Слово за празника Петдесетница

Д нес, възлюбени, прославяме Триединия Бог и възпоменаваме слизането на Неговото Трето Лице – Дух Свети над Христовите апостоли, а чрез тях – и над Църквата, тоест над събранието, над общността на повярвалите в Спасителя Христос.

Светият Дух е душа на Църквата, а тя, по думите на свети апостол Павел, е тяло Христово. Това тяло, или богочовешки организъм, както също така се нарича, в своето земно измерение включва в себе си всички правилно вярващи в Богочовека Христос. Току-що казаното е известно на всеки просветен православен християнин. Но значението му не се изчерпва със знанието, което то съдържа. Всяко слово за Църквата, почерпено от Божието Откровение, от богословското свидетелство на отците, е преди всичко изречен опит, който сочи пътя на живот в Църквата, на автентично пребъдване в нея. Ако не се решаваме да тръгнем и да вървим по този път, а само разсъждаваме и говорим за него, ще се оприличим на човек, описващ местност, която е виждал на изображение, но никога не е посещавал.

Вярно, не е лесно да се приобщим към живота в Църквата, въпреки че тя ни дава благодатните средства за това. Натъкваме се на противодействия и в нас, и вън от нас. Живеем във време, обилно напоено със себичност, егоцентризъм, те пък – от опит знаем – са обратно пропорционални на способността за стойностно човешко общуване. А животът в Църквата е общуване – с Бога и в Него, чрез Неговата благодат – с ближните. Номиналната принадлежност към Църквата, свързаността с храма, едни или други повърхностни навици за практикуване на вярата още не са живот в Църквата. Събирането на хора в храма без връзка помежду им още не е живот в Църквата. Не е живот в Църквата и образуването на отделни групи енориаши за социални контакти от светски тип.

Да се запитаме честно: как можем да бъдем жив църковен организъм, ако сме себезащитно подозрителни един към друг, ако „благоразумно“ се пазим един от друг, ако се грижим най-вече за себе си, ако за нас храмът е място, където законнически изпълняваме „религиозния си дълг“, без изобщо да си спомняме словата на Апостола: „не дължете никому нищо освен взаимна любов“ (Рим. 13:8)?

Кондакът за днешния празник, възлюбени, гласи: „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, всички към единство призова, затова и единогласно славим Всесветия Дух“. Съвременен православен автор изтъква, че в събитието на Петдесетница се разкрива един от първите дарове на Светия Дух – възможността за общуване – същинско и всеобхватно. Човекът, който усвоява даровете на Светия Дух, може да говори и да разбира езика на ближния си – не като лингвистично понятие, а най-вече езика на сърцето му – преодолявайки всяка пречка. Обратен е случаят със строежа на Вавилонската кула. Опиянен от бляна за самодостатъчност, човекът се превръща в идол за самия себе си, пресича връзката си с Бога и заедно с това губи възможността да говори и разбира езика на ближния си, най-вече езика на сърцето му.

Животът в Църквата е път към Бога, към ближния, към себе си. Път, по който се учим да общуваме с Бога, с ближните и да опознаваме себе си. В общението с Бога се учим да общуваме с ближните си и в общението с ближните си се учим да общуваме с Бога. Започваме да придобиваме опитно знание, че без такова общение ние неизбежно се отчуждаваме и от самите себе си, понеже сме създадени по образ Божи.

Животът в Църквата е дар на Светия Дух и тези, които се приобщават към този живот, сами стават даряващи, придобиват дух на даряване – изпълва ги подбудата не да получават, а преди всичко да даряват: приветлив поглед, добра дума, съпричастност, искрена добронамереност, непринудена помощ. Придобиващите дара на общуване и даряване губят способността да виждат в ближния съперник, възприемат недоброто отношение към себе си с болка от раната на другия, а не като повод за осъждане, противопоставяне, отчуждение.

Ето с какъв живот в Църквата желае да ни дари Човеколюбивият Бог. И ни зове към такъв живот. Зове ни заради самите нас, заради спасението ни. За да можем още тук, в дебрите на земното си странстване, да вкусим колко е благ Господ. За да бъдем един за друг утеха, отрада, а не камък за препъване. И така заедно да вървим по пътя на Живота въпреки несгодите, скърбите, изпитанията.

Да се смили над нас, да ни пробуди, да ни освести, да ни освети и спаси православно познаваният в Троица Бог – Отец, Син и Дух Свети, на Когото подобава слава, чест, поклонение и благодарност сега и всякога, и в безкрайността на бъдещия век. Амин!


† Триадицки митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква