П рез месец август 1899 г. Константин Островидов кандидатствал в най-близката до родното му място и до гр. Саратов Духовна академия – Казанската. Академията в гр. Казан била и най-младшата в сравнение с останалите три духовни академии в Руската империя – Московската, Санкт-Петербургската и Киевската. От останалите академии я отличавала и нейната мисионерска насоченост. Разположена в град Казан – условната граница, разделяща Русия на Източна и Западна – в нея, освен обичайните богословски и църковно-исторически отдели, имало и още два мисионерски отдела – татарски и монголски. Именно в тях се подготвяли мисионери за работа сред азиатските народи. В татарския отдел като допълнение към основните предмети се изучавали още: 1) история и критика на исляма; 2) етнография на татарите, киргизите, башкирите, чувашите, черемисите, вотяките и мордвите; 3) история на разпространението на християнството сред тези народи; 4) арабски и татарски езици с общ филологически обзор на езиците и наречията на изброените народи. В монголския отдел като допълнителни предмети се изучавали: 1) история и критика на ламаизма; 2) етнография на монголите, бурятите, манчжурите, корейците, холдите, гиляките и др.; 3) история на разпространението на християнството сред тези народи; 4) монголски език с неговите диалекти и общ филологически обзор на езиците и диалектите на тези народи.

Приемните изпити в Академията били по догматическо богословие, обща история на Църквата, история на Руската Църква, един класически и един нов език. Всички тези изпити били устни. Освен тях имало и писмен изпит, на който трябвало да се дадат отговори на поставени богословски и философски въпроси. Кандидатите с най-добри резултати получавали правото да учат на държавна издръжка. Константин бил сред тях. През 1899 г. в първи курс на Казанската духовна академия били приети 78 студенти. Всичко в четирите курса на академията се обучавали 280 студенти. Основните занимания на студентите били слушането на лекции – от 9.00 ч. до 14.00 ч. всеки ден – и писането на семестриални и курсови работи по различните предмети. За първи курс били предвидени съчинения по теми от основно богословие, Свещено Писание на Стария завет, теория на словесността и история на чуждестранната литература, по обща гражданска история и по мисионерските предмети. Във втори курс: по Свещено Писание на Новия завет, патрология и по история на философията. В трети курс: по догматическо богословие, църковно право, история и разбор на западните изповедания и по мисионерските предмети. В четвърти курс обикновено се давали теми с богословско съдържание за кандидатски работи за придобиване на научна степен. В четвърти курс Константин писал по темата „Брак и безбрачие“.

Ежедневието на студентите било строго регламентирано. В 7.30 ч. денят започвал с общо утринно правило. От 9.00 ч. – лекции. В 14.00 ч. – обяд. От 15.00 до 18.00 ч. – свободно време. От 18.00 ч. – четене или подготовка на писмени работи. В 21.00 ч. – вечеря. Най-късно в 24.00 ч. светлината в стаите трябвало да бъде изгасена. Общежитието можело да бъде напускано единствено в празничните дни и то само до 23.00 ч. Студентите имали възможност да се връщат в родните си места по време на ваканциите – от 15 юни до 15 август, през Рождественската ваканция – от 22 декември до 7 януари и по време на Пасхалната седмица. В неделните и празничните дни, както и в сряда и в петък през Великия пост студентите посещавали богослуженията, участвали в църковното пеене и четене, а лицата, които имали свещен сан – и в самото богослужение. В първата седмица на Великия пост и през Великата седмица всички се изповядвали и причастявали. През цялото учебно време в храма на Академията се извършвали утринни и вечерни богослужения, които студентите имали възможност да посещават. Този почти манастирски бит се допълвал и от скромната и дори бедна обстановка в спалните помещения, библиотеката, трапезарията на Академията. Това дотолкова правело впечатление, че при посещението си през 1901 г. Казанският архиепископ Арсений (Брянцев) заключил, че цялостната външна обстановка далеч не съответства на ранга, който има Академията като висше учебно заведение.

В същото време интелектуалният и духовният живот на Академията били на изключителна висота. Всички източници единодушно свидетелстват, че голяма заслуга за това имал архимандрит, след 1897 г. епископ, Антоний (Храповицки), ректор на Академията от 1894 г. до 1900 г. По-късно митрополит Киевски и Галицки, а в емиграция – пръв предстоятел на Руската Православна Задгранична Църква. Богослуженията били особено тържествени. На Пасха Евангелието се четяло на шестнадесет езика – всички, които се преподавали в академията. Това продължавало повече от час, но не дотягало на никого, всички слушали с въодушевление.

В годината, в която Константин Островидов постъпил в Академията, в нея било организирано Философско общество. Инициатори били самите студенти, подкрепени от ректора и преподавателите по философия. Действителни членове на Обществото можели да станат всички желаещи студенти и преподаватели. Изготвяли се реферати, които се четели и обсъждали на заседанията. Референтът трябвало да представи тезисите си една седмица предварително на някого от членовете-преподаватели за разглеждане и на ректора за утвърждаване. След това тезисите се обявявали на всички студенти, които можели да се подготвят за дискутирането им. Забележително е, че рефератите обикновено разработвали актуални за интелектуалния живот теми. Така още на първото заседание на Обществото бил прочетен реферат под надслов „Разбор на учението на граф Л. Н. Толстой за познанието“. Той предизвикал оживено обсъждане, което продължило до късно вечерта. На заседание на Обществото през 1901 г. студентът от трети курс Островидов прочел реферат на тема „Психологията на недоволните хора в произведенията на Горки“. Докладът на Константин предизвикал голям интерес, тъй като бил резултат от сериозна работа върху произведенията на Максим Горки, привлякъл по това време вниманието на читателската публика. Оживената дискусия се развила около два въпроса, предложени от проф. Несмелов след прочитането на реферата: 1) правилно ли рисува Горки недоволните хора?; 2) наистина ли интелигенцията, в това число и духовенството, не дава отговори на духовните нужди на недоволните хора?

В годишния отчет на академията за 1901/2 г. се съобщавало, че Философското общество значително е разширило кръга на разглежданите теми, негови действителни членове били четиридесет и пет студенти, а студентът от трети курс Константин Островидов е станал заместник-председател на Обществото. Вече в четвърти курс, през 1902 г., той представил своя реферат „Духовният елемент на действителността“. В него, като съпоставял духовните и материалните явления в света, младият изследовател достигал до въпроса за принципната невъзможност да бъдат научно обосновани метафизическите доктрини както на монизма, така и на дуализма. В развилата се след доклада дискусия се налагал изводът, че нито монизмът, нито дуализмът могат да бъдат обосновани с аргументи, които да удовлетворяват изискванията на науката и следователно от научна гледна точка могат да имат само съмнителната стойност на недоказани хипотези.

От дистанцията на времето можем да останем с впечатлението, че научните интереси на младия богослов са го отвели твърде далече в дълбоките води на фундаменталната метафизична проблематика, откъсната от актуалните въпроси на съвременния му църковен и обществен живот. Това обаче не е така. Точно обратното. Ширещата се на всички нива в руското общество по това време либерална и социалистическа пропаганда предлагала на по-интелигентната публика и своята „научна“ обосновка в тезите на философския материализъм. Като една монистична доктрина той имал претенцията да доказва „научно“, че съзнанието не е нищо повече от функция на материята, че то е вторично по отношение на вечно съществуващата материя и е възникнало в процеса на нейната еволюция. Именно към тази най-дълбока теоретична основа на разрушителните за вярата и обществото идейни течения бил насочен интересът на младия Константин, който се постарал да покаже несъстоятелността на претенциите една монистична теория (независимо дали става дума за материализъм или идеализъм) да бъде обоснована „научно“. Това било иманентна критика. Вярващият богослов напускал територията на богословието и се отказвал от аргументите на вярата, за да навлезе на територията на философията и науката, която враговете на Църквата смятали за своя. Неговият усет бил много верен. Именно там трябвало да бъде изнесено сражението, което Църквата била длъжна да поведе за душите и умовете на руските интелигенти, объркани и смутени от все по-агресивната либерално-материалистична идеологическа пропаганда. Интелигенцията вече била заразена с недоверие към Църквата и гледала на нея като на отживелица, като на архаичен институт, който крепял монархията – другия „анахронизъм“ (в очите на руската интелигенция) сред реалностите на модерна Европа в началото на ХХ век. Църковната проповед вече била дискредитирана, езикът на богословието станал твърде далечен за „просветените“ умове, техните предразсъдъци спрямо вярата не можели да бъдат преодолени лесно. Диалогът с интелигенцията трябвало да се води на езика на науката и с аргументите на популярната съвременна философия. Наистина е дарба такъв един усет къде в актуалния исторически момент минава предната линия на фронта на духовната борба, къде следва да се води решителната духовна битка. Бъдещият изповедник проявил тази дарба, този безпогрешен усет още в студентските си години. Той не го изоставил през целия му живот. Епископ Виктор винаги щял да бъде сред първите там, където трябвало да се даде отпор, където трябвало да бъдат защитени вярата и Църквата или да се води борба за отдалечаващите се от нея души.

Не било ли обаче много дръзко от страна на четвъртокурсника в Духовната академия Константин Островидов през 1902 г. да се втурва по такъв начин в най-невралгичния участък на идеологическата борба? Не би ли му приличало много повече скромно да следи и изучава публикациите в тази посока на най-видните представители на академичното богословие, които безспорно го превъзхождали с познания, опит, умение за полемична борба? Несъмнено би било така. Само че точно този най-важен участък от фронта всъщност не се защитавал от никого! От страна на академичното богословие липсвал адекватен отговор на масираната идеологическа атака срещу църковното съзнание и вярата. Ето какво писал малко по-късно в свой доклад до Синода владика Антоний (Храповицки):

„Нашето общество се нуждае от теоретични основания за религията. То все по-широко се запознава с нейното отрицание на философска, естествено-научна, социологическа, икономическа, историческа и даже екзегетическа (Ренан или Толстой) почва, а отговори от страна на академичната наука то не чува, отчасти защото тя няма такива отговори… Нашата наука се бори със сенките на починалите. Тя като че ли не е чувала, че вече не материалистът Фогт господства над умовете, а Л. Толстой, Маркс, Вл. Соловьов, Ницше, декадентите и прочие. И това не са имена на отделни писатели; това са цели учения, цели системи, разработени от големи школи от учени, проникнали и в емпиричната наука, и в литературата, и в университетската и вестникарската вяра, тоест, вече са се превърнали в живо предание, приемано изцяло от младите глави като обединителен обществен катехизис, като настроение на широката среда, в която встъпва всеки студент, всеки интелигент… А академиите? Те тържествено мълчат. Няколко бегли бележки в духовните списания. Две-три монографии от рода на Гусевските, написани по стари, отживели шаблони: какво представлява това срещу цялото море от мастило, изляло се в университетите, в редакциите, в печатниците за проповядване на съвременните лъжеучения?“ Никон (Рклицкий), архиепископ. Жизнеописание Блаженнейшего Антония, митрополита Киевского и Галицкого. Т. 1. Нью-Йорк, 1971. С. 214—215. Цит. по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, с. 35-36.

Епископ Антоний (Храповицки) предлагал цялостна програма за реорганизация на дейността на духовните академии, която целяла да стимулира преподавателите и най-вече студентите към повече творческа работа. Той набелязал редица конкретни практически мерки, предназначени да събудят активността на студентите. Голяма част от идеите си епископ Антоний имал възможност да приложи и на дело през годините, докато бил ректор на Казанската духовна академия. Благодарение на неговия забележителен пастирски и педагогически талант дейността му дала впечатляващи резултати в желаното от него направление. Организацията на Философското общество и разработваните от студентите актуални теми са ярък пример в това отношение. Константин Островидов заварил само за една година епископ Антоний на поста ректор на Академията, но несъмнено е бил повлиян силно от обаятелната му личност. На младия човек особено допаднало разчупването на шаблоните, живото отношение на владиката към явленията на съвременния живот и към духовните въпроси, които те поставят. Дали в тези студентски години Константин вече е почувствал, че владика Антоний отивал твърде далече в стремежа си да преодолее инерцията и рутината на школското богословие? Дали е осъзнавал, че усилията за „освобождаване от латинския плен“ на руската богословска мисъл всъщност довели неговия учител до идеи, чужди на светоотеческото учение? Тези въпроси надали биха могли да получат някога своя точен отговор, защото липсват писмени работи на младия богослов от този период, които да отразяват неговото отношение по тях. Във всеки случай определено може да се каже, че Константин Островидов, за разлика от мнозина други ученици на епископ Антоний, никога не се е увличал по тези негови богословски концепции, които по-късно щял да нарече „новото богословие“ и които, както ще видим по-нататък, пръв щял да подложи на основна критика. Той някак успявал да възприеме от своя учител – съзнателно или не на този етап – само безспорно положителното – стремежът да държи вниманието си насочено към актуалните въпроси на съвременния духовен живот и да търси техните богословски отговори.

Наистина темите, които Константин избирал – независимо дали те са от областта на литературата или на философията – винаги напипвали пулса на интелектуалния живот. По същия начин той подходил и при избора на темата за съчинението си по нравствено богословие, което трябвало да напише в четвърти курс. „Бракът и безбрачието“ е названието на курсовата работа, която младият богослов завършил през пролетта на 1903 г. В трудовете на светите отци има немалко изказвания за брака, но няма систематично изложено учение. Респектира дръзновението на Константин да се заеме с постановката и да предложи принципно решение на толкова сложен въпрос. Работата му била напълно самостоятелна и впечатлявала с живата мисъл и ангажираността на автора. За нея Академичният съвет присъдил на Константин званието кандидат на богословието. Със завършването на Академията той получил и правото да преподава в духовна семинария, както това било записано в дипломата му. В деня на прощаването със студентите ректорът, епископ Алексий (Молчанов) се обърнал към тях със следния призив: „И така, приятели мои, вашият школски живот днес приключи. Вие завършихте дългия и нелек път на научната подготовка за живота и съответната дейност. Сега остава да направите избор на житейския път… Колкото и да е горчиво, ние трябва да отбележим тъжния факт на дезертьорството на духовните питомци от църковната ограда в редиците на такива обществени деятели, които нямат и не могат да имат нищо общо с богословската наука. Когато враговете на Църквата замислят зло и чакат нейната гибел, ние, родилите се в нейните недра, бързаме да отидем далеч настрани от нея във време, когато със своето научно обосновано слово бихме могли да съслужим на нейната велика служба, да отразим не една насочена към нея вража стрела, да отрезвим и отново да върнем в оградата на Църквата не една поколебала се в мислите и живота си човешка душа… Разбира се, Църквата Христова неведнъж е изпитвала нападенията на тъмните сили и пребъдва непобедима. И не ние сме нейните пазители и спасители, Божията сила я пази. Но все пак Църквата се състои от хора и чрез хората Господ осъществява нейното предназначение. И нейната задача се постига толкова по-успешно, колкото повече умни, верни и предани членове има тя. Ето защо аз съм готов, приятели мои, да направя пред вас земен поклон и дружески да ви помоля: не отивайте никъде на чужда и несвойствена за вас служба, останете верни на Църквата, отдайте всичките си сили в служба на нея; особено ви моля, не отбягвайте свещения сан, защото именно в нашето метежно време на Църквата са нужни добри пастири, можещи „правилно да преподават словото на истината»“. Православный собеседник. Казань, 1903. Ч. 2. С. 837. Цит. по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, с. 35-36.

Константин Островидов бил измежду тези, които откликнали на архипастирския призив. Той и преди това се готвел за църковно служение. На 28 юни 1903 г. Константин приел монашеско пострижение с името Виктор от бившият ректор на Академията Антоний (Храповицки), който по това време бил Волински и Житомирски епископ. На 29 юни владика Антоний го ръкоположил за йеродякон, а на 30 юни – за йеромонах. Не са запазени документи, от които да е видно къде точно се е случило това. Известно е само, че тайнствата не са били извършени в църквата на Духовната академия в Казан, тъй като нейните регистри са запазени и в тях няма такива сведения. Ако Константин е предприел за целта пътуване до Житомир – в Украйна – то той е трябвало да измине над 1800 километра. Възможно е да са се срещнали с епископ Антоний и на друго място. Не е известно също дали инициативата е била проявена от страна на епископа или младият човек е изложил пред него своето желание и готовност; или пък начинанието е било обсъждано между двамата още преди това. Във всеки случай обстоятелствата ясно говорят, че по това време Константин е поддържал връзка със своя бивш ректор и духовен наставник и че може би е желаел именно от него да приеме монашеското пострижение, което за младия човек несъмнено е било израз на най-съкровените му духовни стремежи.