Епископ Виктор (Островидов)

СОЛОВЕЦКИЯТ КОНЦЛАГЕР
Кемперпункт

В сички очаквали с нетърпение да приключи кошмарът на пътуването, да излязат най-сетне на въздух. Какво ги очаквало след пристигането? Ето едно описание на обстановката в приемния пункт край град Кеми:

„Нашата ‚партида‘ беше обкръжена от конвой. Половин час ходене и стигаме до телено заграждение. От бараката излезе висок на ръст човек с военна униформа и веднага ни заля с поток от мръсни ругатни. Това беше Курилко, човек креслив, с жесток нервен тик на лицето.

- За какво сте ми ги довели тук? – закрещя той на конвойните, като гримасничеше като от остра болка. – Трябва да бъдат обучени и то хубавичко!

Погнаха ни по-нататък, до самото море, където имаше доста широк покрит с дъски вълнолом. Червеноармейците ни предадоха на Курилко с неговата команда. Започна отново като неизбежен ритуал отегчителен личен обиск, опипваха самите нас, дрехите ни. Но ето, обискът е завършен и се раздаде команда:

- Строй се в редица по четирима!

Нисичък, но широкоплещест здравеняк се отдели от началството и с рязък глас, кипейки от непонятна злоба, започна да обучава нашата шарена тълпа на военен строй, като изпъстряше командата с потоци ругатни, шпански образец. Шпана – дребни престъпници. Нелепа беше гледката на епископи и свещеници в раса и престарели монаси, почтени хора на науката, въртящи се в строй стотици пъти надясно и наляво под командата на крещящия изверг, който при това без умора сипеше ругатни и псувни под заплашителното щракане на затворите на пушките на останалите конвойни. Най-сетне, след три-четири часа строева подготовка и обучение на идиотското ‚здраве желаем!‘ етапът беше въведен вътре в ограденото пространство. Натикаха ни в бараката така, както не бяхме наблъсквани нито в затворите, нито в подземията. Но едва се настанихме и нова команда ни подгони навън. Започна попълване на анкета… След анкетата веднага ни погнаха към пристана и под виковете на десетника, по тукашному ‚лаяча‘, започнахме да товарим греди. Здрави и болни, стари и млади, без разлика – работѝ до изнемогване. В замаяната глава няма нито една мисъл… Всички залитат от умора… Работихме през цялата нощ и преди обеда, към средата на деня се върнахме в бараката. За обед и за ‚отдих‘ ни дадоха два часа… И отново изморени, сънени замарширувахме към нова работа – да очистваме някаква площадка под непрекъснатите ругатни на надзирателите. Преди да завършим очистването, конвойният ни поведе обратно и със заплахи и ругатни след малко ни подкара бегом. Самият той тичаше отстрани, като често щракаше със затвора и ревеше: ‚Не изоставай! Ще стрелям!‘

На кого и за какво му беше необходим този безсмислен и безпощаден бяг и до сега не знам… Добрахме се до телената ограда … От бараката излезе ротният Курилко и, като ни огледа злорадо, полумъртви започна да ни извиква по списък.“ Розанов М. Соловецкий концлагерь в монастыре. 1922—1939. Обзор воспоминаний соловчан соловчанами. Т. 1. Нью-Йорк, 1979. сс. 60-62.

През месец юни 1928 година, тоест приблизително по същото време като епископ Виктор, в Соловецкия лагер пристигнал писателят Олег Волков, тогава двадесет и осем годишен. Той също е описал преживяното при приемането в Кемперпункт:

„…Хората бяха бити, гонени от място на място, учеха ги на строй, обискираха ги, заплашваха ги с насочени от вишките винтовки и халосни изстрели. Падащите ги вдигаха, като им разбиваха лицата до кръв с ботушите. С отработени ловки удари с юмрук събаряха човека на земята като шахматна фигура от дъската…

Представата за време е загубена. Редиците на бягащите на място, подскачащи и присядащи новопостъпили лагерници все по-често се разстройват от падащите с нелепи жестове фигурки, а неуморимите здравеняци в куртки все така бодро се разхождат между тях, кършейки плещи и особено ловко и весело раздават юмруци по зъбите, подвиквайки: ‚Не сте дошли тук при тъщата на блини, кучи синове…!‘

В перленото небе зад нежни облаци виси нощното слънце, сиви безмълвни чайки прелитат над скалите, чува се ласкавият плясък на вълните… Въздухът над гладката повърхност на морето е свеж и целителен. И диво потрепва далечината от отривистия рев ‚здраве желаем!‘, безкрай повтарян от измъчените хора, които ги учат да приветстват началника в хор. Беззалезната нощ позволяваше на конвейера да действа непрестанно…

…Макар и да помнехме разправите и насилията от първите години на революцията, а и в затвора не сантименталничеха, но все още не бяхме имали възможност да се убедим, че произволът е възведен в система. При това разгърната в такива мащаби.“ Волков О. В. Погружение во тьму. М., Мол. гвардия : Т-во рус. худож., 1989. Сс. 52-53.

Не без основание на новопристигналите поучително било съобщавано: „Тук свършва съветската власт и започва соловецката!“ От тази крилата фраза трябвало да им стане ясно, че кошмарът на познатата им съветска следреволюционна действителност бледнее пред беззаконието на лагерните условия, в които им предстои да оцеляват.

„Тук е Солвецкият лагер с особено предназначение! – зловещо се носеше над онемялата тълпа. – Тука по струна ще ходите! Ще ви избият твърдоглавието!“ Пак там, с. 533.

Тази първоначална нечовешка обработка в Кемперпункт имала за цел да доведе до пълно телесно и душевно изтощение хората и така още в самото начало да сломи силите и волята им за съпротива. „Който е гостувал тук в края на двадесетте години, никога няма да го забрави“ Пак там, с. 51 – пише Олег Волков.

Така подготвени, регистрираните в Кемперпункт лагерници били разпределяни на „партиди“, които били превозвани до Соловецкия остров с бившия манастирски кораб или с шлеп. Товарели ги в трюмовете.

Бъдещият академик Лихачов, преминал през съветския ГУЛАГ, също попаднал в Соловецкия лагер през 1928 г. Ето какво си спомня той за превозването на лагерниците от материка на острова:

„На следващия ден ни натовариха на парахода ‚Глеб Бокий‘, който заминаваше за Соловки. ‚Домовникът‘ (крадец по домовете с взлом) Овчинников стоеше до нас и ни предупреждаваше:

- Само не бързайте, бъдете последни.

Той беше за втори път на Соловки. Първия път избягал… В Кемперпункт Овчинников беше страшно пребит. Пребиха го за това, че подвел часовите, началниците, ‚развалил статистиката‘ (смяташе се, че от Соловки не може да се избяга). Но и пребит ‚домовникът‘ си остана човек. Ние го хранехме, а той ни помагаше със своя лагерен опит. Когато започнаха да напъхват хората в трюма, той ни издърпа на площадката на средата на стълбата и ни посъветва да не се спускаме по-надолу. И наистина, там долу хората започнаха да се задушават…

… По стърженето на леда в борда на кораба разбрахме, че се приближаваме към пристанището. Беше краят на октомври и покрай бреговете беше започнал да се образува ‚припай‘ – крайбрежен лед. Изведоха ни на пристанището с вещите, строиха ни, преброиха ни. След това започнаха да изнасят труповете на задушилите се в трюма или на тежко пострадалите: притиснати до счупване на костите, до кърваво разстройство.“ Лихачев Д. С. Воспоминания. СПб., Logos, 1995. Сс. 147-148.