Е пископ Виктор бил отправен към Соловецкия лагер, съкратено СЛОН (Соловецкий лагер особого назначения), по обичайния ред, тоест чрез така наречения „етап“. На езика на съветската администрация с този термин се обозначавала голяма група осъдени, изпращани заедно под конвой към съответния концентрационен лагер. Обикновено това ставало със специални влакови композиции. Етапите се оформяли най-вече във вътрешните затвори на ГПУ в Москва и в Ленинград. Затворниците били превозвани в особени вагони – „вагон-зак“ Наричали ги още „столипиновски“, тъй като за целта приспособявали специални вагони, изработени преди революцията във връзка с известните реформи на министър-председателят Столипин. Вагоните били предназначени, за да могат с тях да се преселват цели семейства със земеделския им инвентар в ненаселените земеделски райони на изток от Урал. (съкращение от „вагон заключённых“ – затворнически вагон). Ето как ги описва Солженицин:
„‘Вагон-зак‘, това е обикновен вагон с купета, само че от деветте купета петте, определени за арестантите (и тук, както навсякъде в Архипелага, половината отива за обслужващите!), са отделени от коридора не с цялостна преграда, а с решетка, която дава възможност да се наблюдава купето. Решетката е от кръстосани железни пръчки… Тя е поставена отдолу догоре, по цялата височина на вагона, чак до тавана и затова няма багажни отделения откъм купетата над коридора. Прозорците на коридора са обикновени, само че със същите такива решетки отвън. В арестантското купе има само един малък прозорец, също с решетка, на второто ниво нарове (без прозорци, вагонът отвън изглежда като багажен). Вратата на купето е плъзгаща се желязна рамка, също с решетка… По разчетите на свободните инженери в сталинското купе на първото ниво могат да седят шестима, на второто могат да лежат трима (багажните полѝци над главите на седящите са съединени като един цял нар, в който откъм вратата е изрязано място за слизане и качване) и двама могат да лежат на местата за багаж най-горе.“ Солженицын А. И. Архипелаг ГУЛАГ. Т. 1. М.: Новый мир, 1990. С. 349, 350.
Според спомените на бивши затворници, през 20-те години на ХХ век тази норма от единадесет души на купе обикновено не била превишавана с много. По време на масовите репресии през 30-те години и по-късно, чак до Хрушчовските времена нормата неофициално била удвоена, но и така, в много случаи била превишавана:
„Ако сега освен тези единадесет бъдат наблъскани в купето още единадесет (последните при затварянето на вратата надзирателите натикват с ботушите) – то това ще бъде вече напълно нормалното натоварване на сталинското купе.“ Пак там.
При удвоената „норма“ на първото ниво трябвало да седят десет души, на пода, в краката им – още трима, на средното ниво нарове лежали петима и най-горе на местата за багаж имало от двете страни по двама полуседящи. Както беше казано, по времето, когато бил „етапиран“ епископ Виктор, натоварването все още не било толкова голямо, но лесно можем да си представим колко мъчително е било пътуването и с единадесет души в купе, като се има пред вид, че затворниците не са имали възможност да излизат на коридора, трябвало е да си сменят местата, за да мога седящите да поспят, ползването на тоалетната ставало „организирано“ – веднъж в денонощието, като арестантите, според инструкцията, били извеждани един по един и при всяко излизане вратата на купето се отключвала и заключвала. При тази процедура били ангажирани трима души от охраната. Докато приключат с петте купета, минавали между час и половина и два (в зависимост от „натоварването“ на вагона) и това, естествено, изнервяло много охранителите. От „практически“ съображения те давали на арестантите възможния минимум вода за пиене (за лукса да се измие никой не си и помислял). В същото време храната била солена риба… Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че политическите затворници не били отделяни от криминалните престъпници и по време на етапа те често били подлагани на издевателства от страна на закоравелите рецидивисти. В тези ужасни условия осъдените трябвало да пътуват заключени в купето по няколко денонощия, а понякога – и повече от седмица. Някои умирали по пътя.
„В една от клетките през нощта умря туберкулозен татарин и хората с шумен протест настояваха да бъде изнесен трупът от там. Особено истерично крещеше Шевалиер, инженер американец от Луизиана, лежащ до татарина… Когато заповедите да млъкне не помогнаха, началникът на конвоя простреля с нагана си предмишницата му. Шевалиер утихна и до самия Кеми Кеми – градче с няколко хиляди жители на устието на река Кеми в Карелия при вливането ѝ в Бяло море. Там бил организиран пункт, т.е. лагерна зона, за приемането на пристигналите арестанти, групирането и прехвърлянето им с кораб в същинския лагер на Соловецките острови, намиращи се на около 50 км от брега. остана без превръзка. В Кемперпункт Кемперпункт – Кемский пересыльный пункт – зоната за приемане, подготовка и препращане на лагерниците на Соловецките острови. му отрязаха ръката.“