П реди да настъпи разделението между духовенството в Соловецкия лагер на „сергиани“ и „йосифляни“, описано от професор Андреевски и академик Лихачов, всички посещавали богослуженията в единствената останала действаща църква на бившия манастир, гробищната църква „Преподобни Онуфрий“. Правилата за нейното посещение от затворниците били променяни твърде често. До 1925 г. достъпът до храма бил забранен за всички затворници, включително и за духовенството. През 1925 г. настъпило значително облекчаване изобщо на положението на клириците и монашестващите в лагера във връзка с привличането им на материално-отговорни и отчетнически длъжности на мястото на криминалните престъпници и обособяването им в отделна рота. Оттогава на духовенството било позволено да посещава единствената останала действаща църква на манастира. От миряните били допускани само осъдените по църковни дела. Но редът за посещение на храма наистина бил променян непрекъснато:

„Понякога на свещенослужителите се разрешавало да ходят в църквата и даже да служат на Рождество и на Пасха, понякога те получавали правото да служат всяка неделя, понякога – и в свободното от работа време, т. е. до проверката в 6 часа сутринта. След това неочаквано била налагана пълна забрана, а след месец разрешавали отново. Соловецкото началство следило строго в църквата да се допускат само осъдени по църковни дела… За посещение на църквата без разрешение наказвали с арест от две седмици и нагоре.“ Флиге [Резникова] И. Православие на Соловках: Материалы по истории Соловецкого лагеря / Исторические сборники. Вып. 2. 1994, С. 10. Цитира се по: Осипенко, М. В. Хранители веры : братия Соловецкого монастыря после Октябрьского переворота 1917 г. Север. - 2013. - № 3/4. http://sever-journal.ru/vyshedshie-nomera/new-issueyear/03-04/neizvestnoe-ob-izvestnom/hraniteli-very/

Подобно нещо пише в спомените си и архимандрит Феодосий Алмазов: „На Соловки законите и редът се променят едва ли не ежемесечно.“ Феодосий (Алмазов К. З., архимандрит). Мои воспоминания : (Записки соловецкого узника); О-во любителей церков. истории. - М. : Крутицкое Патриаршее Подворье, 1997. с. 99.

Затова и не е учудващо, че спомените, например, на писателя Олег Волков за богослуженията в Соловецкия лагер се различават значително от строгия режим, за който свидетелства акад. Лихачов. Волков пише:

„Вечер се закриваха ‚учрежденията‘ и ‚работният‘ живот на лагера замираше. Удивително изглеждаше по това време сравнително тясната пътека между манастирската стена и Светото езеро. Като гледа минаващите по нея в раса и подрасници, а и в широки епископски одежди, с клобуци, с посох в ръце, човек не би могъл и да си помисли, че всички те са затворници, отиващи в църквата. Гробищната камбана звънеше отмерено. Високото северно слънце и в този залезен час ярко осветяваше тълпата, блестеше по гладката повърхност на езерото. И толкова лесно беше да си представиш времето, когато между тези стени манастирският живот е течал ненарушаван… Службите в Онуфриевата църква се извършваха нерядко от няколко епископи. Свещениците и дяконите се строяваха в шпалир по дължината на прохода към олтара. Проблясваха митри и облачения, ярко горяха кандилата… Богослуженията бяха приповдигнато тържествени, леко парадни. И патетични. Защото всички ние, които се намирахме в църквата, я възприемахме като убежище, обсадено от врагове. Те сякаш всеки момент ще нахлуят вътре. Както преди седем века татарите нахлули в Успенската катедрала във Владимир.“ Волков О. В. Погружение во тьму. - М. : Мол. гвардия : Т-во рус. худож., 1989. Сс. 64-65.

Ако сравним времето на пребиваване в Соловецкия лагер на Олег Волков (юни 1928 г. – април 1929 г.) от една страна и на Д. С. Лихачов и проф. Ив. Андреевски от друга (от есента на 1928 г. насетне), следва да направим заключението, че описаните от Волков относително свободни богослужения трябва да бъдат отнесени към лятото на 1928 г. В самите описания има свидетелства за това, че става дума за богослужения през летния период: „Високото северно слънце и в този залезен час…“; Пак там, с. 64. „Службите бяха дълги. Излизахме от църквата, когато вече наоколо се разстилаше светлият покой на лятната беломорска нощ. В необикновената светлина (на бялата полярна нощ – б. м., м. В.) редиците от еднакви кръстове не хвърляха сенки и изглеждаха призрачни.“ Пак там, с. 67.

Достоверността на описанията на тези богослужения през лятото на 1928 г. се потвърждава и от свидетелството на архимандрит Теодосий Алмазов, който пише:

„В гробищната църква богослужението се извършваше по Устав ежедневно (от останалите на острова монаси, населници на манастира – б. м., м. В.). По мое време пееше хор от затворниците и понякога на празниците пееше толкова добре, че мнозина плачеха, аз самият съм плакал. … За две години на Соловки аз служих на 13-14 септември 1927 г., на 1 октомври 1927 г., на 26 декември 1927 г., на Кръстопоклонна неделя 1928 г., на Страстите Господни 1928 г., на св. Пасха пак тогава, през 2-3 неделни дни. Малко ли е? На Соловки само свещениците във второ отделение бяха по едно време 112 души. Литургията по празниците обикновено я служеха от трима до седем епископи. На Анзер Вторият по големина остров от Соловецкия архипелаг. (шесто отделение) вече не служех – там всички църкви са закрити.“ Феодосий (Алмазов К. З., архимандрит). Мои воспоминания : (Записки соловецкого узника); О-во любителей церков. истории. - М. : Крутицкое Патриаршее Подворье, 1997. С. 99.

Потвърждаването на достоверността на описанието, дадено от Олег Волков на Соловецките богослужения през лятото на 1928 г. е важно, защото в неговото свидетелство откриваме един съществен детайл. Волков пише:

„Вървяхме заедно с отец Михаил [към църквата]. Той тихо назоваваше преминаващите епископи: Петър, архиепископ Задонски и Воронежки; Виктор, епископ Вятски; Иларион, архиепископ Тулски и Серпуховски... Става дума за архиепископ Иларион (Троицки), но Волков допуска грешка в титулатурата – архиепископ Иларион е родом от Тулска губерния и е завършил Тулското духовно училище и семинария, но е ръкоположен (1920 г.) като епископ Верейски, викарий на Московска епархия. През 1923 г. е възведен в сан архиепископ. Тогава в Соловецкия лагер се намираха над двадесет епископи, множество свещеници и дякони, игумени на затворените манастири…“ Волков О. В. Погружение во тьму. - М. : Мол. гвардия : Т-во рус. худож., 1989. С. 65.

От тези редове разбираме, че епископ Виктор, който пръв от архиереите на Руската Православна Църква прекратил църковното си общение със сергианския Синод (в края на предходната 1927 г.) и от юли 1928 г. се намирал в Соловецкия лагер, е преценил за възможно през първите месеци на своето пребиваване там да има молитвено общение с архиереите, които е заварил в лагера и за някои от които се знае, че не са споделяли неговата оценка за църковните събития. На друго място в книгата на Волков откриваме още едно свидетелство, че епископ Виктор е посещавал в началото богослуженията в единствения действащ храм, останал на острова. То се съдържа в думите на самия владика от приведения по-горе откъс: „Ти, синко, се поблъска тук година време, видя всичко, стоя рамо до рамо с нас в храма (получерният шрифт мой, м. В.).“ Пак там, с. 99.

Несъмнено през лятото на 1928 г. в Соловецкия лагер са се водили оживени разговори между архиереите по горещите църковни теми, излагали са се гледни точки, позиции, аргументи, водели са се дискусии относно бъдещето на Църквата в условията на тоталитарната атеистична държава, давали са се най-вече оценки на Декларацията на митрополит Сергий и всеки е изразявал своето отношение към нея. Епископ Виктор е имал своята ясна оценка, но очевидно не е бързал веднага да се отдели църковно от архиереите и духовенството, приемащи по разни съображения новата църковна политика или отнасящи се с търпимост към нея, или все още неопределили своето отношение, изчакващи предпазливо повече достоверна информация. Освен това, епископ Виктор със сигурност не е имал към архиереите-страдалци в Соловецкия лагер същото отношение, както към активните действащи лица в сергианския Синод, с който не се е поколебал да прекрати отношенията си. Впрочем и към самия митрополит Сергий епископ Виктор отправил в писмата си немалко увещания в съвсем уважителен тон, преди да прекрати поменаването му. Нещо повече, с пълно основание можем да допуснем, че владика Виктор би изчакал търпеливо и много по-дълго време с надеждата митрополит Сергий да осъзнае колко погрешен е пътят, по който тласка Църквата. Но агресивният подход на самия сергиански Синод, който се устремил с репресивни мерки да пречупи принципната позиция на протестиращите клирици, принудил светителя да прибегне до решителната мярка на прекъсване на църковното общение, за да защити тях, а и самата Църква от подчиняването ѝ на съветските специални служби и разрушаването ѝ отвътре. Тук следва да си припомним и пастирския подход на епископ Виктор, когато през 1926 г. след завръщането си от първото заточение в Сибир се заел с възстановяването на църковното управление и структури във Вятска епархия. Към упорито пребиваващите в обновленството клирици той се отнасял строго, като забранявал на миряните не само да посещават храмовете им, но дори и да приемат благословение от тях. Към желаещите да се завърнат в Църквата проявявал снизходителност и любов, като се стараел всячески да облекчи и подпомогне тяхното присъединяване. Владика Виктор се отнасял отрицателно към суровия подход на епархиалния архиерей архиепископ Павел (Борисовски) – след това, един от най-активните сергиани – който изисквал от завръщащите се от обновленството в патриаршеската църква клирици да принасят публично покаяние пред паството и назначил специална, т нар. „покайна“ комисия за тяхното приемане. Епископ Виктор отказал да участва в комисията и убедил за това и други клирици, които се доверявали на неговия авторитет. Като имаме предвид всичко това, можем да си представим с какво уважение се е отнасял владиката към такива изтъкнати архиереи като споменатите по-горе от Олег Волков архиепископи Петър (Зверев) и Иларион (Троицки) и колко внимателно е изслушвал аргументите им. Впрочем, що се отнася до архиепископ Петър, архимандрит Теодосий Алмазов, който е бил много близък с него в Соловецкия лагер, казва:

„Знам, че старшият Соловецки владика Петър оказваше малко съчувствие на авантюрата на митрополит Сергий (Страгородски). Обстоятелствата показаха правилността на възгледите на светител Петър относно декларацията на митрополит Сергий.“ Феодосий (Алмазов К. З., архимандрит). Мои воспоминания : (Записки соловецкого узника); О-во любителей церков. истории. - М. : Крутицкое Патриаршее Подворье, 1997. С.100.

Потвърждение на това свидетелство намираме и в писмото на бившия лагерник протойерей Йоан Шастов до митрополит Сергий от 15 февруари (2 февруари, ст. ст.) 1928 г. Протойерей Шастов, който бил привърженик на митрополита, го уверил в подкрепата на редица соловецки епископи и изброява поименно тези, които заявяват принадлежността си към неговия Синод:

„В частност към Вас, както и към Вашия Синод отнасят себе си архиепископ Иларион [Троицки], архиепископ Прокопий [Титов], архиепископ Амвросий [Полянски], архиепископ Евгений [Зернов]…“ Губонин, М. Е. Акты Святейшего Патриарха Тихона... С. 580.

Що се отнася до архиепископ Петър (Зверев), архиепископ Глеб (Покровски) „и др.“, към тях авторът на писмото отнесъл само думите: „надяваме се, че митрополит Сергий и неговият Синод със своите действия няма да допуснат да бъде поругана нашата Майка, Светата Църква“. Пак там.

Свидетелствата на архимандрит Теодосий (Алмазов) и протойерей Йоан Шастов се съгласуват и със сведенията на протопрезвитер Михаил Полски, които той дава за архиепископ Петър (Зверев) в книгата си „Новите руски мъченици“. Виж: Протопресвитер Михаил Польский. Новые мученики Российские, т.2, Изд. Джорданвилль, 1957г. Сс. 48-70. Така че позицията на епископ Виктор е срещала по-скоро съчувствие и разбиране от страна на архиепископ Петър, макар и последният да не е обявил към това време, че прекъсва църковното си общение с митрополит Сергий. Подобно изчаквателно поведението било характерно и за повечето Соловецки епископи, които Декларацията и новата църковна политика заварила в лагера. Това е разбираемо, защото те били изолирани от църковния живот и им било необходимо повече време, за да се ориентират в протичащите събития по достигащата до тях информация. Самият архиепископ Петър много скоро след пристигането на епископ Виктор в лагера бил отправен в наказателен изолатор на един от малките – Зайчите – острови от Соловецкия архипелаг, където през месец януари 1929 г. заболял от тиф и починал на 7 февруари (26 януари, ст. ст.) същата година.