на невероятния психологически тормоз упражнен върху него от болшевиките. По този повод протопрезвитер Михаил Полски пише: „Патриархът умря. Болшевишката власт го измъчи и изгори върху бавния огън на своята сатанинска ненавист.“ Протопрезвитер Михаил Полски, Положението на Църквата в Съветска Русия. София, 2013, сс. 52-53.

През 1922-1923 г., когато патриарх Тихон бил арестуван и държан в строга изолация, правомощията по управлението на Църквата били прехвърлени от него върху Ярославския митрополит Агатангел (Преображенски) и Петроградския митрополит Вениамин (Казански). В послание към паството от 28 май митрополит Вениамин отказал да признае обновленското ВЦУ и разпоредил във всички храмове да продължава поменаването на арестувания патриарх Тихон. Свещеномъченик Вениамин бил арестуван на 1 юни 1922 г. и разстрелян на 13 август същата година.

Митрополит Агатангел (Преображенски) също издал послание, в което дал важни насоки и очертал тактиката на борбата за запазване на свободата на Църквата от посегателствата на обновленците и специалните служби на съветската власт. Той бил осъден на заточение в Наримския край и въпреки преклонната си възраст и тежкото здравословно състояние бил отправен далеч на изток на хиляди километри навътре в Сибир.

След смъртта на патриарх Тихон през 1925 г. условията на болшевиките били отхвърлени и от неговия наследник в управлението на Руската Църква, Крутицкия митрополит Петър (Полянски), избран от руските епископи за местопазител на патриаршеския престол до избора на нов патриарх. Той също заплатил скъпо за своята твърдост. Съветската власт го оставила на свобода само няколко месеца след смъртта на патриарх Тихон. В края на 1925 г. той бил арестуван и останалите дванадесет години до мъченическата си кончина Свещеномъченик Петър (Полянски) бил разстрелян на 10 октомври (н. ст.) 1937 г. в гр. Магнитогорск, на изток от Урал. прекарал в заточение на брега на Северния ледовит океан (четири години) и в затвора при най-строг режим, в единична килия във вътрешен изолатор (осем години).

Също така устойчив се оказал и значително по-младият архиепископ Серафим (Самойлович) – тогава на четиридесет и пет години, – върху когото за кратко време легнала отговорността за управлението на Руската Църква. Той отклонявал настоятелните предложения на Тучков за легализация с аргумента, че подобни важни решения за промяна на църковната политика могат да се вземат само от старшите архиереи, когато се завърнат в управлението на Църквата – всички те били в затвора или на заточение. Архиепископ Серафим също прекарал остатъка от живота си в затвора, на заточение или в лагери. Свещеномъченик Серафим (Самойлович) е арестуван през 1937 г. в Кемеровския трудово-изправителен лагер, където се намирал по това време и на 9 ноември (н. ст.) същата година е разстрелян.

Както беше казано по-горе, предложенията на ГПУ били представени най-сетне и на Казанския митрополит Кирил (Смирнов), който също решително ги отхвърлил. Но ГПУ продължавало да провокира разколи в Църквата и да прави опити да пречупи поредния предстоятел, който заставал начело на църковното управление.

Както видяхме, множество такива опити претърпели провал.

Но Тучков не се отказвал. На 23 март 1927 г., деня, в който митрополит Кирил Казански бил осъден на нови три години заточение в Сибир, в Москва бил продължен и срокът на задържане под стража на митрополит Сергий (Страгородски). Обаче само след десетина дни той неочаквано бил освободен без произнасяне на присъда. Това се случило в момент, когато откарвали митрополит Кирил на заточение отвъд северния полярен кръг, на хиляди километри от европейската част на Русия. Продължавало следствието по повод на тайните избори за патриарх, по което бил арестуван и самият митрополит Сергий и множество архиереи продължавали да бъдат държани в затвора или вече били осъдени по този повод. Главата на Руската Православна Църква, местопазителят на патриаршеския престол, Крутицкият митрополит Петър (Полянски), продължавал да се намира в пълна изолация, заточен на брега на Северния ледовит океан. А назначеният от него заместник, митрополит Сергий (Страгородски), в същото това време не само бил освободен, но му било позволено и да пребивава в Москва – нещо, което дори преди неговия арест в края на 1926 г. му било забранено. Митрополит Сергий (Страгородски) никога повече не бил арестуван от съветските власти до края на живота си през 1944 г. когато починал на 77 годишна възраст. През 1936 г. се обявил за местопазител на патриаршеския престол след фалшив слух за смъртта на митрополит Петър (Полянски). През 1943 г. Сталин рязко променил курса на държавната политика спрямо църквата. На организиран за четири дни от съветските власти „събор“, на който били доведени да участват 18 архиереи, Сергий (Страгородски) бил „избран“ за пръв патриарх на Московската патриаршия в съветските условия. До тогава той управлявал общоцърковните дела от епархията си и пребивавал постоянно в Нижни Новгород. По-нататъшният ход на събитията показал недвусмислено, че митрополит Сергий е приел условията на Тучков, които неговите предшественици отхвърлили. След освобождаването си той събрал на съвещание няколко архиереи, които обявил за „Временен Патриаршески Свещен Синод“. С това той вече значително превишил правомощията си на заместник на местопазителя, тоест на завеждащ текущите дела в Руската Църква в отсъствието на нейния глава. Самият състав на този „Синод“ предизвиквал много безпокойства – в него влизали архиереи компрометирани като сътрудници на ГПУ и бивши обновленци, какъвто бил и самият митрополит Сергий.

На 18 май 1927 г. митрополит Сергий подал заявление в НКВД на СССР, в което молил да бъдат регистрирани той и Временният Синод като органи на управление на Руската Православна Църква. В отговор от НКВД била издадена Справка, в която се казвало, че Заявлението и списъкът на „така наречения Патриаршески Свещен Синод“ … „са получени и се приемат за сведение. Няма препятствия за дейността на този орган преди неговото утвърждаване.“ Акты святейшего Тихона, патриарха Московского и всея России, позднейшие документы и переписка о каноническом преемстве высшей церковной власти, 1917-1943 / Сост. М.Е. Губонин. М., 1994. С. 498. Този орган никога след това не бил утвърден с някакъв акт на властите и тази Справка останала единствения документ за „легализацията“ на митрополит Сергий и неговия неканоничен Синод. Единствената придобивка била, че Синодът и подчинилите му се архиереи били оставени на свобода във време, когато почти всички останали епископи били арестувани или заточени. Но това било придобивка не за Църквата, а за група хора, които избягнали по този начин репресиите на властите – до време, както се оказало впоследствие – и сами започнали да им съдействат срещу неподчинилите им се епископи и духовенство.

В Заявлението се молело също да бъде дадено разпореждане до местните власти да регистрират епархийските архиереи, подведомствени на новообразувания Синод. Едновременно с това митрополит Сергий уведомил архиереите по места за учредяването на Синода и им предписал да подадат от своя страна заявления до местните власти да бъдат регистрирани те самите и техните епархийски съвети. Първоначално това породило много надежди по места, че може би най-сетне съветската власт ще даде известно облекчение за дейността на Църквата, още повече, че никой в края на месец май 1927 г. все още не знаел, че митрополит Сергий вече действа под диктовката на ГПУ. Мнозина епархийски архиереи подали подобни заявления. Но местните органи не бързали да ги регистрират, те чакали инструкция от Москва. Такава инструкция им била дадена едва в края на месец октомври 1927 г. и тя гласяла да не се дава регистрация, като същевременно не се препятства дейността на църковните органи там, където бъдат сформирани такива. Така и по места, както и в случая със Синода, църковните органи на управление не получили никакъв официален юридически статус и съществуването им зависело от милостта на властите. Същевременно, както и при сформирането на Синода, структурите на ГПУ по места започнали да подбират и инфилтрират удобни за тях лица в състава на епархийските съвети.

Митрополит Сергий се заел с нови епископски хиротонии и назначения. Били ръкоположени някои бивши обновленски протойереи. Отпаднали в обновленския разкол епископи, които били отстранени и пребивавали на покой, сега били назначени на самостоятелни катедри. От друга страна започнало отстраняване от катедрите им и уволняване на покой на заточените епископи. Започнало необяснимо и масово преместване на епископи от една катедра на друга. Това засягало преди всичко тези архиереи, които имали авторитет и били обичани от паството си. В ГПУ отдавна вече били наясно, че най-надеждната опора на Църквата били епископите-изповедници и тяхната здрава връзка с вярващия народ. Специалните служби си поставили за цел да разкъсат тази връзка. Ето как характеризира епископ Виктор политиката на преместване на архиереите малко по-късно, през месец януари 1928 г.:

„При изпитанията от 1923 г. и по-късно се разкри ясно, че опора на Православната Църква са изповедниците на Истината – епископите, свързани с неразривна благодатна връзка и любов с техните паства. И какво правят новите врагове на Православието? Те преместват такива епископи от техните катедри и на техните места поставят своите ставленици; и това не са единични случаи, това се извършва систематично в цялата Руска Църква. Можете да си представите какъв стон, плач и ужас покриха Православната Църква, когато в нея започна това разсичане на неразсекаемото!“ Дело митрополита Сергия // Документы к церковным событиям 1927-1928 гг. Китеж, 1929 (ГА РФ . Ф. 5919. Оп. 1. Д 1. Л. 129). Цитира се по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, сс. 172-173.

И това се извършвало с разпореждания на църковната власт. За всички започнало да става ясно, че митрополит Сергий е приел и изпълнява условията на Тучков за „легализация“ на Църквата. Недоверието към него нараствало.

На 29 юли 1927 г. най-сетне било издадено и прословутото му Възвание (известно повече като Декларация) към цялата Руска Църква. С Декларацията станало ясно, че митрополит Сергий е капитулирал пред ГПУ и застава на страната на силните на деня срещу изповедниците и мъчениците на Църквата. Декларацията била разпратена по всички епархии и отпечатана в централния съветски орган „Известия на ЦИК“. ЦИК – Централен Изпълнителен Комитет – ръководният орган на болшевишката партия. В нея митрополит Сергий преди всичко изтъквал изключителното значение на това, че: „Сега нашата Православна Църква в Съюза има не само канонично, но и по гражданските закони напълно легално централно управление.“ Акты Святейшего Патриарха Тихона… С. 510. Към момента, както беше посочено, била издадена само една Справка от НКВД с позволение за Синода да действа, докато бъде дадена юридически валидна регистрация. Декларацията представя „легализацията“ като вече свършен факт. Но тя така и не се осъществила и впоследствие. Болшевиките, разбира се, не се поколебали да публикуват в централния си орган тази откровена неистина, макар и да знаели прекрасно какво е действителното положение на нещата. Впрочем самият текст е бил съгласуван, а вероятно отчасти и написан от Е. Тучков. Синодът към този момент дори теоретично не би могъл да получи статут на „напълно легално централно управление“, тъй като според съветското законодателство той би могъл да бъде легализиран само в качеството на „изпълнителен орган на всеруски конгрес на религиозното общество“, Съгласно инструкция на Народния комисариат на юстицията (НКЮ) и Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) от 27 април 1923 г. Виж: Мазырин А. В. Легализация Московской патриархии в 1927 году: скрытые цели власти (Отечественная история № 4, С. 114-124). иначе казано – на Събор. Именно по подобен начин – след „събори“ – били узаконени юридически ръководствата на обновленския и григориевския разколи. Събор на „староцърковниците“ обаче, както още наричали останалите в патриаршеската Църква клирици и вярващи, съветската власт не позволявала да бъде проведен. Както беше посочено, тя третирала като контрареволюционна дейност дори само задочното гласуване на епископите за избор на патриарх. В тази светлина изказаната по-нататък в посланието надежда, „че легализацията ще се разпространи и върху низшето църковно управление: епархийското, уездното и т. н.“ изглежда само като съблазнителна примамка за измъченото от болшевишкия тормоз духовенство. В Декларацията се отправял призив да се възнесат благодарствени молитви и „всенародно“ да се изрази благодарност към съветското правителство „за това внимание към нуждите на православното население“. Акты Святейшего Патриарха Тихона… С. 510. След десет години нестихващи репресии срещу Църквата не е чудно, че за мнозина клирици и вярващи тези редове прозвучали като издевателство.

Но и това не било достатъчно за ГПУ. Цялата отговорност за положението на Църквата се прехвърляла върху самата нея. В Декларацията се изтъквало, че вината за недоверието на правителството спрямо Църквата е на тези клирици, които с привързаността си към отживелия времето си монархически строй са демонстрирали неприкрита антисъветска политическа позиция. В същото време се твърдяло, че в Съветска Русия няма и не е имало преследване заради вярата. Попадналите под репресиите на властите духовници и вярващи били осъдени изключително по политически причини. Така всички изповедници и мъченици за вярата били обявени за обикновени политически противници на властите. Особено остро било осъдено задграничното духовенство – свободният глас на Руската Църква. Накрая Декларацията изисквала и пълно политическо и нравствено ангажиране на вярващите с болшевишкия режим:

„Ние искаме да бъдем православни и в същото време да осъзнаваме Съветския съюз като наша гражданска родина, радостите и успехите на която са наши радости и успехи, а неудачите са наши неудачи. Всеки удар, насочен срещу Съюза … възприемаме като удар, насочен срещу нас … Като оставаме православни, ние помним своя дълг да бъдем граждани на Съюза ‘не от страх, а по съвест’, както ни учи апостолът (Рим. 13:5).“ Пак там, С. 510-512.

Това особено скандализирало църковния народ, защото никой вярващ не можел да се радва на успехите на съветската власт в изкореняването на вярата и унищожаването на Църквата.

Декларацията предизвикала голяма тревога и смущение в църковните среди. Мнозина епархийски архиереи след получаването ѝ я задържали, без да я огласят в своите епархии, с надеждата, че този документ ще остане без особени практически последствия. Епископ Виктор като управляващ Вятска епархия също получил Декларацията. След като я прочел, той веднага решил, че подобно послание не може да бъде четено и разпространявано в храмовете на поверената му епархия. Но чувствителната му архиерейска съвест не му позволявала просто да задържи Декларацията и да замълчи. Той смятал, че като епископ е длъжен да изрази ясно и открито отношението си към нея пред цялата Църква. Преди всичко владика Виктор изпратил Декларацията обратно на митрополит Сергий в знак на протест.

През октомври и декември 1927 г. той написал две писма на митрополит Сергий, в които открито и нелицеприятно осъждал Декларацията и новия курс на църковната политика. Също през месец декември, преди второто от писмата, епископ Виктор написал и едно послание, озаглавено „Писмо до ближните“, предназначено за всички вярващи, в което развивал по-обстойно мислите си за същността на Декларацията. Това послание е било приложено към второто писмо (от 3/16 декември 1927 г., ст. ст.) до митрополит Сергий, за което и самият епископ Виктор споменавал в писмото. Ето основните моменти, от оценката на Декларацията и новата църковна политика в тези три документа:

„Скъпи Владико! До неотдавна Вие бяхте доблестен кормчия и въжделен за всички нас първопастир и дори само припомнянето на Вашето светейше име вливаше в сърцата ни бодрост и радост. И изведнъж – такава печална за нас промяна: нашите умове се колебаят, сърцата ни изгубиха опора, чувстваме, че отново сме останали без ръководител и защитник от тези, които ни нападат … Душите ни изнемогват, ужасът от съзерцаването на това, което става сега навсякъде в Църквата, ни задушава подобно на кошмар и всички ги обхваща вцепеняващ страх за бъдещето на Църквата. … Навсякъде започна разрушаване на Църквата и то под формата на ‘управление’. Какво е това? Защо? Нима Светата Църква малко пострада и страда от ‘външните’? И каква може да бъде ползата от тези разрушаващи мира гибелни разпореждания?“ Польский М., протопресвитер. Новые мученики Российские. Глава 6 Виктор, епископ Глазовский и Воткинский. Первое письмо митрополиту Сергию от октября 1927 г. Том 2, Репр. воспр. изд. 1949-1957 гг. (Джорданвилль). М., 1994. С. 72-73.

„През месец октомври със синовна любов дръзнах да изкажа пред Ваше Високопреосвещенство своята скръб по повод на започналото гибелно разрушаване на Православната Църква под формата на ‘управление’.

Това разрушаване на Божията Църква е напълно естествено и неизбежно следствие от избора на пътя, по който Вие поехте с Вашето „Възвание“ от 16 юли и което за нас, смирените и боящи се от Бога и за всички христолюбиви люде, е напълно неприемливо.

От началото до края то е изпълнено с тежка неправда и представлява възмущаваща вярващата душа подигравка със Светата Православна Църква и с нашето изповедничество за Божията истина. А чрез предаването на Христовата Църква на поругаване от ‘външните’ то представлява прискърбно отричане от спасението или отричане от Самия Господ Спасител. Този грях, както свидетелства Божието Слово, не е по-малък от които и да било ерес и разкол, а е несравнено по-голям, защото непосредствено хвърля човека в бездната на погибелта според нелъжовното Слово: ‘който се отрече от Мене пред човеците’ и прочее.“ Польский М., протопресвитер. Пос. съч. Второе письмо митрополиту Сергию от 16 декабря 1927 г., С. 73-74.

„Врагът повторно Ви подмами и съблазни „Повторно“ – с това се припомня първото отпадане на митрополит Сергий в обновленството през 1922 г. с мисълта за организацията на Църквата. Но ако тази организация се купува на такава цена, че и самата Божия Църква престава да бъде дом на благодатно спасение за човека, а самият получил организацията престава да бъде това, което е бил – защото е писано: ‘да бъде неговият двор пуст и епископството му да приеме друг’ – то за нас би било по-добре да нямаме никога никаква организация.

Каква полза, ако ние, които сме станали по Божията благодат храмове на Светия Дух, сами изведнъж станем непотребни, а получим организация. Не. Дори да загине целият видим веществен свят, нека в нашите очи да бъде по-важна от него неминуемата гибел на душата на този, който предлага такива външни поводи за греха.“ Польский М., протопресвитер. Пос. съч. Второе письмо митрополиту Сергию от 16 декабря 1927 г., С. 73-74.

А в посланието си, озаглавено „Писмо до ближните“, епископ Виктор пише:

„Нека знаят всички, че последната декларация, Възванието на митрополит Сергий от 16/29 юли тази година, е явна измяна на Истината (Йоан. 14:6).

‘Кого предадоха подписалите Епископ Виктор има пред вид архиереите от Синода, сформиран от митрополит Сергий. възванието и от кого се отрекоха те…’ (Деян. 14:13). Те се отрекоха от Светата Православна Църква, която винаги във всичко е чиста и свята и няма в себе си сквернота или порок, или каквото и да било подобно нещо (Еф. 5:27). Те произнесоха над нея открито осъждане пред целия свят, тя е вързана от тях и предадена на поругаване от ‘външните’ като злодейка, като престъпница, като изменница на своя най-свят Жених, Христос – вечната Истина, вечната Правда. Какъв ужас!...

Светата Църква, която Христос си придоби от този свят със Своята кръв (Деян. 20:28) и която е Неговото тяло (Кол. 1:24), а за всички нас – дом на вечното благодатно спасение от този живот-гибел – сега тази Божия Христова Църква се приспособява да служи на интереси не само чужди за нея, но даже и напълно несъвместими с нейната божественост и духовна свобода.“ Польский М., протопресвитер. Пос. съч.. Письмо к ближним. С. 75-76.

„Ако сега, чрез Възванието, Църквата се обединява с гражданската власт, то това не е просто външен маньовър, но заедно с тежкото поругаване, с унищожаването на Православната Църква тук е извършен и най-големият грях на отричане от Истината на Църквата, който грях не може да бъде оправдан от постигането на каквито и да било земни блага за Църквата.“ Польский М., протопресвитер. Пос. съч.. Письмо к ближним. С. 75-76.