П рез месец юли 1928 г. светителят пристигнал в Кемперпункт, а след това бил прехвърлен на Соловецкия остров. Няма запазени сведения как е преминал началният карантинен период и изпитанието на тежките общи работи за епископ Виктор (Островидов). Знае се, че след това той работил като счетоводител на въжарската фабрика в лагера. Мнозина бивши лагерници, оставили спомени за живота си на Соловецкия остров, споделят колко силно са били впечатлени от личността на светител Виктор. Бъдещият академик Димитрий Лихачов, тогава двадесет и две годишен, току-що завършил Петроградския университет, се запознал с епископ Виктор през есента на 1928 година. „Светлата“ личност на владиката оставила такова неизгладимо впечатление у него, че впоследствие в кабинета си световноизвестният учен винаги държал на видно място неговия портрет. „Портретът веднага привличал вниманието на посетителите и Дмитрий Сергеевич разказвал на интересуващите се, че епископ Виктор много му помагал в Соловецкия лагер, буквално го спасил от смърт.“ Абызова Э.Б. Священноисповедник Виктор, епископ Глазовский, и академик Д. С. Лихачев: встречи в Соловецком лагере (1928–1931 гг.) – http://solovki-monastyr.ru/library/774/ Още в Кемперпункт възрастен свещеник украинец посъветвал младия Димитрий: „Трябва да намериш на Соловки отец Николай Пискановски, той ще ти помогне.“ След попадането си на острова Димитрий попитал първия свещеник, с когото имал възможност да се разговори, за о. Николай и това се оказал самият той (а в многохилядната тълпа на лагера имало няколкостотин клирици!). Забележителният духовник запознал младия студент с владика Виктор. По това време – есента на 1928 г. – владиката явно бил вече преминал изпитанията на общите работи, защото Лихачов казва, че работел като счетоводител на въжарската фабрика.

„Докато се намирах в 13-та рота (на ‚общите работи‘) отец Николай Пискановски и владика Виктор правеха опити да ме устроят на някаква канцеларска работа или на по-лека работа. Веднъж, докато пренасяхме свински тор (ах, как мирише!), към мене се приближи и се запозна с мен много почтен и красив немлад господин със сива брада в черна полушубка и със самоделна брезова палка в ръце. Това беше А. Н. Колосов. Минута разговор и ми е обещана ‚постоянна‘ работа в Криминологичния кабинет. Наистина, неведнага. От 13-та рота попаднах в 14-та рота – в трапезната палата, Бившата трапезария на манастира. където се разболях от тиф. И ето че след ‚Ротата на оздравяващите‘, която се помещаваше в страшно подземие с низки сводове, целите в пукнатини, аз се оказах в привилегированата трета рота.“ Лихачев Д. С. Воспоминания. СПб., Logos, 1995, сс. 176-177.

„Изключително много ми провървя, че благодарение на усилията на отец Николай Пискановски и владика Виктор Островидов започнах работа в Криминологичния кабинет.“ Пак там, с. 178.

„Те двамата с отец Николай Пискановски уговориха А. Н. Колосов да ме вземе в Криминологичния кабинет, а когато през зимата на 1929 г. се върнах от сипнотифозната ‚команда на оздравяващите‘, [владика Виктор] ми изпращаше чрез Федя Розенберг по малко зелен лук и сметана. Колко ми беше вкусен този лук със сметана!“ Пак там, с. 255.

По това време епископ Виктор бил счетоводител на Соловецкия совхоз и имал пропуск за свободно придвижване на територията на лагера. Той обменял своите продукти и вещи и с голям труд успявал да набави зелен лук и сметана, за да подкрепи болния и изтощен юноша. Това ядене останало любимо за цял живот за Лихачов, който го наричал „царско блюдо“. Абызова Э.Б. Священноисповедник Виктор, епископ Глазовский, и академик Д. С. Лихачев: встречи в Соловецком лагере (1928–1931 гг.). – http://solovki-monastyr.ru/library/774/

Академикът посочва и други случаи, при които светител Виктор помагал на затворници за тяхното устройване. Д. Лихачов си спомня още:

„Духовенството на Соловки се делеше на ‚сергианско‘, приело декларацията на митрополит Сергий за признаването на съветската власт от Църквата, и ‚йосифлянско‘, съгласно с митрополит Йосиф, който не призна декларацията. Йосифляните бяха мнозинство. Цялата вярваща младеж беше с йосифляните. И причината за това не беше само в обичайния радикализъм на младите хора, но и в това, че начело на йосифляните в Соловки стоеше удивително привлекателният Вятски владика Виктор (Островидов). Той беше много образован, имаше отпечатани богословски трудове, но по външен вид приличаше на скромен селски свещеник. Посрещаше всички с широка усмивка (друг не го и помня), имаше рядка брада, румени бузи, сини очи. Носеше над расото плетена женска блуза, която му беше изпратил някой от неговото паство. От него се излъчваше някакво сияние на доброта и веселост. Стремеше се да помогне на всички и можеше да помага, тъй като към него всички се отнасяха добре и вярваха на думата му.“ Лихачев Д. С. Воспоминания. СПб., Logos, 1995, с. 255.

Писателят Олег Волков бил освободен в края на април 1929 г. Той си спомня за заминаването си от лагера:

„Вятският епископ Виктор дойде от манастирския кремъл да ме изпрати… Преосвещеният ми разказваше как някога пътувал с родителите си от тяхното село дотук. В немного дълъг подрасник, стегнат с широк монашески пояс и събрани под топлата скуфейка коси, владика Виктор приличаше на великоруските селяни от старинните илюстрации. Простонародно, с едри черти лице, възкъдрава брада, ‚о‘-кащ говор Простонародно произношение, при което и в неударените срички буквата „о“ се произнася „о“ за разлика от литературния руски език, където в неударените срички буквата „о“ се произнася като „а“. – няма и да се досетиш за неговия висок сан. От народа беше и речта на Преосвещения – пряма, далече от свойствената за духовенството мекота на изразяването. Този толкова умен човек даже леко подчертаваше своята принадлежност към селячеството.

- Ти, синко, се поблъска тук година време, видя всичко, стоя рамо до рамо с нас в храма. И трябва всичко това със сърцето си да запомниш. Да разбереш, защо властта докара тук поповете и монасите. Защо светът се е опълчил срещу тях? Омразна му стана Божията правда, ето в какво е работата! Светлият лик на Христовата Църква му е пречка – с нея тъмните и злите дела не могат да се вършат. Ти, синко, за тази светлина, за тази правда по-често си спомняй, за да не се отделиш от нея ти самият. Поглеждай към нас, в полунощния край на небето, не забравяй, че тук макар и да е тежко и страшно, но на духа е леко… Не е ли така?

Преосвещеният се стараеше да укрепи в мене мъжеството пред възможните нови изпитания.“ Волков О. В. Погружение во тьму. - М. : Мол. гвардия : Т-во рус. худож., 1989. С. 99

В своите спомени от пребиваването си в Соловецкия лагер професор Иван Андреевски, по-късно – преподавател в семинарията на Руската Православна Задгранична Църква в Джорданвил, САЩ – също споделя впечатленията си от срещите с епископ Виктор (Островидов):

„От 1928 до 1930 г. включително епископ Виктор се намираше в четвърто отделение на СЛОН, СЛОН - Соловецкий лагерь особого назначения (Соловецки лагер с особено предназначение). на самия остров Соловки и работеше като счетоводител на въжарската фабрика. Къщичката, в която се намираше счетоводството и в която живееше епископ Виктор, се намираше извън манастирския кремъл на половин верста, на края на гората. Владиката имаше пропуск за територията от своята къщичка до манастира и затова можеше свободно (уж ‚по работа‘) да идва до манастира, където в ротата на санитарната част, в помещението на лекарите се намирахме: епископ Максим (Жижиленко), първият катакомбен епископ, доктор на медицината, заедно с лекарите на лагера, доктор К. А. Косински, доктор Петров и аз. Всички ние четиримата бяхме църковно-православни хора, непризнаващи митрополит Сергий след неговата ‚Декларация‘ и принадлежащи към така наречената ‚Катакомбна Църква‘, за което и отбивахме наказание.

Владика Виктор идваше при нас доста често вечер и беседвахме дълго от душа. За пред началството на ротата ние обикновено инсценирахме игра на домино на чаша чай. От своя страна ние четиримата, като имахме пропуски за цялата територия на острова, често ходехме, също уж ‚по работа‘, при владика Виктор, в къщичката в края на гората. Навътре в гората на разстояние една верста имаше полянка оградена от брези. Тази полянка ние наричахме ‚Катедралния храм‘ на нашата Соловецка катакомбна църква, в чест на Пресветата Троица. Купол на тази катедрала беше небето, а стени – брезовата гора. Тук понякога служехме нашите тайни богослужения. По-често такива богослужения служехме на друго място, също в гората, в ‚църквата‘ на св. Николай Чудотворец. На богослуженията, освен нас петимата, присъстваха и други лица: свещениците о. Матей, о. Митрофан, о. Александър; епископите Нектарий (Трезвински), Иларион (викарий Смоленски) и нашият общ духовник, забележителният общ наш духовен ръководител и старец, протойерей о. Николай Пискановски. Понякога идваха и други духовници, верни наши приятели. Господ пазеше нашите ‚катакомби‘ и за цялото време от 1928 до 1930 г. включително ние не бяхме забелязани. Владика Виктор беше невисок, пълен, с пикническа конституция, „Пикническа конституция“ или „пикнически тип“: В съвременната психология са възприети различни типологии, според които хората се класифицират на групи съобразно определени критерии. Една от най-употребяваните класификации, например, е тази която различава четири основни типа: сангвиник, флегматик, холерик и меланхолик. Особена група типологии са тези, които търсят връзка между телосложението и характера или темперамента на човека. Една от тях е въведената от немския психолог и психиатър Ернст Кречмер класификация, която описва три основни групи: атлетичен, астеничен и пикнически тип. Последният тип се отличава с кръгла конструкция, по-къси крайници, склонност към пълнеене, съчетани с открит, добродушен характер и подчертана общителност. винаги с всички ласкав и приветлив, с неизменна светла радостна тънка усмивка и лъчисти светли очи. ‚Всеки човек трябва с нещо да бъде утешен‘ – казваше той и умееше да утешава всички и всекиго. За всеки срещнат имаше някаква приветлива дума, а често даже и някакво подаръче. Когато след шестмесечно прекъсване се откриваше корабоплаването и в Соловки пристигаше първият параход, тогава обикновено, владика Виктор получаваше наведнъж много вещеви и продоволствени пратки от материка. Владиката раздаваше за няколко дни всички тези колети, без да остави за себе си почти нищо. Той ‚утешаваше‘ мнозина, често напълно непознати за него затворници, като особено жалеше така наречените ‚урки‘, „Урки“ – от УР (Уголовный розыск) – криминалният отдел на съветската милиция. „Урки“ са контингентът, с който се занимава криминалната милиция, тоест дребните крадци, изпратени тук като ‚социално вредни‘, ‚за изолиране‘, по член 48.

Беседите между епископите Максим и Виктор, свидетели на които често бяхме ние, лекарите от санитарната част, живеещи в едно помещение с владика Максим, представляваха изключителен интерес и бяха изпълнени с дълбоко духовно назидание. Двамата епископи с любов един към друг, без да бързат, без да се поддават на раздразнение и да спорят, разговаряха, сякаш внимателно разглеждайки от различни страни едно и също сложно явление. Владика Максим беше песимист и се готвеше за тежките изпитания на последните времена, като не вярваше във възможността за възраждане на Русия. А владика Виктор беше оптимист и вярваше, че е възможен кратък, но светъл период, като последен подарък от небето за измъчения руски народ.“ Протопресвитер о. Михаил Польский. Новые мученики российские, т. 2, Типография преп. Иова Почаевского, Джорданвилль, Нью-Йорк. U.S.A. 1957 г., сс.70-72.