П роф. Андреевски дава интересни сведения и за разделението между духовенството в лагера, по повод на прословутото „Възвание“ на митрополит Сергий (Страгородски) и привеждането в действие на новата църковна политика на неговия Синод:

„По това време, в 4-то отделение на Соловецките лагери (т. е. на самия Соловецки остров), сред затворниците епископи и свещеници се наблюдаваше същия разкол, какъвто произлезе и ‚навън‘ след известната декларация на митрополит Сергий. Една част от епископата и бялото духовенство напълно прекъсна всякакво общение с митрополит Сергий, оставайки вярна на непоколебимата позиция на митрополитите Петър, Кирил, Агатангел, Йосиф, архиепископ Серафим (Углички) и мнозина други, засвидетелствали своята вярност на Христос и Църквата с изповедничество и мъченичество. Друга част станаха ‚сергиани‘, приели така наречената ‚нова църковна политика‘ на митрополит Сергий, с която беше основана Съветската църква и беше произведен новообновленски разкол. Ако сред затворниците попаднали на Соловки до издаването на декларацията на митрополит Сергий мнозинството бяха ‚сергиани‘, то сред новите затворници пристигнали след декларацията, обратно, преобладаваха така наречените ‚йосифляни‘ (по името на митрополит Йосиф, около когото главно се групираха непоколебимите и верни чеда на Църквата). С пристигането на нови затворници числото на последните все повече и повече се увеличаваше.

Към времето на пристигането на владика Максим, на Соловки бяха следните епископи ‚йосифляни‘: епископ Виктор Глазовски (първият, който излезе с изобличително послание против декларацията на митрополит Сергий), епископ Иларион, викарий Смоленски и епископ Нектарий (Трезвински). Към ‚сергианите‘ принадлежаха архиепископ Антоний Мариуполски и епископ Йоасаф (Жевахов). По-малко яростен, но все пак ‚сергианец‘ беше архиепископ Иларион (Троицки), който осъждаше Декларацията на митрополит Сергий, но не прекъсваше общение с него, като ‚канонически правилен‘ първосветител на Руската Църква.

Пристигането на Соловки на владика Максим усили извънредно много преобладаващото и дотогава влияние на ‚йосифляните‘.

Когато след жестоките запрещения наложени от митрополит Сергий на ‚непокорните‘, тези последните започнаха да ги арестуват и разстрелват, тогава истинската и вярна на Христос Православна Руска Църква започна да преминава в катакомбите. Митрополит Сергий и всички ‚сергиани‘ категорично отричаха съществуването на катакомбната Църква. Соловецките ‚сергиани‘, разбира се, също не вярваха в нейното съществуване. И изведнъж – живо свидетелство: първият катакомбен епископ Максим Серпуховски пристигна на Соловки.

Архиепископ Иларион (Троицки) скоро беше откаран от Соловки, Това се случило почти едновременно с пристигането там на епископ Максим Серпуховски, в края на месец октомври 1929 г. Съвсем скоро архиепископ Иларион завършил своя земен път. По време на етапирането си от Соловецкия лагер към Средна Азия той заболял от тиф и починал в Ленинград на 28 декември същата година. а заедно с него изчезнаха и ‚сергианските настроения‘ у мнозина. Упорити ‚сергиани‘ оставаха само архиепископ Антоний и особено епископ Йоасаф (Жевахов). Те не пожелаха даже да се видят и побеседват с епископ Максим. Затова пък епископите Виктор, Иларион (Смоленски) и Нектарий – бързо намериха възможност не само да се срещнат, но и да съслужат с владика Максим на тайните катакомбни богослужения в дълбините на Соловецките гори. ‚Сергианите‘ бяха твърде предпазливи и никога не провеждаха никакви тайни богослужения. Затова и лагерното началство се отнасяше към тях по-снизходително, отколкото към тези епископи, свещеници и миряни, за които беше известно, че ‚не признават‘ нито митрополит Сергий, нито ‚Съветската Църква‘.

Всички арестувани по църковните дела (а такива според официалната секретна статистика през 1928-29 гг. на Соловки бяха до 20%), при разпитите задължително ги питаха как се отнасят към ‚нашия‘ митрополит Сергий, оглавяващ ‚Съветската Църква‘. При това ликуващите чекисти-следователи със злорадство и сарказъм доказваха ‚строгата каноничност‘ на митрополит Сергий и неговата Декларация, която ‚не нарушава нито каноните, нито догматите‘.

Отричайки катакомбната Църква, соловецките ‚сергиани‘ отричаха и ‚слуховете‘ за това, че до митрополит Сергий се пишеха изобличителни послания и към него пътуваха протестиращи делегации от епархиите. Като узна, че аз, светският човек, лично съм участвал в една такава делегация, архиепископ Антоний Мариуполски, веднъж, докато беше болен и се намираше в лазарета, пожела да изслуша моя разказ за пътуването ми до митрополит Сергий заедно с представители от епископата и бялото духовенство. Епископите Виктор и Максим ми дадоха благословение да отида в лазарета, където лежеше архиепископ Антоний и да му разкажа за това пътуване. В случай, че след моя разказ той изрази солидарност с протестиращите против ‚новата църковна политика‘, ми се разрешаваше да приема благословение от него. В случай пък на проявяване на упорито ‚сергианство‘ от негова страна, аз не трябваше да приемам неговото благословение. Моята беседа с архиепископ Антоний продължи повече от два часа. Аз му разказах подробно за историческата делегация на Петроградска епархия от 1927 г., след която започна църковният разкол. В края на моя разказ архиепископ Антоний ме помоли да му разкажа за личността и дейността на епископ Максим. Отговорих му много сдържано и кратко и той забеляза, че не му се доверявам напълно. Той ме попита за това. Аз му отговорих откровено, че ние катакомбниците се опасяваме не само от агентите на ГПУ, но и от ‚сергианите‘, които нееднократно са ни предавали на ГПУ. Архиепископ Антоний беше много развълнуван и дълго ходи из лекарския кабинет, където го бях извикал уж за преглед като лекар-консултант. След това той изведнъж решително каза: ‚А аз все пак оставам с митрополит Сергий!‘. Аз станах, поклоних се и възнамерявах да си отида. Той вдигна ръка за благословение, но, помнейки указанията на епископите Виктор и Максим, аз се отклоних от приемането му и излязох.“ Протопресвитер о. Михаил Польский. Новые мученики российские, т. 2, Типография преп. Иова Почаевского, Джорданвилль, Нью-Йорк. U.S.A. 1957 г., сс. 30-32.

Академик Лихачов подобно на проф. Андреевски пише, че йосифлянското духовенство в лагера се въздържало от молитвено общение със сергианите: Двамата са пристигнали по едно и също време в Соловецкия лагер – есента на 1928 г. Съдени са по едно и също дело – Лихачов като участник, а Андреевски като ръководител на православен студентски кръжок в Петроград.

„Отец Николай имаше антиминс и шепнешком отслужваше … литургия в шеста (‚свещеническата‘) рота. Гробищната Онуфриева църква принадлежеше на монасите-‚специалисти‘, които бяха сключили трудови договори с лагера и беше сергианска. Духовенството от шеста рота не ходеше в нея. ... На затворниците се даваше разрешение да посещават църквата, която се намираше извън манастирския кремъл, не по-често от два пъти годишно. Не знам как е било до разкола на православната църква Акад. Лихачов има пред вид разделението след издаване на Възванието на митрополит Сергий (Страгородски). - може би правилата за посещения са били други.“ Лихачев Д. С. Воспоминания. - СПб. : Logos, 1995. Сс. 257-258.