Епископ Виктор (Островидов)

IV. ВЯТСКА ЕПАРХИЯ. ПЪРВО ЗАТОЧЕНИЕ В СИБИР (1920-1926)

Н а 26 януари 1920 г. епископ Виктор пристигнал в град Уржум. Духовенството и вярващите го посрещнали много тържествено. Камбаните биели, настроението на хората било празнично. Църквата била препълнена с народ. От първия ден на своето служение новият епископ бил обграден с любов и внимание. Местните органи на ЧК веднага отбелязали това в своите донесения със забележка, че пребиваването му в града е нежелателно. Като начало намерили повод да направят обиск в дома му, при което конфискували златния му нагръден кръст. През месец май 1920 г. епископ Виктор бил арестуван за първи път. По това време имало тифна епидемия и владика Виктор проповядвал от амвона на хората да се покаят и им препоръчвал да поръсват по-често домовете си със светена вода. Това било достатъчно, за да бъде обвинен, че използва църковния амвон за агитация против съветската власт и „за агитация против медицината“ и да бъде осъден на лишаване от свобода до приключването на войната с Полша. Архиереят бил закаран в затвора в губернския град Вятка и останал там до ноември 1920 г., когато бил освободен поради обявената амнистия.

Властите не допуснали Епископ Виктор да се върне в Уржум и той бил принуден да остане във Вятка. На 9 януари 1921 г. бил назначен за временно управляващ Вятската епархия, тъй като епархиалният архиерей, Никандър (Феноменов) изобщо не бил допуснат от болшевиките да се завърне на катедрата си от Поместния събор в Москва. Още в Москва, през есента на 1918 г. той бил арестуван, на следващата година отправен в Архангелския лагер, през 1920 г. върнат в Москва и след известно престояване в затвора бил изпратен на заточение. Така младият епископ Виктор трябвало да управлява за известно време цялата епархия. Това продължило до месец май 1921 г. когато за епархиален архиерей бил назначен епископ Павел (Борисовски). Владика Виктор останал като негов викарен епископ с назначение на катедрата в град Глазов, но оставал да живее в Трифоновия манастир във Вятка като негов настоятел, вероятно отново поради препятствия от страна на властите да заеме катедрата си.

Но където и да го изпращали обстоятелствата, той веднага пристъпвал с ревност и усърдие към архипастирските си задължения, проповядвал, учел паството на вяра и благочестие, организирал църковния живот и с изповедническото си поведение и държане пред властите веднага печелел сърцата на вярващите. Във Вятка владика Виктор бил непрекъснато обкръжен от църковния народ, който намирал в своя твърд и никога неуниващ архипастир голяма морална подкрепа сред теготите и тревогите на живота в съветската действителност. След всяко богослужение множество хора го изпращали до килията му в Трифоновия манастир, а по пътя, без да бърза, той отговарял търпеливо на многобройните въпроси и, колкото и да бил изморен, запазвал неизменно обичайния си дух на доброжелателност и любов. По характер бил прям, открит, чужд на всякакво лукавство, жизнерадостен и спокоен. Изключително много обичал децата и те му отвръщали със същата привързаност. В целия му облик, във всичките му действия, в държането с околните се чувствал истински християнски дух, проникнат от любов към Бога и ближните.

Болшевишката власт обаче си била поставила за цел да унищожи вярата и през 1922 г. предприела нови гонения срещу Църквата. Като повод било използвано бедстващото положение на народа поради страшния глад, който обхванал Поволжието и много други райони на Русия. По официални данни гладували над 22 млн. души. Под предлог събиране на средства в помощ на гладуващите властите предприели мащабна кампания за изземане на църковните ценности. През месец март 1922 г. били сформирани специални комисии, които пристъпили към описа и изземването на ценностите от храмовете. Те действали нагло, безцеремонно, често пъти кощунствено и понякога преднамерено провокирали възмущението на вярващите. На места хората оказали съпротива, станали стълкновения, проляла се кръв. Властите обвинили за това патриарх Тихон и „контрареволюционното тихоновско духовенство“. Последвали арести и съдебни процеси. Във Вятка бил арестуван епархийският архиерей Павел (Борисовски) „за липси по описа на църковните ценности“.

По същото време болшевиките започнали да водят активна политика и за разрушаване на Църквата отвътре. Провокиран бил т. нар. „обновленски“ разкол. Патриарх Тихон бил арестуван, а самозваното обновленско Висше Църковно управление (ВЦУ) узурпирало църковната власт. Председателят на ВЦУ, епископ Антонин (Грановски) написал писма до всички епархийски архиереи. За Вятска епархия писмото било отправено към епископ Виктор, който отново временно управлявал епархията след ареста на епископ Павел. В него се казвало:

„Позволявам си да ви осведомя за главния ръководен принцип на новото църковно строителство: ликвидиране не само на явните, но и на тайните контрареволюционни тенденции, мир и сътрудничество със съветската власт, прекратяване на всякаква опозиция спрямо нея и ликвидиране на патриарх Тихон като отговорен вдъхновител на непрекратяващите се контрареволюционни злословия. Съборът, на който се възлага да осъществи тази ликвидация, се планира да бъде свикан в средата на август. Делегатите на Събора трябва да се явят на Събора с ясно и отчетливо съзнание за тази църковно-политическа задача“.

В тази критична ситуация епископ Виктор се проявил в светлината, в която ще се проявява и през целия си изповеднически път след това – бърза ориентация и също толкова бърза, без никакво колебание, реакция в защита на Църквата. Той изобщо не намерил за необходимо да отговаря на посланието на обновленското ВЦУ. Вместо това веднага съставил послание към духовенството и паството на поверената му епархия, в което с присъщата му смелост и категоричност сравнил действията на обновленците срещу патриарх Тихон с нечестието на старозаветните отстъпници Корей, Датан и Авирон, въстанали срещу поставените от Бога Мойсей и Аарон „заради което те били погълнати от разтворилата се под тях земя заедно с всички техни съобщници. Така и тези нечестивци се стремят да повдигнат на бунт вярващите против поставените от Светия Дух пастири и да разделят Христовата Църква, като си присвояват това, което не им принадлежи.“

По-нататък в посланието епископ Виктор разяснявал на паството същината на новото явление по следния начин:

„Някога Господ със Своите пречисти уста е казал: ‘Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача отдругаде, той е крадец и разбойник; а който влиза през вратата, пастир е на овците’ (Йоан. 10:1-2). А божественият апостол Павел, като се обръща към пастирите на Христовата Църква казва: ‘Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си. Затова бъдете будни’ (Деян. 20:29-31). Възлюблени приятели мои, това слово на Господа и Неговите апостоли за велика наша скръб се изпълни в нашата Руска Православна Църква. Като отхвърлиха дръзко Божия страх, хора по вид йерарси и архиереи на Христовата Църква, съставиха от себе си група лица, която противно на благословението на светейшия патриарх и наш отец Тихон се стремят самозвано, самочинно, измамнически да заграбят управлението на Руската Църква в свои ръце, като нагло се обявяват за някакъв временен комитет по управлението на делата на Православната Църква…

И всички те, наричащи себе си ‘жива църква’, и сами изпадат в самоизмама, и други въвеждат в лъжа и заблуждение; всички те са хора плътски, не понасящи подвига на духовния живот, отхвърлили от себе си или желаещи да отхвърлят ограниченията на божественото послушание на цялото църковно законоположение, предадено ни от светите богоносни Отци на Църквата чрез вселенските и поместните събори.

Приятели мои, умолявам ви, нека да се пазим, да не би някак и ние неочаквано да станем, подобно на тия смутители, отцепници от Божията Църква, в която, както казва апостолът, всичко е устроено към благочестие и за наше спасение и без послушание на която човек погива навеки. Да не се случи това с нас никога. Макар и да сме виновни пред Църквата за много грехове, обаче ние все пак сме едно тяло с нея и, като сме възпитани с нейните божествени догмати, всячески се стараем да спазваме нейните правила и постановления, а не да ги отхвърляме, нещо към което се стреми това ново сборище от недостойни хора…

Затова ви умолявам, възлюбени в Христа братя и сестри, а най-вече вас, пастири и съработници на Господнята нива, никак да не следвате това самозвано разколническо сборище, наричащо се ‘жива църква’, а представляващо в действителност ‘труп смърдящ’ и да нямате каквото и да било духовно общение с всички безблагодатни лъжеепископи и лъжепрезвитери, поставени от тези самозванци. ‘Не признавам за епископ и не причислявам към Христовите йереи този, който с осквернени ръце за разоряване на вярата е поставен за началстващ’ – казва свети Василий Велики. Такива сега са и тези, които не по незнание, а от властолюбие нахлуват на епископските катедри, отхвърляйки доброволно истината на Едната Вселенска Църква и със своето самочиние създават разкол в недрата на Руската Православна Църква за съблазън и погибел на вярващите. Нека да бъдем мъжествени изповедници на Едната Вселенска Съборна Апостолска Църква, като твърдо се държим за всички нейни свещени правила и божествени догмати. И особено ние, пастирите, да не се препънем и да не бъдем съблазън за погибел на предаденото ни от Бога наше паство, като помним Господните слова: ‘Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?’ (Мат. 6:23) и още: ‘ако солта изгуби сила’ (Мат. 5:13), с какво ще се осолят миряните?

Моля ви братя, пазете се от тези, които създават разпри и раздори противно на учението, на което сте научени и се отклонявайте от тях – такива хора служат не на Господ Иисус Христос, а на своя стомах и с ласкателство и красноречие прелъстяват сърцата на простодушните. Вашето послушание е известно на всички и се радвам за вас, но желая да бъдете мъдри във всичко за благо и прости (чисти) за всяко зло. Бог на мира ще съкруши сатаната под нозете ви скоро. Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин (Рим. 16:17–20)“.

Това послание изиграло изключително мобилизиращо въздействие върху клира и паството във Вятска епархия. Навсякъде станало известно, че епископ Виктор не признава Висшето Църковно Управление и нарича неговите членове еретици. Само трима свещеници се осмелили да изкажат публично симпатии към обновленското ръководство. Останалите, които му симпатизирали, се страхували да направят това. Скоро след това епископ Павел бил освободен и се върнал към управлението на епархията.

На 6 август 1922 г. обновленците провели свой конгрес и веднага след това изпратили свои пълномощници във всички епархии, за да окажат натиск (с помощта на ГПУ) върху епархийските ръководства и да ги склонят към подчинение на своето Висше Църковно управление (ВЦУ). Във Вятка пълномощникът пристигнал на 23 август, посетил епархийския архиерей епископ Павел и поискал от него съдействие за провеждането на общоградско събрание на духовенството, за да го запознае с решенията на обновленския конгрес. Първоначално епископ Павел насрочил събрание за следващия ден, 24 август, вечерта. Но, след като се посъветвал с епископ Виктор и други клирици, отменил събранието, а на пълномощника, който бил свещеник от Вятска епархия, разпоредил веднага да се завърне на мястото на служението си. На другия ден обновленският свещеник се явил отново при епископ Павел и поискал от него да отговори писмено: признава ли Висшето Църковно Управление и неговата платформа; смята ли пълномощника за официално лице и приема ли да работи съвместно с него. Епископ Павел отговорил доста рязко, че не признава никакво ВЦУ и заплашил пълномощника, че ако не замине веднага за мястото на своето назначение, ще му наложи запрещение да свещенодейства.

Обновленският клирик решил да опита да склони към съдействие епископ Виктор и се отправил към Трифоновия манастир, макар и да го предупреждавали, че той ще се отнесе още по-рязко. Така и станало. Епископ Виктор отказал изобщо да го приеме и да разговаря с него, както и да получи каквито и да било документи от ВЦУ. Още същия ден той съставил ново обръщение към паството, което било одобрено и подписано от епископ Павел и разпратено по храмовете. На следващия ден, 25 август епископ Павел и епископ Виктор били арестувани заедно с няколко свещеника. Първият разпит бил на 28 август, а на 5 септември им било предявено обвинението: нарушаване на декрета „За отделяне на Църквата от държавата и на училището от Църквата“. Нарушенията се състояли в това, че те „се намесвали в гражданските дела, присвоявайки си съдебни функции, като пререшавали бракоразводни дела, водейки по тези дела следствие, като имали за това специален апарат“. По това време подобно обвинение е можело да бъде отправено към всеки участник в състава на църковните съдилища на която и да било епархия. С цитирания декрет от месец януари 1918 г. Руската Православна Църква била поставена извън закона, но хората продължавали както и преди да сключват църковни бракове и да се обръщат към епархиалните власти за разтрогването на такива. Църквата естествено не престанала да изпълнява тези свои функции, но това вече било закононарушение, за което всеки клирик е можел да бъде съден. Освен това двамата епископи били обвинени във „връзки с нелегални монархически групировки“ и „разпространяване на нелегалните възвания на патриарх Тихон, Агатангел Ярославски и ‘Братството на ревнителите на православието’“. Разбира се, „нелегалните монархически групировки“ били измислени от сътрудниците на ГПУ във Вятка, а „нелегалните възвания“ са официални обръщения към паството на патриарх Тихон и заместващия го след неговия арест Ярославски митрополит, свещеноизповедник Агатангел (Преображенски). Във Вятското управление на ГПУ преценили, че делото има важно значение и, като си давали сметка за популярността на епископ Виктор в града, решили да отправят двамата обвиняеми епископи в Москва. Вярващите научили за това и се стекли масово на гарата, за да изпратят своя любим архиерей. Бил изпратен милиционерски отряд, за да разгони събралите се хора, но независимо от охраната, всички се устремили към вагона при потеглянето на влака. Мнозина плачели. Епископ Виктор благославял от прозореца паството си.

По време на продължилото в Москва следствие обвиняемите били държани в Бутирския затвор. На въпроса на следователя за отношението му към обновленците епископ Виктор отговорил: „Не мога да призная Висшето църковно управление поради канонически причини…“. На 23 февруари 1923 г. епископите Павел и Виктор били изселени за срок от три години в северния Наримски край с постановление на НКВД. По това време болшевиките възприели по-„оперативен“ подход по отношение на духовенството: административно изселване без съдебен процес, само след следствие. Тази възможност била въведена с декрет през лятото на 1922 г.

Наримският край се намирал в Сибир, в Томска област, на почти четири хиляди километра от Москва. Епископ Виктор бил изпратен в малко селище само с четиринадесет къщи на около седемдесет километра от районния център Колпашево, по поречието на река Об. Сведения за живота на Владиката през годините на заточението в това откъснато от света място се намират преди всичко в неговите писма до духовните му чеда. Повечето от тези писма са се загубили в последвалите години на гонения, но от достигналите до нас може да се добие достатъчно ясна представа както за суровите условия на живота му в заточението, така и за неговото благодушие и преданост на Божия промисъл, с които приемал скърбите и изпитанията. Вижда се също така без съмнение, че светител Виктор оставал твърд в своята позиция срещу враговете на Църквата, тежките обстоятелства не го поколебали ни най-малко. Ето някои откъси от запазените писма, които свидетелстват за това:

„Скъпи Зоя, Валя, Надя и Шура, с дълбокоуважаемата ви майка,

От моето далечно заточение изпращам на всички ви Божието благословение с молитвено пожелание то да ви запази от всякакво зло в живота, а най-вече от богомерзката ерес на обновленците, която е гибел и за душата, и за тялото. Благодаря ви, че ме помните. Дуня не можа да донесе вашето писмо (впрочем, все още не съм получил всички вещи), но по пощенската хартия и пликовете се досетих, че това е изпратено от вас. За сега получихме само една вещ: шубата на Маша , а в нея имаше завити някои неща и между тях – хартията и пликовете. Благодаря ви за тях. Пишете ми: как живеете, здрава ли е майка ви, кой и къде служи при вас? Къде ходите по-често на църква? Навярно посещавате службите на владика Авраамий. Така и правете, дръжте се здраво за него, слушайте го за всичко и се съветвайте с него, ако има нужда за нещо. С еретиците-отстъпници от Вселенската Църква не се молете.

По Божията милост и любовта на всички ви ние живеем добре. Цялото лято проведох в риболов на реката, а сега помагаме на болните, които не са много, тъй като и селото ни е малко – всичко четиринадесет къщи. Божествената служба извършваме в къщи, а когато се молим, си спомняме сърдечно за всички вас. Жалко, че от толкова време вече съм разделен от вас, но всичко, [което се случва] с човека, е по Божията воля. Надявам се на Божията милост, всички ние да се видим; само че не знам за дълго ли ще бъде това. По-рано Дуня искаше да дойде да се видим, но не можа – много далече живеем ние и е трудно да се стигне до нас. През лятото трябва да се пътува с лодка, а през зимата с коне – 400 версти. Но има хора, които са прогонени още по-надалече: един свещеник пътува 32 дни с лодка до Колпашево – нашето главно село. До там, където той живее и поща не отива, а ние тук все пак сме добре, слава Богу.“

Живейте с Христос. Поменавайте ме във вашите молитви.

Благодаря ви, че ме помните. Винаги си спомням за всички вас заедно с майка ви. Не мога да забравя вашата ревност за Божия храм, за молитвата. Божията благодат да укрепява и занапред вашия дух на ревност за вечно спасение.

По Божията милост аз съм жив и здрав с вашите молитви. Нашето място е глухо, народът живее бедно, а пощенската връзка е много трудна. Пощенската станция е на 60 версти и сам не можеш да отидеш до нея – в тайгата има мечки; пък и пеш не може да се премине, а трябва с лодка. За това чакаме случай, когато трябва да изпратим по някого писмо. През цялото лято лових риба, ту на река Кет, ту на езерата, но сега риболовът приключи, седя у дома, занимавам се с английски – може някога да послужи. Може би ще преподавам в училището, но досега не са ми дали определен отговор. Ние се молим у дома, в църквата не ходим, тъй като свещеникът е преминал на страната на еретиците-антицърковници (живоцърковници), а молитвеното общение с еретиците е гибел за душата. Народът нищо не знае и не чува, духовенството крие всичко от него. Селяните се отнасят към нас сърдечно и ни помагат: носят ни мляко, картофи, а ние споделяме с тях лекарствата. Малките дечица ходят почти голи, няма какво да облекат и всички боледуват от студа. Лен и коноп сеят малко, а да се купува плат е много скъпо. Наесен мъжете заминават надалеко, на двеста версти, в дълбочината на тайгата на лов за катерици или да ловят риба с мрежи – от това и живеят, а собствен хляб имат съвсем малко. Наоколо са непроходими блата.

Винаги си спомням за вас, за вашата любов, не ме забравяйте и вие в молитвите си, само с еретиците не се молете, а по-добре у дома, ако няма православен храм…“

„Уведомявам ви, че получих вашето писмо (то вече е второ)… Само че напразно правите разходи да изпращате писмата препоръчани; пък и тях ги получаваме много трудно. Пощата ни е на 70 версти и трябва да се търси човек, който да пътува и да му се напише пълномощно за получаване на писмото, а пълномощното се заверява в Райсъвета, който е на 10 версти. Понякога дълго време не се намира човек, който да пътува, за да го вземе и така писмото си стои и стои в пощата (с месеци). А пък обикновените писма направо се изпращат от пощата и ги получаваме по-бързо…

Винаги с особена радост си спомням за всички вас, за вашето усърдие към Божия храм и за вашето радушие, с което ни приемахте. Господ да укрепява вашия дух в изповядването на светата православна вяра и да ви въздаде със своите милости в този и в бъдещия живот. Както вие, така и аз се надявам на Божията милост пак да се видим, а кога ще стане това, не знам, Господ знае и ще устрои всичко според Своята свята воля за наше взаимно утешение. Вие така и винаги дръжте в сърцето си мисълта, че всичко с нас се случва по Божията воля, а не случайно и от Господа зависи да измени нашето положение за наше утешение и спасение. А затова няма да се отчайваме никога, колкото и тежко да ни е.

Студовете при нас вече свършиха и отдавна имаме прекрасно пролетно време, даже по малко започва да се топи снегът. Тук реката се размразява не по-рано от май, тъй като тук изобщо е по-студено, отколкото при вас във Вятка. С началото на пролетта при вас започват изпити – Божията благодат да ви помага във вашите учебни дела, да ви просвещава и преумъдрява във всяко познание за ваша полза и за утешение на майка ви.

Благодаря ви за писмата и за марките, аз самият отдавна не съм ви писал, защото се боя да не навредя и на вас, и на мен с по-честа преписка: нали сме заточеници, следят за всяка наша крачка и писмата ни се четат. Предишното ви писмо получихме късно, то остана дълго време в пощата, защото нямаше пътуващ до там, когото да упълномощим да го получи, за това и не можах да те поздравя, теб Валя, за именния ден, макар и да изпратих поздравление по някой друг, а по кого именно – вече забравих. Много добре сте направили, че сте посетили владика Авраамий за именния му ден; по-добро от това не би могло да се направи. Да не те оставя Господ заради това свято дело. Владика Авраамий е велик човек по своето смирение пред Бога. Сигурно и него ще го изпратят някъде по-надалече. Господ да му помага!

Питате за моето здраве – слава Богу, здрав съм, само малко страдах от ревматизъм. Отопляваме се само с желязна печка , която гори ден и нощ и температурата е неравномерна – ту е много горещо, ту е студено. За това се и разболях малко. Маша сега шие завивки и така заработваме за хляб, риба, дърва. Впрочем аз и сам налових много риба и сега с настъпването на пролетта отново ще се заема с риболов. Така и времето ще мине по-незабелязано, а сега понякога е скучно, но слава Богу за всичко, Господ не ни изоставя със своите утешения. Ето, празникът Благовещение на Пресвета Богородица е скоро и ние също, с Божия помощ, ще се приобщим със Светите Тайни, само че у дома, където служим Божествената Литургия двамата с Маша и поменаваме и вас – всички наши близки във Вятка. Божията милост да бъде с всички вас. Пристъпвайте и вие към светите тайни там, където ходите на църква, а ако по вашите молитви ме освободят по-рано, тогава и при мене ще се причастите. Останете с Бога. Господ да ви пази. За получаването на това писмо не говорете много; приложените писма предайте на Анна Николаевна Дяконова и Фаина Николаевна (майката на Игор). Моята любов в Христа е с вас.

„Отдавна не съм получавал от вас нито ред. Пишете, ако имате време, как живеете, какви скърби и какви радости имате; защото вашите скърби и радости са и мои скърби и радости. Пишете, без да се страхувате [за мене], само не се подписвайте никога с фамилията, а само с името. Аз и без това ви зная всичките и почерка ви познавам.

Аз живея добре, по Божията милост. Само се опасявам да не попадна пак някъде „на курорт“. Враговете на православната Църква, обновленците, не дремят, а навярно пак коват някакви козни против нас. Не знаят какво правят. Мислят, че като ни предават на страдания, „служат Богу“, както предсказва това сам Господ в светото Евангелие. Как ви се струват новите свещеници? Съветвам Зоя да ходи на изповед и за свето Причастие при о. Михаил (във Възкресенския събор). Господ да пази всички ви.

Още в началото на своето заточение в Наримския край, през 1923 г. владика Виктор написал послание „До Вятските приятели и възлюблени в Господа“, което не е запазено. Сведения за него има в писмо на обновленския епископ Николай (Тихвински), според когото в това послание епископ Виктор нарича обновленците „най-опасни еретици-антицърковници, каквито православният християнски свят още не е познавал“, „жалки нови нечестивци, нови богохулници, свирепи вълци, които като крадци си присвоиха името на Православната Църква“.

Срокът на заточението на епископите Павел (Борисовски) и Виктор (Островидов) изтекъл на 23 февруари 1926 г. и на тях им било позволено да се завърнат във Вятска епархия, където те пристигнали през пролетта на 1926 г.