К ато имаме предвид така очертания нравствен облик на архиепископ Иларион (Троицки) не е чудно, че въпреки разногласията помежду им, епископ Виктор не се отказал да влезе в молитвено общение с него и с другите архиереи, държани в концлагера. Няма точни сведения докога е продължило това. В приведените по-горе спомени на проф. Иван Андреевски се казва, че с почти едновременното заминаване от лагера на архиепископ Иларион (Троицки) и пристигането там на първия катакомбен епископ Максим (Жижиленко) – краят на месец октомври 1929 година – сергиански настроените епископи почти изгубили влияние и останали незначително малцинство. Те дори не пожелали да се срещнат и разговарят с епископ Максим. Освен това, описанията на катакомбните богослужения в лагера, които проф. Андреевски дава, са свързани с присъствието на епископ Максим. Това, може би, дава основание на някои изследователи да приемат, че именно към този период трябва да се отнесе прекратяването на църковното общение между сергианското и истинно-православното духовенство в Соловецкия лагер:

„…Може би първоначално не е възникнало такова разделение между архиереите и тяхното разномислие не е пречело на молитвеното им общение, поне до есента на 1929 година – времето на пристигането на епископ Максим.“ Сикорская Л. Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов). Братонеж, М., 2010, с. 244.

Трябва обаче да отбележим, че и проф. Андреевски, и акад. Лихачов пристигнали на Соловецкия остров цяла година преди това – през есента на 1928 година. И двамата са били „йосифляни“, хора с високо църковно съзнание и живо отношение към църковния живот. На тях несъмнено биха им направили впечатление съвместните богослужения и молитвеното общение на епископите с различна ориентация, както и процесът на разграничаване между тях и биха ги отбелязали, ако бяха станали техни свидетели. Но, както се вижда от приведените по-горе техни възпоменания, те не са били свидетели на нищо подобно. Напротив, и двамата описват само вече настъпилото ясно оформено разделение. Както беше посочено по-горе, акад. Лихачов пише относно заварения от него режим на посещение на богослуженията:

„На затворниците се даваше разрешение да посещават църквата, която се намираше извън манастирския кремъл, не по-често от два пъти годишно. Не знам как е било до разкола на православната църква – може би правилата за посещения са били други.“ Лихачев Д. С. Воспоминания. - СПб. : Logos, 1995. С. 258.

Това свидетелство показва, че през есента на 1928 година е настъпило затягане на режима Режимът за посещаване на богослуженията след това повече не бил отслабен. През 1931 г. последните монаси били изселени от острова и впоследствие гробищната църква била взривена. за посещаване на богослуженията, нещо за което пишат и други автори. Архимандрит Теодосий Алмазов си спомня:

„През 1927 г. всички затворници, без ‚шпана‘-та, Криминалните. свободно ходеха в църквата, наистина, по специално изготвени списъци, но те не се контролираха. ... След това започнаха да орязват списъците. След това в списъците можеха да бъдат вписвани само духовни лица, а миряните ги зачеркваха и хорът почти се разпадна. … След това на духовенството му забраниха да служи и му разрешаваха само да се моли. След това стана още по-зле, но аз вече живеех на Анзер.“ Феодосий (Алмазов К. З., архимандрит). Мои воспоминания : (Записки соловецкого узника); О-во любителей церков. истории. - М. : Крутицкое Патриаршее Подворье, 1997. С. 100.

На о. Анзер архимандрит Теодосий бил преместен през месец януари 1929 година. Последното богослужение, за което той споменава в записките си било на празника Покров на Пресвета Богородица, 14 октомври (1 октомври, ст. ст.) 1928 година. В него участвал и архиепископ Иларион (Троицки):

„Така под председателството на преосвещения Иларион, бившия ректор на Московската духовна академия, отпразнувахме празника Покров на Пресвета Богородица – академичния празник. Това беше през 1927 и 1928 г..“ Пак там, с. 93.

В едно писмо на Яранския епископ, свещеномъченик Нектарий (Трезвински) Разстрелян на 8 септември 1937 година. Прославен от РПЗЦ през 1981 г. Попада в групата на йосифляните, които не са прославени от Московската патриаршия. откриваме интересно свидетелство, помагащо да се определи с по-голяма точност продължителността на периода, през който архиереите в Соловецкия лагер са имали молитвено общение, независимо от различията в позициите си. В посланието си до паството от 8 януари 1929 година епископ Нектарий пише между другото следното за младия епископ Иларион (Белски), Разстрелян на 31 август 1937 година. Прославен от РПЗЦ през 1981 г. Не е прославен от Московската патриаршия. наричан в лагера „малкият Иларион“, за разлика от по-възрастния Иларион (Троицки): „Този епископ отначало – от януари и до октомври 1928 година – се намирал в Соловки извън църковно общение с митрополит Сергий [Страгородски], но после, под въздействие на сергиевските епископи, на 1 октомври 1928 година служил в Соловецкия гробищен храм и поменал митрополит Сергий. А малко преди това имал много тревожен сън – уж потъпкал с крака образа на Божията Майка, Смоленска Одигитрия. Епископ Иларион (Белски) управлявал известно време Смоленската епархия и въпреки младостта си изнесъл много успешно борбата с обновленството там, заради което и бил изпратен в Соловецкия концлагер. Иконата на Пресвета Богородица Одигитрия Смоленска била една от главните светини на епархията. И какво станало? След отслужването на литургията със сергиевските епископи той, вместо духовно утешение и радост започнал да изпитва ужасно угризение на съвестта и угнетение на духа. ‚И ми стана ясно, казваше ми той, сергиевското отстъпничество, и аз се оказах сякаш съучастник на сергиевските престъпления против Православната Църква.‘ И какво направил той – веднага заявил на сергиевските епископи, че се отделя от тях и се връща на своята предишна църковна позиция при епископите Виктор, Нектарий, Димитрий и другите.“ Цитира се по: http://www.eshatologia.org/654-pervoe-poslanie-k-pastve-nektaria-trezvinskogo.html

Очевидно богослужението, за което епископ Нектарий говори, е споменатото по-горе от архимандрит Теодосий (Алмазов) отбелязване на празника Покров на Пресвета Богородица на 1 октомври (ст. ст.) 1928 година. От посланието на епископ Нектарий става ясно, че към този момент в лагера вече не е имало църковно общение между йосифлянските епископи и сергианите. Изглежда, че периодът, в който епископ Виктор е сметнал за възможно да посещава богослуженията заедно с епископите, приемащи Декларацията на митрополит Сергий, е бил твърде кратък и следва да се отнесе към летните месеци на 1928 година, тоест, началото на неговото пребиваване в Соловецкия лагер. Това се съгласува и със спомените на Олег Волков, който описва лятната природна картина към времето на богослуженията в гробищната църква. Трудно е да се датира по-точно кога е сложен краят на молитвеното общение между епископите с различна ориентация, но може да се предположи, че това е станало с въвеждането на споменаването на името на митрополит Сергий (Страгородски) на богослуженията, наред с името на местопазителя на патриаршеския престол митрополит Петър (Полянски). На 21 октомври (8 октомври, ст. ст.) предишната, 1927 година, митрополит Сергий издал Указ № 549, с който разпореждал на богослуженията да се споменава съветската власт, да се преустанови споменаването на епархийските архиереи, намиращи се на заточение или в затвора (като осъдени за политически престъпления) и да бъде споменавано неговото име наред с името на главата на Руската църква митрополит Петър. Последното служело като свидетелство за признаването на властта на митрополит Сергий и наред с това – за лоялност към съветската власт. Този указ предизвикал в Църквата не по-малко вълнения от самата Декларация. Очевидно в Соловецкия лагер предписанията на Указа (в това число и споменаването на митрополит Сергий) първоначално в продължение на почти цяла година не се изпълнявали дори и от приемащите Декларацията. Това е разбираемо – противното би означавало осъдените архиереи и клирици сами да признаят, че са осъдени за политически престъпления, а не по вероизповедни причини. Указът ги поставял самите тях в много неизгодна позиция. Още преди това, на 27 септември (14 септември, ст. ст.) 1927 г. в писмо до митрополит Сергий соловецките архиереи дали отрицателна оценка на неговата Декларация и между другото писали: „…множество епископи и свещеници се измъчват в затвори, на заточения и на принудителни работи. Те са попаднали тук не по съдебен ред, а в административен порядък, и не за политически престъпления, а за своята чисто църковна дейност…“ Цитира се по: http://vishegorod.ru/index.php?option=com_content&task=view&id=406&Itemid=176 В цитираното по-горе писмо на протойерей Йоан Шастов, който приемал новата църковна политика и уверявал митрополит Сергий в подкрепата на редица соловецки архиереи се казвало: „Към Вас, Ваше Високопреосвещенство, като Заместник на Патриаршеския местопазител и към Патриаршеския Синод се отнесоха и се отнасят като към законна приемствена църковна власт, смятайки същевременно, че Глава на Руската Църква и местопазител на Патриаршеския престол е митрополит Петър, за когото се и молят на богослужение.“ Губонин. Акты … С. 580. Както се вижда за споменаване на митрополит Сергий в богослуженията не става дума. Писмото е датирано от 15 февруари (2 февруари, ст. ст.) 1928 г. От друга страна имаме свидетелството на епископ Нектарий (Трезвински), който казва, че на богослужението на празника Покров на Пресвета Богородица (1 октомври, ст. ст. 1928 г.) вече е бил споменаван и митрополит Сергий. Със сигурност епископ Виктор не е участвал в богослуженията, след като това е било въведено. Може да се предположи, че това се е случило в края на лятото или през месец септември 1928 г. Най-вероятно споменаването на митрополит Сергий е било въведено от „домакините“ на храма, бившите соловецки монаси, които останали като волнонаемни работници на острова – за тях се знае, че са приели Декларацията и са останали в подчинение на митрополит Сергий.

И така, можем да обобщим: от приведените свидетелства на съвременници следва да се направи заключението, че периодът, през който епископ Виктор е пребивавал в молитвено общение с всички клирици в Соловецкия лагер, включително и просергиански настроените, е продължил от пристигането му в лагера през месец юли 1928 г. до края на лятото или месец септември на същата година, когато вероятно е било въведено споменаването на митрополит Сергий на богослуженията. Оттогава гробищната църква станала „сергианска“ и истинно-православните клирици и вярващи в лагера спрели да посещават богослуженията в нея. Много скоро след това режимът за посещение на богослуженията се затегнал. На следващата Пасха, през 1929 г., освен соловецките монаси на богослужението, били допуснати само висши духовници. „Йосифляните“ пък започнали да устройват своите тайни богослужения.