Епископ Виктор (Островидов)

V. САНКТ ПЕТЕРБУРГСКА ЕПАРХИЯ

В Архангелск о. Виктор останал по-малко от година. Изглежда ангажиментите на административната дейност са му тежали и душата му, както и преди, е копнеела за манастирския живот. През месец септември 1909 г. той подал молба до епархийския си архиерей, Санкт Петербургския митрополит Антоний (Вадковски), да бъде освободен от длъжността си и да бъде зачислен в братството на Александро-Невската лавра в Санкт Петербург. Молбата му била удовлетворена и през месец ноември йеромонах Виктор пристигнал в Петербург. Но и тук той не останал дълго. Изглежда многостранната му надареност направила впечатление на митрополит Антоний и през месец ноември на следващата 1910 г. о. Виктор бил назначен за игумен на Зеленецкия манастир Света Троица с възвеждане в сан архимандрит. През месец февруари 1911 г. той писал на епископ Ермоген, с когото продължавал да поддържа връзка: „Въпреки волята на игумена на лаврата нашият владика ме изпрати тук.“ И допълва: „Където за първи път след Хвалинск се успокоих духом…“

„През цялата година в църквата на пустинния Зеленецки манастир, обкръжен от обширно пространство от глухи лесове, мъхове и блата, няма почти никой освен братството. Само в дните, когато се почита паметта на преподобни Мартирий Зеленецки (1 март и 11 ноември, ст. ст.) и на празниците Света Троица и Благовещение на Пресвета Богородица (храмови празници на манастирските храмове – б. м., м. В.) има голям приток от богомолци от най-близките села.“

По времето, когато о. Виктор поел ръководството на манастира, братството наброявало дванадесет души. Населението на районния център, градчето Нова Ладога, наброявало по-малко от 4 хил. души. Манастирът се намирал на около 60 км от него „в дива и мрачна местност посред обширни мочурища, покрити с иглолистни гори, на плоско и леко издигнато място, което сред обкръжаващите го блата изглеждаше като остров с ярко зеленеещата на него растителност; поради това тази местност отдавна била наречена Зеленият остров.“

„Зеленият остров е обграден от нескончаеми, едва проходими и простиращи се до самия Велик Новгород (на около 180 км разстояние по посока на вътрешността на страната – б. м., м. В.) блатни мъхове, тресавища и мочурища. Всичките му околности са жълтеникави, а понякога и съвсем тъмни на цвят от растящите и гниещи навсякъде различни водни и блатни треви. Почвата около манастира е тундрова, мочурлива и блатиста, гората е смесена; от подмиването на корените и от бурите дърветата падат и гният цели, покрити със зеленикава пелена от плесени; сиви и черни мъхове вместо трева, влажни блатни изпарения и страшно множество големи комари; обширни пространства, които е невъзможно да бъдат изсушени и почистени – всичко това придава на местността печална мрачност и я прави пустиня, сякаш нарочно създадена за подвизите на доброволно и съвършено отшелничество, за смирение, за неразсейван от нищо вътрешен труд, за духовно потапяне в самия себе си…

Зелената пустиня и Зеленият остров са оазис сред мрачните тресавища, мочурища и гниещи мъхове на плоската сива местност, избрана през XVI век от преподобни Мартирий по Божие указание, първоначално за личните подвизи на уединено съзерцание, а след това за насаждане на монашеството на това място. Мощите на преподобни Мартирий са най-драгоценната светиня на манастира.“

Няма много запазени документи за дейността на архимандрит Виктор през осемте години, през които е бил настоятел на манастира. През 1912 г. манастирът издава едно от най-добрите исторически описания на обителта: „Троицкият Зеленецки манастир и неговият създател, преподобни Мартирий“. Предполага се, че то е съставено от самия игумен, о. Виктор. През месец август 1913 г. в манастира били проведени курсове за обучение на църковни певци и четци от селските храмове на няколко благочиннически окръга – общо около четиридесет души. Самият избор на Зеленецкия манастир като място, където да бъдат проведени курсовете говори много както за състоянието на манастира и организаторските способности на игумена му, така и за оценката на епархийското ръководство за тях. В материал, поместен в епархийския ежеседмичник „Известия от Санкт Петербургска епархия“, № 19 от 1913 г. се казва, че по време на провеждането на курсовете било извършено освещаване – поради цялостното му обновяване – на храма, който се намирал под Благовещенската манастирска църква и в който почивали мощите на преподобни Мартирий. За архиерейската служба курсистите се подготвили специално и изпълнението на техния хор, съставен от селски певци било такова, че по думите на дописника: „можеше да направи чест и на столичната Лавра“. За приноса на самия о. Виктор се казва:

„Условията, при които се проведоха курсовете бяха такива, че не можеше да се желае нещо повече от това. Курсистите се ползваха от всички удобства относно стола и помещенията. И всичко това – благодарение на удивителната организираност и гостоприемство на неуморимия отец игумен на Зеленецката пустиня, архимандрит Виктор, който изнесе на плещите си цялата стопанска част на курсовете.“

Наред с това о. Виктор очевидно не е занемарил и богословските си занимания. През 1912 г. той публикувал една забележителна статия, озаглавена „Новите богослови“. Тя е отпечатана в старообрядческото списание „Церковь“, издавано в Москва. Статията е подписана с псевдонима „Странник“, но авторството на архимандрит Виктор не подлежи на съмнение. Той самият го потвърждава след време в кореспонденцията си. Нещо повече, според собствените му думи, неговите опоненти знаели кой е авторът и той изпитвал дълго време тяхното неразположение. В тази статия младият архимандрит – по това време о. Виктор е на тридесет и четири години – подлага на основна критика богословските възгледи на своя бивш учител, архиепископ Антоний (Храповицки) и на неговия приятел и ученик, архиепископ Сергий (Страгородски). По това време и двамата са членове на Светейшия Синод и статия с критично съдържание по отношение на техните богословски трудове не би могла да бъде отпечатана в църковните издания, поради което о. Виктор е принуден да я публикува в старообрядческо списание – издание, което се намира извън обсега на духовната цензура. Архимандрит Виктор нарича двамата архиепископи „главни съзидатели“ на ново богословско направление, което си поставя за цел „по някакъв начин да се оживи в съзнанието на вярващите мъртвата богословска наука, като се освободи самото християнско вероучение от неговата неразбираемост и формалност“.

Действително, през XVIII и XIX вв. руската богословска мисъл търпи силно влияние от страна на западното богословие, изградено върху традицията на латинската схоластика с нейната склонност към рационализъм. В края на XIX и началото на XX век се формира едно силно течение за освобождаване на руското богословие от „латинския плен“. Както обаче често се случва, усилената борба срещу една неправилна тенденция отвежда мнозина встрани от царския път на светите отци, само че в противоположната посока. Под знамето на борбата с латинския рационализъм се подлагат на ревизия множество неотменни елементи на православното светоотеческо учение; стига се дори до преразглеждане на важни догмати на православната вяра под формата на изчистването им от наслояванията на сковаващата западна схоластика.

Точно такъв е случаят с богословските трудове на двамата архиепископи, които имат претенцията да представляват възраждане на истинското светоотеческо учение. О. Виктор показва колко несъстоятелна е тази претенция. В неголямата по обем статия той очертава с голяма точност някои от основните грешки и отклонения от православното вероучение на това ново богословско направление.

Преди всичко той обръща внимание на това, че новите богослови имат погрешно отношение към догматите на християнската вяра. Те посочват, че мнозина от вярващите са безразлични към догматите на вярата и смятат, че това е така, защото догматиката им се струва сложна и отвлечена метафизична материя. В същото време новите богослови изхождат от разбирането, че между истините на вярата и добродетелния християнски живот има най-тясна връзка и си поставят за цел да разкрият тази връзка. Те разчитат по този начин да обосноват жизнената необходимост на догматите и прякото им практическо значение за личния духовен живот на вярващия. Несъмнено между едното и другото съществува връзка и взаимна зависимост. Очистването на душата от страстите и немощите я прави все по-пригодна за правилното разбиране на истините на вярата и я приближава към Бога. В това се заключават смисълът и целта на християнската аскеза. Новите богослови обаче разглеждат тази взаимна зависимост твърде превратно, като придават на догматичните истини на вярата една принизена „обслужваща“ функция. Както посочва о. Виктор, „те се опитват да покажат, че догматите на християнското вероучение са нужни за живота на човека не защото в тяхното съвкупно съдържание е дадена на света великата истина за Божието спасение на света, а защото всеки от тях, уж, може да служи като начало, подбуждащо и укрепващо в човека неговото инстинктивно влечение към доброто“. Ето защо представителите на това ново богословско направление полагат много усилия, за да „открият“ „нравствените идеи“, заключаващи се в догматите на Църквата.

Друг неприемлив момент във възгледите на новите богослови е тяхното разбиране по въпроса за спасението на човека. Те смятат, че по начина, по който този въпрос се разглежда традиционно в руското богословие, в него механически е привнесен свръхестественият елемент като нещо чуждо и мъртво по отношение на живота на човека, като нещо независещо от волята му. Според тях свръхестественото начало унищожава значението на личната свободна воля на самия спасяващ се човек и подменя неговия жизнен нравствен подвиг с нещо като външно магическо въздействие. Богословите на „нравствения монизъм“ смятат, че с това се разрушава и самото спасение, което в техните разбирания е тъждествено с нравственото съвършенство. Според тях този „магически елемент“ е особено забележим в учението за светите тайнства на Църквата и представлява заблуждение, дошло от Запада, случайно привнесено във вероучението на Църквата. То е особено неприемливо, защото според техните богословски конструкции нищо свръхестествено и независимо от човешката воля не може да има място в делото на човешкото спасение. Истинно в християнското вероучение е само това, което привежда към една единствена цел: подкрепа на нравствената самодейност на човека. От тази гледна точка новите богослови преценяват като ненужни и непригодни – с оглед на посочената цел – дори и някои тайнства на Църквата, като например брака и елеосвещението. Поради това за тяхното съзнание е странно и Християнското учение, че кръстната смърт на Христос, сама по себе си, дарява на човека очистване от греховете и че светото кръщение в Христовата смърт дава на кръщавания мигновено и истинско възраждане, като го прави сънаследник Христов. Според мнението на новите богослови нито страданията, нито самата смърт на Богочовека нямат сами по себе си значение за спасението на човека. Те са просто свидетелство за любовта на Бога към него. Така Спасителят на света се превръща в „свидетел“, а страданията Му имат стойност с това, че представят един идеал, от който човекът се нуждае, за да черпи сили, като го има пред очи, защото сам той трудно привиква да върши добро и особено – да търпи страдания за доброто. Архимандрит Виктор изтъква, че в това се състои „главната мисъл“ на архиепископ Антоний. Можем само да се удивяваме на неговата проницателност и тънък богословски усет. Това действително е основата, от която митрополит Антоний (Храповицки) развива специфичния си възглед за изкуплението, което според него се е извършило чрез състрадателната Христова любов към човека, а не чрез кръстната смърт на Спасителя и съответно това се е осъществило по време на душевните страдания на Христос в Гетсиманската градина, а не по време на кръстните Му страдания на Голгота. Удивителното е, че основният труд на митрополит Антоний, „Догматът за изкуплението“, в който са развити обстойно и разгърнато тези богословски възгледи, е написан едва през 1917 г., а още през 1912 г. младият игумен от Зеленецката пустиня очертава с удивителна точност – на базата на по-ранните съчинения на митрополита – основните предпоставки, върху които се надграждат далече отиващите му богословски отклонения от светоотеческото учение. По-късно светител Серафим Софийски Чудотворец ще подложи на основна критика „Догматът на изкуплението“ в съвсем същия дух, в който е развита критиката на свещеноизповедник Виктор.

Някои изследователи недоумяват: как така о. Виктор изведнъж се обявява против богословските възгледи на своя бивш учител, архиепископ Антоний (Храповицки), когото толкова много е уважавал и с когото е бил толкова близък? Несъмнено през студентските си години в Казанската духовна академия Константин Островидов е изпитвал влиянието на обаятелната личност на нейния ректор епископ Антоний, както свидетелстват за себе си и всички възпитаници на Академията от това време. Константин вероятно е бил и силно впечатлен от богословските му работи, които, не ще и съмнение, е познавал добре и е следял внимателно. Може да се допусне, че той е бил повлиян от някои идеи на епископ Антоний и сигурно е симпатизирал на усилията за освобождаването на руското богословие от инославното западно влияние – проблем, който действително е съществувал. Но достатъчно е да си припомним лекциите на о. Виктор за „недоволните хора“ на Максим Горки, за да си дадем сметка, че различията му с възгледите на „новите богослови“ не възникват „изведнъж“, през 1912 г. В тези лекции, четени през 1904 г. о. Виктор изтъква като основен порок както на философския морализъм, така и на толстоизма, откъсването на нравствеността от нейната естествена основа – личността на Христос, Спасителя и Изкупителя на човешкия род. Не можем да не забележим, че учението на новите богослови осезателно се родее в този важен пункт с посочените философски концепции. Новото богословие по подобен начин пренебрегва или най-малкото омаловажава значението на Божествената благодат в делото на човешкото спасение, което свежда почти единствено до съзнателните нравствени усилия на човека. Такова разбиране за спасението е било винаги чуждо и неприемливо за о. Виктор, израсъл с простата и дълбока вяра на руското село, за която упованието в Спасителя стои на първо място винаги и във всяко дело, особено пък в най-важното дело на човешкия живот – спасението. Най-вероятно 1912-та е годината, през която о. Виктор в намерения най-сетне, по собствените му думи, покой в тишината на Зеленецката пустиня е успял да формулира точно несъгласието си с концепциите на „новото богословие“. В статията „Новите богослови“ откриваме и една интересна забележка на о. Виктор, която хвърля светлина върху начина, по който се лансира новото течение в богословските кръгове в Русия. За трудовете на архиепископ Антоний „професорите-рецензенти отбелязват, че у архиепископ Антоний има много оригинални възгледи, които могат да бъдат възприети от ‘невежите’ като нововъведения и разрушаване на учението на Църквата“.

След като очертава основните идеи на своя бивш учител и показва ясно, че те представляват именно нововъведение и отклонение от светоотеческото учение, о. Виктор подлага на критика възгледите на архиепископ Сергий (Страгородски) за тайнството свето кръщение, а във връзка с него – и възгледите му за спасението. Те са изложени в книгата „Православното учение за спасението“, издадена през 1898 г. от архиепископ Сергий, тогава все още архимандрит. На тази критика са отделени всъщност три четвърти от статията.

Първоначално о. Виктор излага накратко православното учение за коренното обновление на човека и очистването му от всички извършени грехове при кръщението по силата на кръстната смърт на Спасителя, който стана изкупителна жертва за опрощаването на греховете на целия човешки род. Това учение обаче не е приемливо за архиепископ Сергий, който смята, че светите отци всъщност трябва да се разбират по друг начин и че „за изразяването на действителния смисъл на тайнството школските формулировки трябва да бъдат изоставени“. „На православието не му е необходимо да прибягва към такова противно на всички закони на душевния живот превръщане на грешника в праведник.“ Само това вече е достатъчно, за да си дадем сметка, че с „освобождаването“ на богословието от „латинския плен“ новите богослови всъщност започват да го „освобождават“ отчасти и от светоотеческото му съдържание. Архимандрит Сергий продължава:

„Душата не е някакво вещество, за да може да се извърши в нея такова превръщане на човека, независимо от неговата воля“ и човекът не може „да бъде само страдателен предмет за действието на свръхестествената сила“… а самото кръщение „не е някакво външно магическо действие над кръщавания“ … то е велико изпитание на съвестта на човека, повратен момент в живота. Ако светото тайнство кръщение, само по себе си, по своята същност чрез вярата на кръщавания или на неговия възприемник в Разпнатия даваше действително пълно обновление на живота, то човекът би се оказал само безволен предмет на чуждо въздействие и „светостта, получена по такъв начин, по нищо не би се отличавала от една вродена святост, която няма нравствена стойност.“

Виждаме колко малко място за Божието действие в тайнството кръщение оставя концепцията на архимандрит Сергий (Страгородски). По този повод дори архиепископ Антоний Храповицки отбелязва, че „Сергий говори твърде невнимателно за Тайнствата и особено за кръщението“ Този възглед естествено произтича от аналогичното схващане за спасението въобще:

Човекът не може неволно да претърпява своето спасение, поради което не можем да си представим, че в момента на кръщението или на покаянието се извършва някакво невменяване на греха, някакво провъзгласяване на човека за праведен.“ И още:

„Същността на оправданието не е в промяна на духовно-телесната природа на човека, независимо от неговата воля, а в промяна на посоката на неговата воля… а благодатта на кръщението само укрепва решимостта на човека дотолкова, че той започва да ненавижда греха.“ Архимандрит Сергий (Страгородски) учи още:

„Опрощаването на греховете не се състои в това, че се покрива или опрощава съществуващият грях – такова опрощаване в християнството няма. Прощаването на греховете в тайнството кръщение или в тайнството покаяние се състои в това, че вследствие на коренния душевен прелом… човек започва да се определя в живота по нов начин, коренно противоположен на стария, греховния … Нишката на човешкия живот сякаш се прекъсва и образувалото се в него греховно минало губи своята определяща принудителна сила … Това доброволно пресичане на злото представлява най-съществената част от оправданието, представлява, така да се каже, самият способ, посредством който греховете на човека се опрощават … От купела излиза нов човек не защото се унищожават греховете му, а защото той определя себе си към доброто… посредством това самоопределяне към доброто или посредством свободно-доброволното вътрешно преобръщане се снема от човека греховния товар… бил той първородния грях или последствията от постъпките на самия кръщаван. … праведността, получена от човека в кръщението е по-скоро възможност, отколкото действителност.“

Но в такъв случай, какво собствено „тайнствено“ остава в тайнството на светото кръщение, ако от него се премахне действието на Божията благодат, оправдаваща човека и очистваща го от греховете? Тайнството на практика почти се унищожава, доколкото то се обявява за „само начало“ и „възможност“ за възраждане. Ако при кръщаването Божествената благодат не снизхожда, за да унищожи реално греховете на кръщавания и да го освободи от тях, то действията, извършвани от свещеника могат да бъдат разглеждани само като символичен обред. Наистина „освобождаването от латинския плен“ отива твърде далече и започва да напомня на протестантския рационализъм, който също тръгва в началото като реакция на римокатолическата схоластика.

При такова разбиране на тайнството кръщение не е чудно, че архимандрит Сергий (Страгородски) изказва мисълта, че „дори и неприемането на тайнството в установената форма може да не навреди на човека, щом като в него се е зародила същността на истинското християнство – желанието за царството Христово“. По-нататък естествено следва, че „ако оправданието е не магическо, а нравствено дело, ако неговата същност е в промяната на жизненото определяне на човека, промяна, която само се завършва от благодатта, а се извършва от волята на човека“, то за очистването на греховете на приемащия кръщението съвсем не е необходима очистителната Голготска Жертва. Защото, както точно посочва о. Виктор, в учението на новите богослови за оправданието всичко зависи не от усвояването на плодовете на изкупителната смърт на Богочовека, а от нравствения душевен прелом.

Така в учението на архимандрит Сергий (Страгородски) за кръщението се разкрива и възгледът на новите богослови относно Божието домостроителство на човешкото спасение въобще. О. Виктор извежда безкомпромисното заключение, че според тяхното учение спасение в собствения смисъл на думата никога не се е извършвало и няма. Има само помощ, която се дава на човека, за да извършва той сам своето спасение.

Новите богослови не приемат тайната на Христовото пришествие в света като дело на Божието спасение на човека, дело, чиято стойност е в самото него. Вместо това, те се опитват да осмислят християнството по пътя на приспособяването на отделните вероучителни догмати към духовния живот на човека. Те осмислят истината за извършеното от Бога спасение на света с оглед на нейната полезност и пригодност за живота на човека. А трябва, обратно, в светлината на тази истина да се преценява целият настоящ живот. При това новите богослови забравят, че самото нравствено съдържание на човешкия живот за всеки вярващ е само неизбежно и естествено следствие от извършеното от Бога спасение на човека. О. Виктор смята за напълно неприемлив опита на новите богослови да „оживят“ християнството посредством изкуственото и неправомерно разширяване на значението на автономната нравствена дейност на човека (оттам и названието „нравствен монизъм“, отразяващо схващането за относителната нравствена самодостатъчност на човека). С това в крайна сметка се принизява делото на Христос Спасителя и се лишава от неговия истински смисъл и значение.

По-късно идеите на „новото богословие“ ще бъдат критикувани и от други автори. Може би най-пространната и авторитетна критика на това направление принадлежи на светител Серафим Софийски. Интересен е неговият възглед относно идейната почва, върху която израства новото богословско направление:

„В последно време руският православен народ, според мярата на отстъплението от своята вяра, се увлече от обратното движение – против правото и законността във всички области на своя живот. Имаме пред вид нашето либерално движение в името на богоборческия хуманизъм с неговите измамни социалистически лозунги за свобода, братство и равенство.

Очевидно книгата на архимандрит Сергий е данък, който се плаща на либералното движение сред руския народ.“

Изобщо светител Серафим смята, че изкривяването на догматичните истини на православното вероучение има като пряко последствие отстъплението от вярата, което пък довежда Русия до катастрофата от 1917 г.:

„Трябва винаги да помним, че Господ наказа така тежко Русия заради неверието. Но за разпространяването на това неверие, за съжаление, не малко съдейства и висшата власт на Руската Църква с това, че нямаше необходимия контрол над богословските трудове. Поради това съчинения, подобни на разглежданото от нас, се печатаха без особени цензурни препятствия и даже с присвояване на техните автори на научни богословски степени за съблазън на вярващите и погибел на нашата родина.“

Свещеноизповедник Виктор също смята, че отклоненията от православната истина могат да имат тежки и дори преки последствия в живота на Църквата и обществото. През 1927 г., петнадесет години след публикуването на неговата статия „Новите богослови“, се появява прословутото Възвание, по-популярно като „Декларация“, на митрополит Сергий (Страгородски), който тогава управлява Руската Православна Църква. С този документ се променя рязко следвания до тогава църковен курс и Църквата се поставя в безусловно подчинение на съветската власт. Според епископ Виктор Декларацията отразява еклесиологически възгледи, които са пряко следствие от учението за спасението на митрополит Сергий. Иначе казано, той смята, че има пряка връзка между политиката на митрополита и неговата сотириология. През 1928 г. епископ Виктор пише:

„Неговите (на митрополит Сергий – б. м., м. В.) заблуждения за Църквата и спасението на човека в нея ми бяха ясни още през 1912 г. И аз писах за него в старообрядческо списание, че ще дойде време и той ще потресе Църквата. Така и стана.“

Революционната 1917 г. заварила архимандрит Виктор все още като игумен на Зеленецкия манастир. Трудолюбивият и организиран настоятел направил впечатление и по това време вече бил назначен за благочинен на манастирите в Петроградска епархия. И на тази длъжност о. Виктор останал верен на себе си – вниманието му веднага се насочило към отрицателните страни в живота на манастирите, които той установил и посочил с характерната за него нелицеприятност. През месец май 1918 г. Петроградската духовна консистория изслушала негов рапорт за състоянието на манастирския живот в епархията, в който се казвало:

„За голямо прискърбие в много манастири съществува една голяма ненормалност, а именно: не само старшите братя, но и обикновените монаси, йеродякони и йеромонаси не носят и не желаят да носят даже клиросното послушание и напълно се отклоняват от какъвто и да било физически труд в обща полза на обителта. За клиросното послушание манастирите са принудени да държат външни четци и певци със съмнително поведение, а за стопанските работи и удовлетворяването на различните житейски нужди – значителен щат от работници. Издържането на певци без привличането им към физически труд, на работници и служещи понастоящем представлява непосилно бреме за манастирите и много от тях ще стигнат до пълно материално запустение и разруха, ако не променят съществуващия ред на стопанския си живот, така че да се съкратят материалните разходи и да се увеличи благосъстоянието на обителите, а също и да се запазят от честите подигравки и обвинения в лентяйство, тунеядство и прочие. Всички иноци трябва да упражняват според силите си всякакъв вид физически, и най-вече земеделски труд и сами, без странична помощ да обслужват всички свои нужди като: приготвяне на храна, печене на хляб, палене на печки, пране на бельо, приготвяне и цепене на дърва, почистване на помещенията и двора, приготвяне на хранителни продукти и прочее. Но тъй като такава промяна на живота несъмнено ще срещне ропот и недоволство от страна на мързеливите, порочните и своеволните, то твърде необходимо е още сега да се напомни с указ по всички манастири необходимостта за всички иноци да носят: а) клиросното послушание вместо наемните четци; б) всякакъв вид физически труд в обща полза на обителта, с предписание да се вземат строги мерки срещу отклоняващите се, а в случаи на упорство и дръзко непослушание от страна на разлагащите живота в обителта, такива да се отстраняват от манастира в света.

За извършването на църковните служби може да се състави график и всички иноци да се явяват в църквата само за ежедневното монашеско правило и в празничните дни.“

Всички предписани мерки очевидно са били в действие в собствения манастир на архимандрит Виктор. За времето на неговото управление броят на монасите се увеличил от 12 на 28. Посетилият манастира през 1918 г. представител на Наркомюст отбелязал, че към обителта функционира образцово организирана ферма с 42 крави. Очевидно сградният фонд също го е впечатлил, защото в доклада си той препоръчал монасите да бъдат изселени, а манастирът да се използва като санаториум.

Въз основа на рапорта на архимандрит Виктор бъдещият свещеномъченик, Петроградският митрополит Вениамин, издал указ, който включвал всички предписания, съдържащи се в рапорта. Но времето за тих иночески живот и монашески подвизи сред манастирските стени вече било свършило. През месец януари 1918 г. бил приет Декретът за отделяне на Църквата от държавата; с него църковната собственост била одържавена и болшевиките започнали да закриват манастирите. Някои обители продължили да съществуват под формата на селскостопански артели и така съхранили своите стопанства и манастирския живот още известно време. Сред тях бил и Зеленецкият манастир. Той просъществувал почти до края на 20-те години. Това било вече без архимандрит Виктор. Но дори и без него през 1927 г. той станал един от четирите „йосифлянски“ манастири в Петроградска епархия.

През месец септември 1918 г. митрополит Вениамин призовал архимандрит Виктор в Петроград на длъжността наместник на Свето Троицката Александро-Невска лавра – най-големия манастир на Петроградска епархия и на бившата вече столица на Руската империя. Самият митрополит от месец януари същата година се преместил в лаврата и бил неин настоятел. Настъпили тежки времена. Болшевиките отнели имотите на лаврата, не достигали средства, хранителни продукти. Още в началото на 1918 г. в лаврата се появил отряд червеноармейци и матроси, които поискали да им бъде предаден манастирът с цялото му движимо и недвижимо имущество. Камбаните забили, събрал се народ. Стигнало се до стълкновение, по време на което бил убит протойерей Петър Скипетров. Червеноармейците били обезоръжени от хората и се разбягали. Монасите едва успели да спасят комисаря им от тълпата. На другия ден митрополит Вениамин организирал кръстен ход от църквите на града към лаврата, в който участвали десетки хиляди души. Властите отстъпили, манастирът за момента бил спасен.

Назначението на о. Виктор в тези размирни времена за наместник, тоест ръководител на практическия живот на обителта, над който стоял само самият настоятел, митрополит Вениамин, показва, че митрополитът го е оценил високо като енергичен и в същото време верен човек, на когото може да се опре. Но той не могъл да го има при себе си като сътрудник за дълго. Арестите и разстрелите на мнозина архиереи в разразилия се революционен хаос изисквали да бъдат ръкополагани нови архипастири. За о. Виктор дошло времето да послужи на Църквата в епископски сан. На 8 януари 1920 г. (26 декември 1919 г., ст. ст.) с указ на патриарх Тихон той бил ръкоположен за епископ Уржумски, викарий на Вятска епархия и скоро след това се отправил към мястото на своето назначение.