П о-сложни вероятно са били отношенията на епископ Виктор с архиепископ Иларион (Троицки). Блестящ богослов и оратор, близък сътрудник на патриарх Тихон, смел борец срещу обновленството, заради което и пребивавал в лагера още от 1924 г., Архиепископ Иларион бил осъден в края на 1923 г. на три години лагер. През 1926 г. му били добавени още три години с нова присъда. архиепископ Иларион не осъзнавал гибелните последици за Църквата от новата църковна политика на митрополит Сергий. Макар и да не одобрявал прословутата му Декларация, той смятал за неправилно отделянето от него. Отец Михаил Полски пише следното за позицията му:

„Голяма придобивка за митрополит Сергий беше това, че в негова подкрепа се обяви архиепископ Иларион. Като човек с авторитет той повлия на мнозина и успя да възвърне някои епископи към митрополит Сергий. …

Ако сам той попадаше под влиянието на ГПУ и правеше грешки, за които после му беше тежко дори и да си спомня, то за действията на митрополит Сергий изобщо не предприе да прави каквато и да било оценка, настоявайки само за това, да не се отделят от него. В Зирянския край аз получих писмо от него от Соловки, в което ми пишеше, че в съглашението на митрополит Сергий с властта не вижда нищо особено. Разбрах го, защото ми беше добре известен неговият базисен възглед по въпроса. За мое голямо съжаление архиепископ Иларион разсъждаваше така: отношенията на Църквата с властта се определят от практическата изгода; както във времената на татарското иго представителите на Църквата са били послушни и покорни на хановете, а когато е трябвало, са благословили и отхвърлянето на тяхното иго, така е и сега. Не само аз бях чувал това от устата на архиепископа, но аз немалко му възразявах, че не следва да се извеждат в закон разни случаи от историята. Ние трябва да се ръководим от по-принципни възгледи. Поради това, независимо дали митрополит Сергий грешеше или постъпваше, воден от практическата изгода, архиепископ Иларион не съдеше строго за отношенията на главата на Църквата с властта.“ Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. Фондация „Свети Седмочисленици“, София, 2013 г. сс. 88-90. „Той, разбира се, не предполагаше, какво ще струва това на Църквата по отношение на съхраняването на истината и нравствеността и че за тази услуга (подкрепата за съветската власт – б. м., м. В.) гоненията срещу нея няма да бъдат прекратени.“ Протопресвитер Михаил Польский. Новые мученики Российские, т.1, Изд. Джорданвилль, 1957 г. С. 132.

Разбира се, възгледите на архиепископ Иларион, които се характеризирали ако не с одобрение, то най-малкото с индиферентност по отношение на нравствената същност на църковната политика на митрополит Сергий, се различавали твърде много от оценката, която дал на тази политика епископ Виктор: за него тя представлява предателство и богоотстъпничество. Естествено, толкова полярни възгледи няма как да бъдат дори приближени. Несъмнено през лятото на 1928 г. сред архиереите в Соловецкия лагер тези теми са били най-дискутираните – те са били в центъра на вниманието на всеки що-годе църковен човек в Русия по това време. Със сигурност епископ Виктор и архиепископ Иларион са излагали един пред друг позициите и аргументите си (впрочем за това има и запазени свидетелства, които ще разгледаме по-долу). Както се вижда от по-нататъшния път на двамата йерарси, всеки е останал верен на своите убеждения. И същевременно, въпреки сериозното разномислие, никой от тях не е сметнал за невъзможно, поне на първо време, да има молитвеното общение с другия, според приведеното по-горе свидетелство на Олег Волков.

На пръв поглед това поведение изглежда странно, особено за епископ Виктор, сравнено с решителното му разграничаване от сергианския Синод и прекратяването на молитвеното общение с него само месеци преди това. Къде следва да търсим обяснението? Ако обърнем внимание на подхода на Вятския светител към който и да било проблем на църковния живот, не може да не забележим, че във всички случаи, без изключение, той се ръководел на първо място от нравствената оценка на даденото явление Може би тук се крие и обяснението за бързината на реакциите на владика Виктор в сложните ситуации и за непоколебимата решителност, с която заемал позиция по актуалните въпроси на църковния живот. Той се ръководил преди всичко от преценката за нравственото съдържание на явленията и поведението на участниците в тях. А неговият усет за моралното падение, за конформизма, за нравствения компромис бил изключително изострен. Владика Виктор като че ли от детинство попил в душата си от простия селски народ, сред който израснал, безпогрешния усет за истината и за нейната значимост в живота на Църквата. За него в пълна мяра се отнасят думите на о. Михаил Полски написани за църковния народ: „Не логиката на ума, а съвестта, усетът за правда ръководеха душата на църковния народ, когато той протестираше против съюза на църковната власт с властта на безбожниците.“ (Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. Фондация „Свети Седмочисленици“, София, 2013 г. С. 106.) Можем без преувеличение да кажем, че в трудовете и живота на светител Виктор, чиято архиерейска съвест била изцяло слята с душата на църковния народ, този народен усет за истината намерил един от върховите си изрази на богословско и интелектуално осмисляне в новото време. или на мотивите, определящи поведението на човека. В случая за епископ Виктор несъмнено е била очевидна огромната разлика в мотивите, от които са се ръководели синодалните членове начело с митрополит Сергий от една страна и архиепископ Иларион, от друга. Воден от конформистки съображения, митрополит Сергий подчинил Църквата на нейните врагове, с което били премахнати препятствията за нейното морално и физическо унищожение. Архиепископ Иларион пък се страхувал преди всичко от ново разделение в Църквата, смятал, че то е провокирано от ГПУ – както предишните разколи на обновленството и григорианството – и бил убеден, че правилната тактика в момента е всички да се подчиняват на едно църковно ръководство, за да се запази единството, независимо от всичко. Архиереят не разбирал, че със сергианския проект ГПУ цели вече не просто нов разкол, който допълнително да отслаби и обезкърви Църквата; сега вече целта била установяването на пълен контрол над цялата Църква, чрез овладяване на нейното управление. Може да се каже, че съветската власт постигнала това по отношение на всички, които не се отделили от това управление. Протопрезвитер Михаил Полски пише: „Но тази уловка, която сега ни беше приложена от ГПУ, превъзхождаше по своя мащаб всички досегашни негови опити над Църквата. Сега без преувеличение можеше да се каже, че цялата Руска поместна Православна Църква се оказа уловена в болшевишките мрежи. Как да изскочим сега от тези мрежи? Обстоятелството, че митрополит Сергий не само допусна ГПУ до контрола над Църквата, но именно до управлението над нея, не е ли основание да не бъде призната властта на самия митрополит Сергий в Църквата, както не признахме властта на обновленците, зад които стоеше ГПУ? Да, но там имаше канонични основания, а тук?... Митрополит Сергий е законен наш архиерей, спазващ, поне за сега, изцяло църковните канони и догмати.“ - Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. Фондация „Свети Седмочисленици“, София, 2013 г. С. 79. Архиепископ Иларион не разбирал това. Но в неговата искреност и в неговите добри намерения владика Виктор не е имал основания да се съмнява. Ето защо, макар и да е смятал позицията му за неприемлива, той е преценил, че може да има с него молитвено общение. Най-малкото – до окончателното изясняване на позициите.

Представлява интерес въпросът: каква е причината един толкова безкористен човек и високообразован богослов като архиепископ Иларион да попадне в капана на подобна заблуда и обективно да способства за утвърждаването на сергианството? Ако сравним неговия подход към въпросите на църковния живот с този на светител Виктор, ще установим, че, наред с несъмнената безкористност в личен план, в подхода на архиепископ Иларион бил налице и един своеобразен, да го наречем, „нравствен прагматизъм“, когато ставало дума за благото на Църквата. Иначе казано, за интереса на Църквата той бил склонен да прекрачи граници и да направи компромиси, които никога не би направил за собствена полза. Именно този „прагматизъм“ понякога го подвеждал, правел позицията му неустойчива, той губел вярната ориентация и допускал грешки:

„И самият архиепископ Иларион също правеше грешки – той, който самоотвержено се беше борил с безбожието и църковния разкол, неуморно проповядваше против тях в църквите, провеждаше блестящи публични диспути с представителите и на безбожниците, и на разколниците, организираше отнемане на храмове от обновленците, свидетелстваше за истината дори на разпитите в затвора, посред обещанията и заплахите (когато толкова много други в тази обстановка паднаха и се предадоха). И в същото време, именно той беше един от (двамата) поддръжници на това патриархът да се отрече от властта. Макар и остро, този въпрос занимава църковното управление за толкова кратко време и самият архиепископ Иларион осъзна своята грешка толкова бързо, че сред епископата далеч не всички знаеха за тази негова позиция. Не без неговото влияние, макар и за съвсем кратко време, беше въведен от патриарха напълно неприложимият в Руската Църква нов стил. Най-сетне, в същия този Ярославски затвор, агентът на ГПУ успя все пак да получи от него писмо до митрополит Сергий, последният да не се занимава с канонически наказания на григориевците. Григориевците, разбира се, по този повод ликуваха, а архиепископ Иларион след завръщането си в Соловки горчиво скърбеше. Често, прекъсвайки някакви свои мисли, той казваше на глас: «Ето, григориевците казват ‚Иларион е с нас‘, а Иларион отново е в Соловки…»“. Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. Фондация „Свети Седмочисленици“, София, 2013 г. С. 89.

„На самия архиепископ Иларион му се наложи да чете лекция за съвместимостта на християнството и социализма, когато агентът на ГПУ изискваше от него да докаже по този начин, че не е контрареволюционер. Наистина след това чекистът му каза: ‚На всякакви теми Вие говорите леко, а сега, като че ли с клещи Ви вадеха думите…‘.“ Пак там, с. 90.

Но трябва да подчертаем, че в личен план у архиепископ Иларион нямало и следа от „нравствения прагматизъм“, на който се дължали посочените грешки. За неговата безкористност и образцова монашеска нестяжателност о. Михаил Полски пише:

„За годините на съвместното ни затворничество бяхме свидетели на неговото пълно монашеско нестяжание, дълбока простота, истинско смирение, детска кротост.

Той просто даваше всичко, което имаше, за което го помолеха. От своите вещи не се интересуваше. Затова от милосърдие някой трябваше все пак да следи за неговия куфар. И такъв послушник той имаше и на Соловки.“ Протопресвитер Михаил Польский. Новые мученики Российские, т.1, Изд. Джорданвилль, 1957 г. С. 128.

На владика Иларион били чужди също така всякакъв конформизъм и малодушие. Грешките му, които посочва о. Михаил Полски, съвсем не били в резултат на приспособленчество или на страх от репресиите. Напротив, на него никак не му липсвала смелост:

„Но това благодушие (което той проявявал в лагера – б. м., м. В.) съвсем не беше от загуба на мъжество пред богоборческата власт. Още в Кемския лагер, в преддверието на Соловки, ни застигна [вестта за] смъртта на Ленин. Когато в Москва го спускали в гроба, ние трябваше тук, в лагера, да стоим прави пет минути в мълчание. Владика Иларион и аз лежахме един до друг на наровете, докато срещу нас посред бараката стояха построени нашите отци и братя от различен ранг в очакване на тържествения момент. ‚Станете, все пак, велик човек е, пък и ще си изпатите, ако ви забележат‘ – убеждаваха ни. Като гледах владиката и аз не ставах. Стигнаха ни силите да не склоним глави пред такъв звяр. Така и благополучно пролежахме. А владиката казваше: ‚помислете си, отци, какво става сега в ада: самият Ленин се е явил там, какво тържество за бесовете!‘.“ Пак там, сс. 128-129.

Като има пред вид нравствения облик на архиепископ Иларион, независимо от посочените му грешки, о. Михаил Полски без колебание пише за него:

„Бог възжела да има този безупречно чист човек при Себе Си като светец и го взе в благопотребно време (на 44-годишна възраст – б. м., м. В.), предоставяйки по-нататъшните грешки, грехове и престъпления да ги вършат тези, които бяха готови на това и по-рано.“ Пак там, с. 133.

Много е показателна и „оценката“ на самата съветска власт: ако след издаване на прословутата си Декларация митрополит Сергий никога повече до смъртта си през 1944 г. не бил задържан от властите, архиепископ Иларион, въпреки позицията си в подкрепа на митрополит Сергий, никога повече не бил пуснат на свобода.

За времето на своето светителство (от 1920 г.) той не беше и две години на свобода. Преди Соловки той вече беше една година на заточение в г. Архангелск. С патриарха в Москва поработи не повече от половин година. На 7/20 декември 1923 г. вече имаше присъда за Соловки …“ Пак там, с. 133.

Архиепископ Иларион бил в Соловецкия лагер шест години. През есента на 1929 г. му бил добавен нов тригодишен срок, този път на заточение в Казахстан. На път за Алма Ата архиепископ Иларион се разболял от тиф и починал в болницата на Ленинградския затвор на 28 декември (15 декември, ст. ст.) 1929 година.