П рез месец август 1903 г. йеромонах Виктор започва своето служение в родната за него Саратовска епархия, където бил отправен с препоръка от Духовната академия. Саратовският и Царицински епископ Ермоген (Долганов) Свещеномъченик Ермоген е удавен от болшевиките в р. Тура през 1918 г. Прославен в сонма на руските новомъченици и изповедници от РПЗЦ през 1981 г. веднага го изпратил в гр. Хвалинск, на брега на Волга, в северната част на епархията. Там се организирал мисионерски манастир и о. Виктор бил определен от архиерея за негов настоятел. Поволжието било район, в който през XVIII столетие се заселили много старообрядци, бягащи от преследванията на властите в централните части на Русия. В някои населени места те дори били мнозинство. Самото градче Хвалинск било основано от старообрядци. По данни на Статистическия комитет на Министерството на вътрешните работи през 1863 г. старообрядците от всички техни течения (съгласия) били около 10% от цялото население на Русия или около една шеста от всички православни християни. Задачата на мисията, насочена към тях, била те да бъдат възсъединявани в единство с Руската Православна Църква.

Младият настоятел се заел с голямо усърдие да устройва живота в новата обител, като особено държал на строгото уставно богослужение. При него то било дотолкова безупречно, че впечатлявало дори живеещите наоколо старообрядци, мнозина от които започнали да посещават манастирските богослужения. Йеромонах Виктор обаче ги впечатлявал не по-малко и с изключителната любов и разбиране, които проявявал към тях, както и със своята искреност във вярата, с личното си духовно усърдие и строгост към самия себе си. Следните редове от негово писмо до епископ Ермоген говорят красноречиво за вътрешната му духовна нагласа:

„От себе си лично съм недоволен за това, че при постоянните ежедневни служби и грижите за външното устройство не мога да съединя служението с това благоговение към тайнството Евхаристия, което се изисква от пастиря… Блажени са, които стоят по-далеч от това най-свято Тайнство и пристъпват към него тогава, когато чувстват себе си поне малко подготвени за него, а не по принудително задължение.“ Письма святителя исповедника Виктора (Островидова) и Алексея Брусникина к священномученику Гермогену (Долганеву) / Публ. И. Ковалевой //, Богословский сборник. – Вып. 10. – М.: Издательство ПСТБИ, 2002. с. 279 – 287.

Йеромонах Виктор останал в Хвалинск съвсем малко време – по-малко от година. Епископ Ермоген много бързо оценил изключителната и разностранна надареност на младия клирик и още през пролетта на 1904 г. го преместил в областния град Саратов. Въпреки краткостта на пребиваването си о. Виктор оставил неизличим спомен за себе си в Хвалинск. В писмо до епископ Ермоген, написано от гражданина Алексей Брусникин, се казва следното:

„Известявам Ви, че изпращането на йеромонах о. Виктор от Хвалинското Свето-Троицко подворие произведе голямо впечатление на целия град; сълзите се лееха като река […] народът е развълнуван неутешимо, всички скърбят и жалят за този незаменим пастир на стадото Христово, просветител на тъмнината. Аз сърдечно съжалявам за неговите големи трудове у нас за устройването на подворието и скита. Не му беше дадено да завърши това дело и ни изоставя насред път. Сърдечно скърбя […] досега делото вървеше така успешно, че целият град тържествуваше, а сега какво – само сълзи. Аз съм така разстроен – до разболяване […] Монасите всички са разстроени, плачат, не знаят какво да правят. Прося Вашето благословение и молитви Господ да ни укрепи и да ни помогне да завършим устройването на светата обител. Оставам болящ. Очаквам Вашето утешение. Недостоен, Алексей Брусникин.“ Письма святителя исповедника Виктора (Островидова) и Алексея Брусникина к священномученику Гермогену (Долганеву) / Публ. И. Ковалевой //, Богословский сборник. – Вып. 10. – М.: Издательство ПСТБИ, 2002. с. 279 – 287.

От житията на светците и от историята на Църквата са ни известни много случаи, в които паството се е разделяло с подобна скръб със своите любими пастири. Но удивителното тук е, че тези думи са казани не за някой прославен архиерей или за мъдър духовник, водил дълги години душите към спасение, а за един млад двадесет и пет годишен йеромонах, живял в града по-малко от една година! Това е много характерно за бъдещия изповедник през целия му живот. Навсякъде, където го изпращал Божият промисъл, той веднага привличал всички към себе си със своята откритост и простота, със своята деятелна любов и жива отзивчивост към скърбящите и нуждаещите се, със своето самоотречение и безкористна вярност на Църквата.

Епископ Ермоген назначил младия йеромонах на длъжността пътуващ мисионер за цялата Саратовска епархия. Преценката му несъмнено била вярна. Отец Виктор бил готов за това служение не само по своята подготовка – завършил „мисионерската“ Казанска академия – той бил истински мисионер и по дух. Мисията му този път била насочена предимно към чувашите – една народност, която населявала тази част на Поволжието. В резултат на целенасочената работа сред тях езическите вярвания били почти напълно изоставени, но сред чувашките села имало и много татарски, а татарите се отличавали с фанатична привързаност към исляма и понякога успявали да обърнат към своята вяра представители на чувашкия етнос. За противодействие на мохамеданската пропаганда било въведено още в края на XIX век богослужение на чувашки език и това, както винаги в историята на Църквата, дало бързи и забележителни резултати. По свидетелства на местните свещеници чувашите усърдно постели, изповядвали се, приемали светите тайнства, участвали в поклоннически пътувания по свети места. От 1890 г. започнали да се създават и училища с преподаване на чувашки език. Изглежда целта на епископ Ермоген е била мисията да бъде издигната на ново, по-високо ниво, като се даде възможност на това население да опознае по-добре православието и да има по-просветена вяра. За това именно той създал към Саратовска епархия длъжността пътуващ мисионер – специално за проповядване сред иноплеменните християни – и назначил на нея йеромонах Виктор. Едно от неговите основни задължения било да посещава чувашките училища и да провежда беседи. Впрочем, както било отбелязано в Саратовския епархийски вестник, йеромонах Виктор фактически изпълнявал тези задължения още преди назначаването си.

По същото време младият духовник получил още едно назначение – коректор на издателската комисия, създадена от епископ Ермоген. Владиката имал обширни издателски планове. Той възнамерявал да бъде организирана редовна издателска дейност на „книги, брошури, картини и изображения с духовно и религиозно-нравствено съдържание“, а издателската комисия да започне издаването и на свой собствен вестник. Епископ Ермоген бил последователен привърженик на монархическия строй, на мира и реда в страната. Той напълно оценявал потенциала на периодичния печат да въздейства върху умовете – особено на интелигенцията и младежта – както в съзидателна, така и в разрушителна посока. Владика Ермоген ясно осъзнавал, че времето изисква от пастирите да не се ограничават с проповедта на Божието слово само в църковната ограда, а да го донесат до възможно най-много хора. Издателската комисия имала ежеседмични заседания.

Епископ Ермоген привлякъл йеромонах Виктор и към още една своя инициатива в областта на духовното просвещение. Почти веднага след назначаването си на самостоятелната Саратовска катедра той организирал религиозно-нравствени четения. Били избирани най-животрептящите теми от обществения или литературния живот. Докладчици били самият епископ, духовници от епархията; канени били и изявени проповедници от други епархии. В лицето на йеромонах Виктор владиката получил много подготвен и дълбоко единомислен сътрудник за тази дейност. Няма съмнение, че младият клирик се включил в нея с голяма готовност. За него тя е била естествено продължение на трудовете, които полагал в тази насока като студент в Академията в рамките на Философското общество. За първите си изяви в Саратов той задълбочил и разширил изследванията си върху творчеството на Максим Горки като на основата на реферата си от трети курс разработил поредица от лекции, които изнесъл през 1904 г. Първата от тях се състояла на 15 февруари. За нея в епархийския вестник се съобщава следното:

„Лекцията на йеромонах Виктор привлече в залата на Музикалното училище маса публика, така че билетите не стигнаха за мнозина. Всички пътеки между столовете, мястото на хора, фоайето бяха заети от слушатели. На лекцията присъстваха Преосвещеният Ермоген, губернаторът (П. А. Столипин) Известният впоследствие с мащабните си реформи министър-председател (1906-1911). със съпругата си и с дъщеря си, вице-губернаторът, католическият епископ барон Рооп, директорите на двете гимназии, ректорът на духовната семинария, генерал Лесевич, граф А. Д. Олсуфиев, много духовенство и други.“

Темата на първата лекция на йеромонах Виктор била „Психологията на ‘недоволните хора’ в произведенията на М. Горки“. Втората и третата лекция се провели в следващите неделни дни – 22 и 29 февруари 1904 г. и преминали при също толкова голям интерес. Темите били съответно: „Жизнените условия за появата на ‘недоволните хора’“ и „Възможността за обновлението на ‘недоволните хора’ и пътят към него“. След всяка лекция имало оживени дискусии, при които от залата отправяли към лектора въпроси и критични изказвания по отношение на неговите тези. Сред критиците имало духовници, адвокати и други авторитетни лица от обществото на губернския град. По това време Саратов наброявал около 150 000 жители. На всички тях младият йеромонах отговарял задълбочено и аргументирано. От участието на епископ Ермоген в дискусията още при първата лекция се вижда, че между него и о. Виктор е имало пълно единомислие по повдигнатите теми. Архиереят определено застава на позицията на лектора и убедено защитава подхода му – разглеждането на различните типажи в произведенията на Горки от чисто психологическа (в смисъл на духовна), а не от обществена или друга гледна точка.

Във втората лекция о. Виктор си поставя за цел да изясни причината за появата на „недоволните хора“ и показва, че тя не се крие във външните жизнени условия, в които те са поставени, а във факта, че на всички тях им липсват вътрешни опорни точки, липсва им свой собствен вътрешен път, който да следват. Тяхното недоволство е от чисто духовно естество, то произтича от неудовлетвореността им при решаването на въпроса за смисъла на своето собствено съществуване.

В третата лекция о. Виктор изследва възможностите за обновлението на недоволните хора и представя различни философски подходи към въпроса за смисъла на живота. Така, прогресисткото учение Очевидно под „прогресистко учение“ о. Виктор имал пред вид популярните по това време в Русия идеи на народничеството, толстоизма и други сродни на тях. например свежда цялото съдържание на живота до едно единствено положение – да се прави добро на ближния, да жертваме себе си в полза на другите. В резултат това ще приведе света към обща хармония в бъдеще. Този призив към саможертва обаче, откъснат от своята естествена основа – тази на християнската нравственост – е абстрактен и необоснован. За нашия настоящ живот и в личен план това учение не ни предлага нищо. Ние трябва да бъдем жив тор на почвата на историята, от която ще израсне бъдещата обществена хармония. О. Виктор оценя тази концепция като остаряла и ненужна проповед, в която намира отражение езическият мироглед. По същество тя е само празна фантазия, която унищожава личността и нейното самостоятелно значение. Именно с това проповедта на благородното, самоотверженото робство довежда хората до недоволство и отричане на живота. Това учение не може да послужи за опора на човека в неговите усилия да постигне своето лично благо. То не издържа критика от етическа гледна точка, тъй като няма под себе си нравствена основа, ближният не представлява свободна личност, а обект на моите грижи за него. Това е своего рода експлоатация, не толкова груба, както при робството, но ръководена от все същите себични и користни мотиви, които са даже още по-низки в нравствено отношение. О. Виктор дава пример с героите на Толстой от романа „Възкресение“. „Ти ме обиди в този живот, а още искаш и в бъдещия да се спасиш чрез мене“ – казва опорочената от княз Неклюдов Катюша, когато последният започва усилено да се грижи за нея в затвора. В този случай, казва лекторът, положението на ближния е не само обидно, но и направо глупаво, тъй като значението на личността се размива и нейната собствена воля изчезва някъде.

Проповедта за наторяването на историята и благото на ближния е станала толкова противна на човека, че логично се появяват крайни реакции срещу нея като тази на Ницше, който ни съветва да изоставим всякакви грижи за ближния, да живеем за съзиждането на собственото си благополучие, да поставим своето „Аз“ отвъд доброто и злото. Това обаче принизява човека до степента на животното. Мнозина от учителите на живота Тук се коментират идеите на т. нар. „философия на живота“ – популярно по това време философско направление в Западна Европа и в Русия. Ницшеанството е част от него. също поставят човека в реда на другите живи организми, само че малко по-високо от тях. Но ако това би било така, то въпросът за смисъла на живота не би стоял въобще, тъй като всички чувства и желания биха се удовлетворявали на нивото на физическата природа. Низшите организми живеят именно така: пият, ядат, отпочиват – наслаждават се на съществуването.

Но за човека са установени други закони. За него, разбира се, е естествено да се стреми в живота към благополучие, но да се свежда целият живот до това е противоестествено. Никакво физическо, материално щастие не може да удовлетвори човека. Ако човекът някога би успял да слезе до степента на животното, то тогава, разбира се, би трябвало да следваме Ницше, като се освободим от всякакъв морал, тъй като все пак е по-добре да получиш нещо от живота, отколкото да бъдеш само тухла в световния строеж. Но за човека е по-лесно да се лиши от живот, отколкото да унищожи съвестта си, да се откаже от нравствените идеали. Той може да бъде напълно удовлетворен само от такова съдържание на живота, което заедно с личното благо има непреходно, вечно значение, а това не го предлага нито ницшеанството, нито някое друго учение от философията на моралистите.

Какво обаче пречи на недоволните хора да живеят? Всички те се оплакват от живота, който им изглежда като повалена след буря гора: заобиколени сме от грабителство, мошеничество, лъжа. Чревоугодниците и развратниците, за които целият смисъл на живота се заключава в удовлетворяването на техните пороци, са замърсили атмосферата, омерзили са всичко, направили са от живота затвор. Заради това в света е тежко и задушно. Недоволните правят само това – изобличават и порицават тези, които според тях строят живота. На пръв поглед разсъжденията на недоволните винаги са правилни. Но защо, пита о. Виктор, самите те не се отстранят от злото, като имат пълната възможност за това, а със своите действия и със своя лош живот увеличават смрадта на живота? Защото просто не им се иска да се очистят, а именно в тази чистота, в отдалечаването от мерзостта и пошлостта се състои и целият смисъл на живота. Само този принцип включва двоякото съдържание на битието – ценността на личността и вечността на съзижданото. При това аз работя над себе си и за себе си – за да бъда чист аз самият. Тук не може да има експлоатация на ближния, тъй като човекът намира в самия себе си чистото и нечистото, високото и низкото, святото и порочното. Пълното осъществяване на този идеал се заключава в това: не само да не вършиш, но и да не мислиш зло. Това, разбира се, е по-трудно от разните философски утопии и затова, казва о. Виктор, мнозина няма да поискат да следват този път. Но тогава нека открито да кажат пред себе си: аз не искам истинския живот, не искам да бъда човек, а избирам живота на низшите същества. Така поне няма да мамят себе си и другите. Но ако изберем да поемем по посочения път на отдалечаване от злото, веднага след като стъпим на него, се срещаме с личността на Христос, при това не с Христос-моралиста, а с Христос-Изкупителя, Спасителя на света. Убогото богословско мислене на Лев Николаевич Толстой, продължава о. Виктор, не признава Изкупителя в Христос. Обществото следва Толстой и се отдалечава от Христос, като признава в него само моралния образ. Така то се присъединява към тези, които разпънаха Христос, защото те го разпънаха не заради моралното Му учение, а заради това, че нарече Себе Си Син Божий, Изкупител. Но откъснат и взет сам по себе си този морален образ не е образът на Христос, а образът на Неговия противник – на антихриста. В края о. Виктор заявява намерението си да изнесе отделна лекция по тази тема, ако обстоятелствата позволят това.

Поредицата от лекции за „недоволните хора“ на йеромонах Виктор били издадени през 1905 г. в Санкт-Петербург. Били планирани и други лекции с богословско-философско съдържание, включително и лекция за антихриста, но по всяка вероятност тези проекти не са били осъществени. За това може да се съди не само по липсата на сведения за подобни изяви, а също и от факта, че още на Пасха същата 1904 г. о. Виктор отново се намира в Хвалинск. Изглежда, че междувременно епископ Ермоген е отстъпил пред молбите на Хвалинското паство и е върнал йеромонах Виктор към настоятелството в подворието и любимия му скит. Това разбираме от писмо на о. Виктор, който поздравявал Владиката с празника и го уведомявал за строежа на църквата в скита, както и за откриване при подворието в града на манастирско общежително училище по образеца на древноруските школи.

От писмата на о. Виктор до епископ Ермоген се вижда, че двамата са имали един към друг пълно доверие и сърдечно разположение. Тези отношения между тях се запазили години наред, след като о. Виктор вече не бил в пределите на Саратовска епархия. Нещо повече – тях не ги помрачили и обстоятелствата, при които младият йеромонах преминал на друго служение. От запазената кореспонденция може да се направи предположението, че през 1904 г. йеромонах Виктор е получил предложение да бъде назначен в състава на Руската духовна мисия в Йерусалим – най-вероятно от своя бивш ректор, Волинския и Житомирски епископ Антоний (Храповицки) – и е приел това предложение, въпреки съветите на епископ Ермоген. В свое писмо до него, написано две години, след като е напуснал Саратовска епархия, о. Виктор нарича себе си „многократно разкаялия се непослушник“, а епископът великодушно му отговорил с утешително писмо. На свой ред о. Виктор молил владиката да го приеме „като блудния син под своя покрив“ с надеждата на „милост и всеопрощение“ и несъмнено би получил просимото, ако обратното му назначение в Саратовска епархия би зависело само от нейния епархийски архиерей. През следващите години о. Виктор на няколко пъти направил опит да се завърне в родната епархия, но безуспешно. Тихото пристанище на любимия му Хвалински скит си останало за него непостижим блян и той си спомнял с носталгия за него като служението, на което се е чувствал най-добре в духовно отношение.