С пристигането си в Уст-Цилма епископ Виктор срещнал близък човек – протойерей Йоан Фокин, който вече от две години бил на заточение в селото. Отец Йоан бил благочинен (архиерейски наместник, според българската традиция) във Вятската епархия и последовател на владиката. Още в края на 1927 г. о. Йоан посетил епископ Виктор в град Глазов, за да получи разяснения във връзка с тревожните събития в Църквата и веднага станал негов убеден съмишленик. Той бил един от първите, които подкрепили светителя след отделянето му от сергианския Синод и застанал зад него с целия подчинен му благочиннически окръг. Протойерей Йоан Фокин бил един от тези активни и самоотвержени сподвижници на епископ Виктор, благодарение на които писмата и посланията на архипастиря достигали и до най-отдалечените и глухи селца. Той обикалял непрекъснато енорийските храмове в своето благочиние, свиквал енорийски събрания, разяснявал предателската същност на сергианската църковна политика, четял на хората посланията на епископ Виктор, помагал и на своите събратя свещеници да се ориентират, вдъхвал им мъжество и кураж да застанат твърдо в защита на Църквата. Енорийските събрания едно по едно приемали решения да отхвърлят сергианския Синод и да признаят за свой духовен глава епископ Виктор. Благодарение на мнозина клирици и монашестващи, които действали самоотвержено, подобно на о. Йоан, движението, наречено „викторианско“, по името на светителя, обхванало Вятска и Вотска епархии и увличало последователи и в съседните на тях Пермска и Казанска епархии.

В деня, когато в Уст-Цилма пристигнал корабът, който докарал епископ Виктор, о. Йоан излезнал на пристана на река Печора, за да провери дали с поредната партида заточеници не е пристигнал някой познат, и изпитал огромната радост да види своя любим владика. Той тъкмо бил слязъл на пристанището и се отправял да търси квартира в непознатото му населено място. Като познавал добре обстановката и хората в селото, о. Йоан помогнал на епископа да се устрои по възможно най-добрия начин. Той го завел в дома, където живеели неговите духовни дъщери монахиня Ангелина и инокиня Александра. Като голяма част от монашестващите по това време, след закриването на манастира им те опитали да се приютят при някой енорийски храм. Устроили се при храма в село Баклуши, Пермска област. Прислужвали в църквата, а монахиня Ангелина, като познавач на църковните служби, била уставчик. Не са известни точни сведения за това дали и кога храмът и енорията са преминали към епископ Виктор, но има сведения, че свещеникът е поддържал връзки с клирици в Пермска област, които се отделили от сергианския Пермски епископ Павлин и се присъединили към епископ Виктор. Във всеки случай през месец ноември 1929 г. свещеникът бил арестуван, а с него и още осем души, между които били и двете монахини. Предявено било обвинение за агитация срещу колхоза. Свещеникът Василий Кулпин и председателката на църковното настоятелство били осъдени на три години ИТЛ (Изправителен трудов лагер), а останалите – на по три години заточение. Така именно двете монахини се оказали в Уст-Цилма, където се запознали с о. Йоан Фокин и той станал техен духовник. Сега те имали възможността да се срещнат и със самия епископ Виктор, към когото се привързали от цялата си душа и били неотлъчно край него до края на живота му.

Светителят останал да живее при тях. На първия етаж живеели хазяите, а те заемали втория етаж. Там се молели, там владиката служил. Голяма част от местните жители били старообрядци. Православният храм по това време бил затворен от властите. В селото пребивавали множество заточеници, между които немалко клирици, монашестващи и миряни, осъдени по църковни дела. Прехранването било трудно. В това далечно северно селище хлябът и брашното се доставяли с транспорт от другаде. Снабдяването било по купонна система – полагали се по 200 грама на ден. Интернираните, които получавали помощи от своите близки, купували брашно. Понякога криминалните продавали купони. Когато доставката била затруднена, нямало хляб и всички гладували. Заточените в селото се опитвали да отглеждат картофи и зеленчуци през краткото северно лято. Хазяите на владиката имали няколко крави, така че често имали мляко. Случвало се да няма нищо друго за ядене, тогава владиката пиел чай, в който добавял малко мляко.

Заточените в далечните глухи краища на огромната страна не били забравени от властите. Напротив, в местата на заточение и в лагерите пострадалите от мероприятията на съветската власт не били оставени просто да се борят за оцеляването си в суровите условия на далечния север или на средноазиатските пустини. И там местите власти и ОГПУ ги преследвали и то дори с още по-голямо ожесточение. Фабрикували се процеси, измисляли се организации, конспирации, заточените и затворените в концлагерите били арестувани, предявявали им се нови обвинения, понякога напълно измислени. От една страна това било политика на репресивните органи, от друга страна мнозина следователи правели кариера на гърба на невинните хора с „разкриването“ на контрареволюционни заговори, за които „участниците“ в тях не знаели нищо. Тази горчива чаша не отминала и светител Виктор. Той бил арестуван в нощта срещу 13 декември 1932 г. Освен него били арестувани още десет души, между които четирима свещеници. В своята книга „Жития на руските новомъченици и изповедници през ХХ век“ игумен Дамаскин (Орловски) пише следното в главата, посветена на епископ Виктор:

„Веднага след ареста започнали разпитите. … В продължение на първите осем денонощия разпити не му разрешавали да седне и не му давали да спи.

… След първите разпити част от арестуваните били доведени в затвора в Архангелск, а другата част били откарани под конвой в затвора в Уст-Сисолск, По това време градът вече се е наричал Сиктивкар, както е и до днес. където бил изпратен и епископ Виктор.

… На 22 декември следователят отново разпитал епископа.“ Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Составленные игуменом Дамаскином (Орловским). Апрель. Тверь. 2006. Сс. 174-212.

Тук игумен Дамаскин допуска известна неточност. Ако първите разпити са започнали веднага след ареста и са продължили осем дни, това би трябвало да означава, че конвоят с арестуваните е могъл да тръгне за Уст-Сисолск (Сиктивкар) не по-рано от 20 декември. Но практически не е възможно разстоянието между двете населени места да бъде изминато за два дни, до 22 декември, когато „следователят отново разпитал епископа“, вече в Сиктивкар.

Впрочем самият епископ Виктор по-късно пише, Виж: Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, с. 341. че след нощта на ареста още същия ден, 13 декември, сутринта всичките десет души арестувани били отправени по етапен ред към град Сиктивкар.

Изглежда, че десетте дни – от деня на ареста, 13 декември, до деня на разпита, 22 декември – са били необходими, за да може етапът да пропътува разстоянието от Уст-Цилма до Сиктивкар с шейни по заледената повърхност на реките – единственият възможен начин на придвижване в тези краища по това време на годината. По най-късия път: Уст-Цилма – Ижма – Ухта – Сиктивкар, разстоянието е приблизително 700 км. Средната температура в тези ширини през декември е около минус петнадесет градуса, а продължителността на деня – около пет часа. Слънцето изгрява в 9:00 ч. и залязва в 14:00 ч. През тази кратка светла част на деня етапът е трябвало да изминава по около 70 км средно дневно.

От запазения протокол на разпита на владика Виктор от 22 декември се вижда, че огромното натоварване от това зимно пътуване ни най-малко не е подкопало душевните сили и твърдостта му. В отговор на първоначалните стандартни въпроси на следователя той трябвало да разкаже накратко за живота си. Ето изповедническата част от неговия жизнен път според думите на самия светител:

„През 1919 г. бях посветен в сан епископ и отправен в град Вятка, където служих до 1923 г. През 1923 г. бях осъден от органите на ОГПУ, след което непрекъснато пребивавах в заточение, както следва: от 1923 г. до 1926 г. бях заточен в Наримския край, след което получих „минус шест“; Изселване от града на постоянното местожителство без право на пребиваване в други шест от големите градове на Русия. през 1928 г. отново бях осъден на концлагер за три години; след концлагера бях заточен в област Коми, Уст-Цилмски район, където се и намирах до деня на настоящия арест, т. е. 13 декември 1932 г. Причината за настоящия арест не мога да си обясня с нищо, тъй като не съм извършил никакво престъпление. По своите религиозни убеждения съм последовател на патриарх Тихон. Обновленството и сергиевщината не признавам.“

Подобен бил „съветският период“ в биографиите на мнозина изповедници. Свещеномъченик Дамаскин (Цедрик), например, когато го питали от колко години е по лагерите и затворите, отговарял с горчив хумор: „На колкото години е съветската власт“. Така че за следователя нямало нищо изненадващо в този първи разпит – получил стандартен отговор на стандартен въпрос. От тези собственоръчно написани показания на светителя за него обаче са представлявал особен интерес и са били от особена важност последните две изречения: „По своите религиозни убеждения аз съм последовател на патриарх Тихон. Обновленството и Сергиевщината не признавам.“ В оригиналния екземпляр на протокола следователят е подчертал първото от двете изречения. Изглежда това е направено, за да се обърне внимание на следващите по-висшестоящи инстанции върху това заявление на светителя.

Игумен Дамаскин смята, че това е бил последният разпит на епископ Виктор: „Повече не разпитвали владиката.“ Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Составленные игуменом Дамаскином (Орловским). Апрель. Тверь. 2006. Сс. 174-212. По всичко личи обаче, че това е бил не последният, а първият разпит на светителя. За това говори преди всичко самото съдържание на протокола: епископ Виктор разказва накратко за жизнения си път до момента на последния арест. Това са обичайните първи въпроси на следствието, с които се снемат сведения за лицето. Едва след това се поставят въпросите, свързани с предявеното обвинение. Както ще видим по-нататък, самият светител Виктор казва, че е написал собственоръчни обяснения по делото, които били унищожени пред него от следователя. След това вече започнала обработката, за да се подпише под необходимите на следствието „признания“.

Още в деня на първия разпит, 22 декември, на свещеноизповедника било предявено обвинението, което по-нататък следствените органи щели да се постараят да „докажат“ в хода на следствието: „докато живеел на територията на Уст-Цилемски район, той участвал в монархическа контрареволюционна групировка, която под формата на религиозни предразсъдъци провеждала к/р. (контрареволюционна – б. м., м. В.) работа против мероприятията на съветската власт.“ ЦГА Коми АССР. Ф. Р-2165.Оп. 2. Д. КП-4812. С. 77. Цитира се по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, С. 251. Същото обвинение било предявено и на останалите арестувани. Светител Виктор останал все така твърд до края на следствието, не признал нищо от скалъпените обвинения и не оклеветил никого от задържаните. Други от арестуваните обаче се поддали на натиска и се съгласили да напишат показанията, които се изисквали от тях. Това дало възможност на следователите да осъществят намерението си и да съчинят цяла конспирация. Техният амбициозен проект бил да разгърнат мащабно дело, което да „разкрие“ опасна контрареволюционна организация, с приемственост с монархически организации от Архангелския край още от времето преди революцията. Обаче всичко, в което следствието могло да „уличи“ заточениците, било това, че те получавали помощи от свои близки и се подпомагали един друг взаимно. Най-съмнителните им контакти с местните хора се състояли в това, че някои жители на селото се обръщали към тях с молба да им пишат различни прошения до властите. Всичко това се превърнало в „контрареволюционен заговор“ и в разложителна „контрареволюционна работа“ сред населението срещу мероприятията на съветската власт. Разпитани били като „свидетели“ и хазяите на заточениците, които потвърдили, че техните наематели получавали помощи, а понякога в селото идвали техни познати от Архангелск и им донасяли и хранителни продукти. Тези контакти във версията на следователя се превърнали в „конспиративни връзки“. Една от арестуваните жени, Екатерина Ивановна Поварова, се опитвала да помага и на другите интернирани в Уст-Цилма, като организирала събирането на помощи чрез свои познати в Архангелск. Тя била обвинена като инициатор за създаването на „контрареволюционната организация“. Нейната преписка с няколко активни енориаши в Архангелск, както и с Архангелския епископ Аполос (Ржаницин), който дал благословението си за нейното начинание, била достатъчна, за да бъде „разкрит“ и архангелският филиал на „контрареволюционната група“ и епископът заедно с енориашите да бъдат арестувани като нейни членове. Обаче поради липсата на каквито и да било доказателства цялата конструкция трябвало да бъде потвърдена от признанията на самите арестувани. „Свидетели“ и някои обвиняеми дали показания за воденето на активна агитация за напускане на колхозите, за отказ от работа в дърводобива и за разпространяването на провокационни слухове.

По време на разпитите основните признания в полза на версията на следствието били направени от арестуваните свещеници. Свещеник Александър Нечаев изброил поименно „безусловните участници в нашата к/р. група“ – това били десетимата арестувани в Уст-Цилма и петимата арестувани в Архангелск. Друг свещеник И. А. Николски изброил подробно по точки „практическата к/р. дейност на участниците в нашата групировка“. Епископ Виктор от началото и до края на следствието отхвърлял твърдо и с възмущение всякакъв натиск да прави подобни признания и да оклевети невинно задържаните хора. Известно е, че в следствените арести на ОГПУ се използвали всякакви средства за изтръгване на необходимите признания – от психологически тормоз до жестоки изтезания. Няма документирани точни сведения как се е въздействало върху обвиняемите по това дело. Игумен Дамаскин (Орловски) разказва следното:

„Следователите поискали от владиката да наклевети другите арестувани. В продължение на първите осем денонощия разпити не му разрешавали да седне и не му давали да спи. Протоколът с нелепите обвинения и лъжливите показания бил изготвен предварително и сменящите се един след друг следователи денонощия наред повтаряли едно и също, крещейки в ушите на арестувания: ‚Подпиши! Подпиши! Подпиши!‘ Веднъж владиката, като се помолил, прекръстил следователя и той изпаднал в нещо подобно на беснование – започнал да подскача нелепо и да се тресе. Епископът се помолил и попросил от Господа да не се случи нещо лошо с този човек. Скоро кризата престанала, но заедно с това следователят отново пристъпил към владиката с настояване да подпише протокола. Обаче всичките му усилия били напразни – светителят не се съгласил да оклевети нито себе си, нито другите.“ Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Составленные игуменом Дамаскином (Орловским). Апрель. Тверь. 2006. Сс. 174-212.

Авторът не е посочил източника на този разказ, поради което остава да предположим, че е устно предание. Но че подобни похвати на въздействие са прилагани върху разпитваните, за това свидетелства и самият епископ Виктор: „… цялото следствие … се свеждаше до безсмислени издевателства над човешката личност“. Тези думи той написал няколко месеца по-късно в свое Заявление до управлението на ОГПУ за Северния край. Този текст е много информативен за начина, по който се е провело следствието. Поразителна е смелостта на владиката, с която той говори пред висшестоящите началници за нравствената си погнуса от действията на техния следовател:

„В процеса на следствието за мен стана ясно, че повдигнатото против мене обвинение е най-гнусен, злостен шантаж, устроен над мен от бившите свещеници Богданов, Кулагин, Николски и Нечаев, с които аз лично не се познавах, а в Уст-Цилма те бяха известни като секр[етни] сътрудници на местното ОГПУ. Причината за този шантаж не ми е известна, но тъй като той беше упорито и настойчиво поддържан и от провеждащия следствието гр[ажданин] Елсуков, то аз реших да напиша това заявление. Моите писмени показания по даденото дело, които направих по предложение на следователя, гр[ажданина] Секацки, бяха унищожени пред мен от след[ователя] Елсуков, а цялото следствие пък на самия гр[ажданин] Елсуков се свеждаше до безсмислени издевателства над човешката личност. Това следствие завърши с две очни ставки между мен и споменатите по-горе Богданов и Николски, показанията-измислици на които бяха ужасни, а под перото на следователя тези показания се превърнаха в нещо чудовищно. Като че ли за успокоение – на мен или на своята собствена съвест – преди очната ставка Богданов ми заяви, че ще се наложи да прибегне към измислици, за да си облекчи затвора, а Николски след очната ставка, като се хвана за главата, вървейки пред мен и обръщайки се към мен, повтаряше: ‚Негодници сме ние, негодници‘. На предложението на следователя Елсуков да подпиша протокола аз само отбелязах: ‚Вие сте подписали тази гнусота и вие можете да измамите страничните хора, но на вас ще ви бъде срамно да се гледате поне един друг в очите (с Николски)‘. На това следователят отговори: ‘А вас не ви ли беше срам при царизма да мамите народа и да си шиете раса‘...

Три седмици след очните ставки (на 20 февруари тази година) следователят Елсуков ме извика и ми обяви, че следствието е приключило, като ми даде да се разпиша, че това ми е обявено. Аз се разписах. След като се завърнах в килията, въпросите на другарите ми: не е ли имало нещо друго написано над моя подпис или не е ли останало над подписа бяло незапълнено място, което може да се попълни вече уж от мое име – тези въпроси смутиха духа ми до крайна степен и аз само поставям въпроса: нима може представител на Висшата Власт да бъде способен на такава фалшификация-мошеничество? Тогава към кого ще се обръщат гражданите за справедливост? Тогава това ще бъде вече не живот, а жизнен кошмар без изход…

Тъй като показанията-измислици на споменатите по-горе лица могат да въведат в заблуда Властта, а оттук да произлезе съдебна грешка с тежки за мен последствия, то аз моля ПП на ОГПУ ПП на ОГПУ – Пълномощно представителство на ОГПУ. Така се наричали областните управления на ОГПУ. да вникне в това дело и да ми даде възможност спокойно да продължа срока на моето заточение.“ ГА РФ. Ф. 8409. Оп. 1. Д. 1227. С. 154-156. Цитира се по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, С. 341-343.

Смелост, прямота, простота, достойнство – в този текст се проявява целият характер на светител Виктор. И нещо много характерно за него: от всичко най-много го отвращават лъжата, измамата, подлостта. Към тях той има непоносимост и почти физическа погнуса. В това изобличително Заявление, което по същество представлява жалба до висшестоящите органи срещу следователя, той почти не говори за нещо друго. Не се оплаква например от условията, в които е държан в затвора, не се оплаква от тормоза, на който е бил подложен от страна на следователите, за да го пречупят и да изтръгнат от него желаните от тях „признания“. В това отношение само пестеливо отбелязва, че цялото следствие е било съпроводено с издевателства, без да изтъква нищо конкретно. Всичко останало като че ли е изтласкано встрани от вниманието на изповедника и цялото му същество е проникнато от едно безгранично възмущение от лъжата. Той говори само за това. Като че ли за него безсърдечието, жестокостта, издевателствата са по-лесно поносими от лъжата. Подлостта и измамата му нанасят по-тежък удар, отколкото физическите страдания. Нищо друго не го довежда до състоянието, което той описва като смущение на духа „до крайна степен“, освен допускането на съкилийниците му, че следователят може да злоупотреби с положения му вече подпис, за да напише над подписа нещо невярно от негово име. В последните въпроси, които светителят поставя, прозира една почти детска наивност: „нима може представител на Висшата Власт да бъде способен на такава фалшификация-мошеничество? Тогава към кого ще се обръщат гражданите за справедливост?“ Това пита човек, който вече единадесета година преминава през лагери, затвори, заточения и който е осъждан няколкократно все така несправедливо. Какво означава това? Нима един толкова умен и проницателен човек като епископ Виктор не може да съобрази, че от страна на болшевишките функционери, към които се обръща, подобни въпроси в най-добрия случай могат да бъдат възприети като глупави, нелепи и незаслужаващи внимание, но също така лесно могат да бъдат изтълкувани и като „злостна клевета срещу съветската власт“ и „контрареволюционна провокация“? „Здравият разум“ улавя тук дори известна „неадекватност“ от страна на светителя. Такава „неадекватност“, която е характерна за всеки истински християнин, чийто дух не може да се приспособи към духа на този свят и да заживее по неговата логика и по неговите закони. Твърдият изповедник сякаш носи душата на дете, което колкото и пъти да е било излъгано, отново е готово да се довери и всеки път наново се шокира и огорчава, когато се сблъска с лъжата и подлостта. Неговото съзнание сякаш отказва правото на съществуване на лъжата. Всъщност, макар и да господства в този свят, от гледна точка на истинската действителност – отвъдната – лъжата, както и всеки грях, няма истинско битие, защото не е нещо сътворено от Бога. В този смисъл тя наистина е несъществуваща. Но можем ли да живеем в този свят, ако мисленето ни е доминирано от понятията на отвъдния? Може би именно това означава човек да бъде „не от мира сего“ – още тук, в този свят да пребивава повече в истинската действителност и да се ръководи от нейните закони. Разбираемо е, че за такъв човек сблъсъкът с феномените на този грехопаднал свят винаги ще бъде изненадващ и шокиращ и той винаги ще бъде неподготвен за тях и леко „неадекватен“ от гледна точка на „здравия разум“. Неволно си припомняме думите на апостола: „Любовта … на всичко вярва, на всичко се надява…“ (1 Кор. 13:4,7). Колко малко разбираме тези думи! Толкова малко, колкото могат да бъдат отнесени към нашия собствен живот.

В писмо от 22 февруари 1934 г., адресирано до Помполит Помполит – Помощ политическим заключенным (Помощ за политическите затворници). Това название организацията носи от 1922 г. Преди това е известна като Политически червен кръст. Създадена е още по времето на Руската империя, когато се занимавала с подпомагане на затворници и заточеници, осъдени за дейности, насочени срещу държавната власт и съществуващия монархически строй. Вероятно затова след революцията болшевишките власти са допуснали организацията да продължи дейността си, макар новите политически затворници да били жертви вече на техните репресии. Организацията била закрита през 1937 г. по време на големия политически терор, когато нарком (народен комисар), т. е. министър на вътрешните работи бил Н. И. Ежов. светителят още веднъж изрича колко „възмутително и до крайна степен омерзително“ е осъждането му по това дело, изтъкано от лъжа, подлост и шантаж, за него, който отрича „по своите религиозни убеждения всяко участие както въобще на Православната Църква, така в частност и свое лично в каквито и да било земни жизнени интереси…“. Църквата и нейните чеда не могат да имат каквито и да било земни интереси! В тези просто и естествено, сякаш между другото изречени думи, се разкрива първохристиянската преданост на Бога и устремеността към богообщение на светител Виктор. Вече не се изненадваме, че в следващото изречение срещаме отново познатата ни вече детска „наивност“ и „неадекватност“, с които светителят се възмущава така, сякаш току-що е попаднал за пръв път в съветската действителност от някакъв друг свят: „…не само пострадах по това дело, като бях държан осем месеца в затвора в Сиктивкар, но и получих ново осъждане на заточение, а споменатите организатори бяха освободени. Та нали да се постъпва така означава никога да не бъде пуснат човекът на свобода …“

Може би тези особености на характера и възгледите на епископ Виктор са ключът за правилното разбиране на категоричната строгост на неговата еклесиологична позиция. За него лъжата на сергианството и неговото предателство спрямо Бога са толкова ужасни, че в своя нравствен потрес той просто не може да допусне, че Бог откликва и снизхожда със Своята благодат, когато митрополит Сергий или съзнателните му сподвижници застават пред светия престол, за да Го призоват при извършването на светите тайнства. Как е възможно да се мисли, че Бог ще съдейства на тези, които съдействат на Неговите врагове и предават светата Му Църква на разтерзание? Характерното за тази строгост е, че тя е основана изцяло върху нравствени съображения. В нея няма и следа от формално, хладно, самодоволно осъждане, няма и капка горделиво самомнение пред падналите, да не говорим пък въобще за съзнание за някаква собствена изключителност – явления, които са толкова характерни за нашата съвременност. Именно затова тази еклесиологична акривия на светителя спрямо упорстващите в злите си пътища пастири-наемници се съчетава съвсем естествено при него с изключително великодушие, снизхождение и любов към искрено обръщащите се от заблудите или малодушието си. Епископ Виктор винаги смятал принесеното от тях покаяние за достатъчно за приемането им в църковно общение, като това важало не само за сергианите, но и за падналите в обновленството. Днес мнозина съвременни „ревнители“ идентифицират своята църковна позиция с позицията на тези от руските новомъченици и изповедници, които подобно на епископ Виктор са смятали сергианството за отричане от Бога, сергианите – за отпаднали от Църквата, а тайнствата им – за безблагодатни. За съжаление обаче, днес повечето от строгите „ревнители“ по своите ментални нагласи са твърде далеч от съдържанието на вътрешния духовен живот на светител Виктор, който прилагал най-голяма нравствена строгост преди всичко към самия себе си. По тази причина следването на линията на строгите изповедници от миналото днес всъщност се изражда във външно подражателство. Повтарянето на техните думи, на техните формулировки няма същата нравствена и духовна стойност. Затова дори и сред истинно православните днес често сме свидетели на плитковати преценки, формални критерии, повърхностни и лековати осъждания, на лично и групово по-елементарно изразявано или по-прикрито самомнение за собствена изключителност. Свидетели сме дори и на двойни стандарти, зад които очевидно стоят най-обикновени човешки страсти. Всичко това е безкрайно далече от абсолютната непоносимост към лъжата, което всъщност представлява дълбокия нравствен заряд на еклесиологията на многострадалния Вятски изповедник и неговите сподвижници.

Обвинителното заключение по делото било предявено на арестуваните на 23 март 1933 г. В него се казвало, че обвиняемият Островидов отрича вината си, но е изобличен от показанията на Нечаев, Николски и други. Обвинението гласяло, че обвиняемите а): „били активни участници в к.-р. (контрареволюционна – б. м., м. В.) групировка на адм[инистративно] заточеното духовенство и църковници в с[ело] Уст-Цилма; б) участвали в провежданите от ръководството на групировката групови сборища, на които се изработвали общите методи и тактика на к/р. (контрареволюционна – б. м., м. В.) работа; в) провеждали сред селските маси всекидневна а/с (антисъветска – б. м., м. В.) агитация насочена към сриване на провежданите от съветската власт мероприятия; г) с цел укрепване на пораженческите настроения разпространявали провокационни слухове за неизбежността на войната и гибелта на съветската власт.“ ЦГА Коми АССР. Ф. Р-2165. Оп. 2. Д. КП-4812. С. 141, 154. Цитира се по Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010, С. 255.

На 10 май 1933 г. епископ Виктор бил осъден на нови три години заточение в Северния край, както се посочва в цитираното по-горе писмо до Помполит. Заедно с него били осъдени още петима от задържаните, а четиримата сергиански свещеници, които лъжесвидетелствали били освободени. Виждаме, че в цитираното по-горе писмо до ПП на ОГПУ светител Виктор ги нарича „бивши свещеници“. Но това не е, защото те са се отказали от свещения сан, напротив, в протоколите на следствието те са наричани „свещеници“ или „попове“. Просто светителят смятал, че те са изгубили благодатта на свещенството вследствие на нравственото си падение и вече не са истински свещеници. Той не можел да допусне, че при молитвите и свещенодействията на хора с подобно поведение благодатта на Светия Дух снизхожда и тайнствата са действителни.

Не е известно защо светител Виктор е бил задържан в продължение на още три месеца в затвора – до месец август същата година, когато пише Заявлението си до ПП на ОГПУ от затвора в Сиктивкар. Според спомените на монахиня Ангелина и инокиня Александра той пътувал за Уст-Цилма от Сиктивкар през Архангелск където престоял известно време. По всяка вероятност от Архангелск светителят е пътувал до Уст-Цилма по обичайния път – по море до Печорската губа и след това нагоре по течението на река Печора. В Уст-Цилма се върнал едва през есента на 1933 г.

След завръщането си владиката разказвал за следния случай от пребиваването си в затвора. Веднъж, когато бил изведен на двора, за да изхвърли кофата с нечистотии от килията, той видял край оградата, близо до будката на охраната малка дъсчица. Навел се, обърнал я – било икона на Спасителя, копие от известна чудотворна икона, съхранявана в манастир от този край. Охранителят му разрешил да я вземе. Това било голямо утешение за него. В килията епископ Виктор се молел пред иконата: „Господи, Ти ми се яви, където не знаех, моля Те, ходатайствай за мене!“ Пак там, с. 257. Скоро след това го освободили и бил докаран обратно в Уст-Цилма.