Епископ Виктор (Островидов)

СОЛОВЕЦКИЯТ КОНЦЛАГЕР
Тринадесета рота

Н овопристигналите на Соловецкия остров постъпвали в така наречената карантинна рота, в която оставали за различен срок от време, някои – до три месеца. Карантинната или още тринадесета рота се помещавала в главния храм на Соловецкия манастир „Преображение Господне“. Ето как изглеждал храмът при новото си предназначение:

„В Преображенския събор се намираше тринадесета – карантинната – рота.

Нарове на три нива, запълнени докрай. Хората се движат като сенки, говорят полугласно и въпреки това във високия купол на древния храм този сдържан шум и случайните възгласи отекват като незамлъкващо бучене… Някакъв чудовищен кошер. Този кошер е в непрекъснато движение: едни ги откарват, други постъпват, съседите непрекъснато се сменят.

Има множество престъпници – крадци и убийци, тук има и сплотени групички от мужици в тежки овчи полушубки – те се държат здраво един за друг. В тъмните ъгли са се свили сектанти с изнурени лица, трескави очи и нателни кръстчета, направени от вързани с конец пръчици, висящи на връвчици от женски коси. Срещат се и старци със сенаторски бакембарди и старомодни пенснета на протрити шнурчета.

Виковете на дежурните карат всички сепнато да скачат, несмислено да се хвърлят с готовност да изпълнят каквато и да е заповед.

…Всяка нощ в бившия притвор на храма се случват разправии. Оттам се носят вопли и влачат пребити до кръв хора. Хвърлят ги в карцера – огромно подземие под църквата.

…Лагерното началство знаеше какво прави, когато поставяше едни затворници да надзирават други, поощрявайки при това най-ревностните и жестоките, готови да служат безотказно. Намираха се садисти, открили в занаята на палача своето призвание.“ Волков О. В. Погружение во тьму. М., Мол. гвардия : Т-во рус. худож., 1989. Сс. 60-62.

„Ротният Чернявски, от затворниците, без да ни поглежда, притича до прозореца и от там с глух, пресипнал глас ни нареди:

- Сега на проверка. Тук не сте на вилата… На дежурния стрелец отговаряйте дружно, иначе… След проверката ще отидете на нощна работа.

- Но ние и предишната нощ не спахме – осмели се да възрази инженер Зорин. Чернявски чак позеленя поразен от дързостта.

- Ще ви разсъня аз!... Вашият живот свърши. Разпуснали са ви по затворите. Запомнете веднъж завинаги: вие нямате право да разговаряте с надзирателите и охраната. Никакви въпроси! Ясно? Вие сте на Соловки и за вас връщане няма.

Чернявски изтича навън, а един от неговите помощници ни строи за проверка вътре в храма. В ротата имаше около три хиляди души. Пристигналите с нас имеславци и мусаватисти отказаха да се строят за проверка. Повлякоха ги насила… Над два часа продължи строяването, преброяването, поименното извикване. Дежурният червеноармеец прие рапорта на ротния, приближи се към строя:

- Здравей тринадесета!

- Здраве желаем! – кънти отговорът.

В помещението повече не се върнахме. Цяла нощ пренасяхме железни отпадъци и греди в манастирския кремъл, метохме и чистихме застлания с камъни манастирски двор. А утре и вдруги ден същите отпадъци и греди ги пренасяме на предишното място... Такава е една от особеностите на соловецката каторга: ако няма истинска работа, арестантите трябва да бъдат заети, ако ще би с носене на вода в решето, само да не им се дава отдих. Чак към сутринта, едва два-три часа преди проверката се добрахме до своите нарове. А след проверката ни подгониха на торф. През кремълските врати течаха два потока хора: по-големият – навън, по-малкият – от работа навътре в своите роти. Торфената машина работеше непрекъснато и ние едва-едва успявахме да я обслужваме. Само докато се преместваха релсите на вагонетките, ни се падаше кратък отдих. А вечерта след торфа отново ни подгониха на ударник по почистването на манастирския кремъл, а през деня отново на тежка работа – да мъкнем неизпечените тухли в тухларната от сушилнята до пещта... Само две нощи през седмицата спахме по шест часа и смятахме това за щастие.“ Розанов М. М. Соловецкий концлагерь в монастыре. 1922 – 1939 : Факты – Домыслы – «Параши» : Обзор воспоминаний соловчан соловчанами. В 2 кн. и 8 ч., США : Изд. автора, 1979., Кн. 1. Сс. 84-85.

Към този режим трябва да се добавят и издевателствата на охраната. Олег Волков си спомня:

„А ето тук, близо до брега, затворниците гребяха вода от една дупка в леда и бегом се носеха към друга дупка, за да я излеят в нея… В продължение на часове, под злобната команда: ‚Греби до сухо!‘ – щедро придружена с юмруци в зъбите…“ Волков О. В. Погружение во тьму. М., Мол. гвардия : Т-во рус. худож., 1989. С. 184.

Не по-малко тежко за лагерниците, особено за вярващите, било съжителството с криминалните престъпници. Всяка година преди Великден лагерното началство следяло строго дали няма да се увеличи повече от обичайното броят на лагерниците, освободени от лекарите от физически работи поради заболяване, и изисквало освобождаванията да бъдат сведени до минимум. Това увеличавало напрежението пред лекарските кабинети. Проф. Иван Андреевски, който работел в лагера като лекар от затворниците, пише:

„Пред нас бяха хора от два напълно различни психологически типа. Тихи, смирени, предимно свещеници и монаси, възрастни и стари хора, улегнали селяни и интелигенти, с медни и сребърни нателни кръстчета, които за нищо не молеха и не очакваха освобождаване. Шумни, гръмки, кресливи, дръзки и груби криминални (разбира се не всички, защото и сред криминалните имаше вярващи), които настояваха да бъдат освободени и цинично ругаеха. Ругатните им са непредаваеми! Псувните, с прибавени най-цинични и кощунствени епитети по отношение на имената на Спасителя и Божията Майка бяха непоносими! Шегите и оскърбленията към ‚поповете‘ и издевателствата над религиозните чувства на вярващите преминаваха всякаква граница: те плюеха на нателните кръстчета, късаха ги от вратовете на съседите си, с кикотене ги тъпчеха с крака. Заплахите и наказанията не помагаха. Молбите и убеждаванията предизвикваха смях. Гледах тези хора с ужас и негодувание и не виждах в тях Божията искра.“ Проф. Ив. Андреев. Катакомбные богослужения в Соловецком концлагере. "Православная Русь", №12, 1948 год.

При такива условия на лагерния живот никак не звучи пресилено друга една максима, в истинността на която лагерниците опитно се убеждавали: „Вас съветската власт ви е изпратила тук, не за да бъдете поправени, а за да бъдете погубени.“ Повече шанс да оцелеят имали тези, които поради квалификацията си били освобождавани от общите работи и пренасочвани на работа по специалността, но това била малка част от затворниците.

В началните години на съществуването на Соловецкия лагер духовенството и вярващите, осъдени по църковни дела били изпращани на тежките общи работи. Но през 1925 г. това положение се променило. Дотогава в кухните и продоволствените складове били назначавани лагерници от разни категории, но притиснати от глада те присвоявали значителни количества от продуктите и се установявали големи липси от и без това недостигащото продоволствие. Тогава лагерното началство решило да опита с назначаването на духовенството на тези длъжности, тъй като добре знаело, че клириците няма да крадат. Така практически чекистите трябвало да признаят, че тези, които наричали „тунеядци“, „измамници, злоупотребяващи с невежеството на народа“, „експлоататори“ били най-честните, старателни и добросъвестни хора измежду лагерниците. Всички затворници били доволни от домакинската работа на духовниците – продуктите се раздавали акуратно, без липси, без измами в грамажа. Кражбите престанали. Дотогава духовенството, монасите и вярващите, осъдени за „религиозна контрареволюция“ били пръснати по най-тежките роти, сред рецидивистите, на непосилните общи работи и не били допускани до сравнително по-леки работи. След 1925 г. те били групирани в отделна шеста рота и лагерното началство на практика предало корпоративно на духовенството цялото вътрешно снабдяване на лагера. Започнали да назначават клириците и на всякакви други материално отговорни, счетоводни и отчетнически длъжности. Те завеждали стопанските учреждения, складовете, санитарната част, престарелите ги назначавали за пазачи. Духовниците дори получили възможността да посещават богослужения. Те се извършвали в единствената останала действаща църква на бившия Соловецки манастир – гробищната църква „Преподобни Онуфрий“. След разгрома на манастира в началните години след революцията група монаси останали да живеят на острова като волнонаемни работници. На тях именно била оставена гробищната църква и до края на 20-те години им било разрешено да извършват богослужения в нея. След 1925 г. на клириците-затворници също им било позволено да посещават техните богослужения. До края на 1929 г. на духовниците в лагера не им забранявали да носят раса и не ги принуждавали да си стрижат косите. Но все пак те, както и останалите лагерници, при пристигането си на Соловецките острови трябвало да преминават през карантинната рота.