„Наистина суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят Вечносъществуващия“ (Прем. Солом. 13:1) – като изобличение звучат днес тези думи на цар Соломон. Премъдрият владетел на дванадесетте израилеви колена, Давидовият син, който съградил храм на Живия Бог и който доскоро изповядвал: „Цял свят е пред Тебе като залюлени къпони, или като капка утринна роса, що пада на земята. Ти всички милуваш, защото всичко можеш… Ти обичаш всичко съществуващо…“ (Прем. Солом. 11:23-25), същият този премъдър цар бил склонѐн от своите жени да служи на чужди богове.

Божието наказание не закъсняло. Както сам Соломон възпял: „Твоят нетленен Дух пребъдва у всичко. Затова Ти малко по малко изобличаваш заблудилите се и, като им напомняш в какво съгрешават, вразумяваш ги, та, като отстъпят от злото, да повярват в Тебе, Господи!“ (Прем. Солом. 12:1).

„Тъй говори Господ, Бог Израилев: ето, изтръгвам царството от ръката на Соломона… Това е задето те ме оставиха и започнаха да се кланят на Астарта и на Хамоса, и на Милхома, и не ходиха по Моите пътища, като баща му Давида… Аз не отнимам цялото царство от ръката му, а го оставям да владее през целия си живот заради Моя раб Давида – и десет колена от царството ще дам на тебе (Йеровоам – б.м.), а на сина му (Соломон) ще дам едно коляно, за да остане светилото на Моя раб Давида през всички дни пред лицето Ми в град Иерусалим, който Си избрах, за да пребъдва там името Ми“ (3 Царства 11:31,34-36).

Соломон бил едва третият поред цар, поставен над всички евреи. След неговото управление върху картата на Палестина се появили две отделни царства – Израелското царство със столица Самария, управлявано първоначално от Йеровоам, който владеел над десет от Израилевите колена, и Юдейското царство със столица Йерусалим, управлявано от Давидовия род, първоначално от сина на Соломон – Ровоам, с когото останали само две колена – Юдиното и Вениаминовото коляно.

А за това колко поразени бяха децата свидетелстват множеството техни рисунки, пресъздаващи очертанията на двете царства. Едно е сигурно: нашите пътешественици са готови за картографи:

В интерес на истината, никога досега с децата не сме били на пътешествие едновременно на две места, и не какви да е, а цели царства! Звучи величествено, но всъщност ни очаква тъжна гледка. Не стига, че царят на Юдея, Ровоам, син на Соломон, продължавал да затъва в лошите си дела, но и богоизбраният Израилски цар Йеровоам извършил още по-страшен грях:

„А Йеровоам си говореше в сърцето: царството може пак да премине към Давидовия дом…И царят направи два златни телеца и каза на народа: не ви трябва да ходите в Иерусалим; ето твоите богове, Израилю, които те изведоха из Египетската земя“ (3 Царства 12:26-28).

Целият израилски народ бил въвлечен в греха на идолослужението. И поколение след поколение, бавно и неусетно израилтяните съвсем забравили за Бога, Който наистина ги извел от земята на робството. В цялото царство останали малцина, които не се поклонили на гнусните идоли, а продължавали вярно да служат на Бога. Душите на хората изнемогвали от жажда – не жажда за вода, а жажда за истинско Божие слово. Положението станало особено тежко по времето на цар Ахав:

„Ахав се възцари над Израиля и царува в Самария двадесет и две години. Ахав вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа повече от всички свои предшественици.

Не стигаше, дето той изпадна в греховете на Йеровоам, а си взе още за жена Йезавел, дъщеря на сидонския цар Етваала, и начена да служи на Ваала и да му се покланя. Повече от всички израилски царе, които бяха преди него, Ахав върши това, що дразнеше Господа, Бога Израилев и погуби душата си“ (3 Царства 16:29-34).

Нашият верен водач свети Йоан Златоуст рисува пред нас още по-ясна картина на израилското царство по времето на Ахав:

„Нощ обхващала цялата вселена; гъст облак покривал всичко; всички потъвали в зло; било всеобщо корабокрушение, не от вода, а от разпътство; целомъдрието било гонено, а развратът тържествувал; добродетелта била преследвана, а порокът процъфтявал; хълмовете, планините и въздухът се осквернявали; слънцето се помрачавало от дим, земята ставала нечиста, небето било унизявано, всички твари страдали от идолослужение; всички блуждаели като в мрак, понеже не вниквали в същността на творенията: виждали камък, и му се покланяли като на бог; виждали дърво, и също го почитали като бог; виждали Твореца, и се покланяли на творенията“ (св. Йоан Златоуст, том 4, с. 385).

Именно в това тежко време Бог изпратил на хората един от най-великите и несъмнено най-пламенния Свой пророк – Тесвитеца Илия:

Свети пророк Илия се родил в Галаадската страна. Неговият баща Савах бил от свещеническия Ааронов род. Той имал чудно видение за своя син в момента на раждането му: светлосияйни мъже разговаряли с младенеца, повивали го с огън и го кърмели, като слагали в устата му огнен пламък:

Когато удивеният баща споделил съкровеното видение, първосвещеникът го утешил: „Не бой се, но знай, че този младенец ще бъде съсъд на Божията благодат; словото му ще бъде като огън, силно и действено, велика ще бъде и ревността му за Господа“.

Нашите неделни пътешественици още рисуват на дъската своята представа за огнената храна, с която ангелите хранели пророка:

Децата още не могат да си представят словото на Илия – силно и действено като огън, нито великата му ревност за Господа. Но ето че за първи път чуват неговите пророчески слова:

„Жив Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя! През тия години няма да има нито роса, нито дъжд, освен по моя дума“ (3 Царства 17:1).

„Нито роса, нито дъжд“ – представяме ли си какво означава това? Пред нас стоят снимки от подобно бедствие, случило се в наши дни в Кения: майка, подаваща на детето си последната коричка хляб; девойка, накиснала в купа кафяви, горчиви пустинни плодове, които в обичайна ситуация бихме нарекли неядливи; стадо жирафи, паднали един до друг в неестествен кръг, повалени от глада и жаждата… Иван К. подава боязливо глава иззад дъската:

— Госпожо, тези снимки съвсем истински ли са?
— Точно колкото е истински гладът, момчето ми!

А онзи ден, изправен пред царя Ахав, свети пророк Илия ревнувал за славата Божия и искал някак да накара своите сънародници да осъзнаят, че страдат заради своята отдалеченост от Бога, Всеблагия Творец и Създател. Единствен Илия притежавал светилника на добродетелите и така силно обичал Господа, че бил готов сам да изтърпи и жажда, и глад, та израилтяните, поне изтощени от глад да обърнат отново сърцата си в молитва към Вечносъществуващия и да престанат да се покланят на бездушните идоли. Той не мислел за себе си, защото знаел, че милосърдният Бог за всичко промисля:

„И биде слово Господне към него: тръгни оттук, обърни се към изток и се скрий при поток Хорат, който е срещу Йордан;

От тоя поток ще пиеш, а на враните съм заповядал да те хранят там.

И той отиде…И враните му донасяха хляб и месо сутрин, хляб и месо вечер; а пиеше от потока.

След няколко време потокът пресъхна, понеже нямаше дъжд на земята.“ (3 Царства 17:2-7).

Колко дивна била онази местност – не заради земните красоти, а заради онзи, който пребивавал там, заради „Илия пророка, земния ангел и небесен човек; който имал ръст три лакти и достигнал до голяма висота“ (св. Йоан Златоуст).

Ето как Господ може да устрои по възможно най-неочаквания начин спасението на всекиго. Враната, според еврейския закон, била нечисто животно, ала и тя послужила на Създателя, щом получила Божията заповед да храни пророка.

А когато гладът се усилил, Бог изпратил своя пламенен служител при една вдовица в Сарепта Сидонска:

„И стана той, та отиде в Сарепта. Когато дойде при градските порти, ето, там една вдовица жена събира дърва:

— Дай ми малко вода в съд да пия. Донеси ми в ръце и къс хляб.
— Жив ми Господ, Бог твой, нямам нищо печено, а имам само шепа брашно в делвата и малко дървено масло в гърнето; и ето, ще отида и ще приготвя това за себе си и за сина си; ще изядем това и ще умрем.
— Не бой се; върви и направи, което каза, но по-напред направи от това малка прясна пита за мене и ми донеси; а за себе си и за сина си ще направиш после;

Защото тъй говори Господ, Бог Израилев: „брашното в делвата няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Господ ще даде дъжд на земята“ (срв. 3 Царства 17:9-14).

Илия извършва велико чудо, а ние гледаме с възхита към благородната душа на бедната вдовица, оказала се най-достойна да приеме и храни пророка. Отново свети Йоан Златоуст ни разкрива това добре скрито съкровище: „Познай благочестието на тази жена: тя не само не се изпълнила с негодувание срещу този, който причинил глада, не се разгневила и не повикала други, за да го накажат, но и го послушала с голяма кротост. Колко пречки имала тя. Слушай: 1. Тя била другоплеменница; 2. Била сидонка – друга пречка, защото не е едно и също да бъдеш просто другоплеменник или да принадлежиш на Сидон, най-нечестивия град; този град Христос посочил в Евангелието като пример на крайно нечестие. 3. Била жена – слаба и нуждаеща се от помощ; 4. При това била и вдовица; 5. Сама се грижела за прехраната на децата си. 6. Илия за нея бил напълно чужд, и по род, и по вяра, но и същият, който бил изпратил глада… Кой може да си представи друг, по-висок пример на гостоприемство?“ (св. Йоан Златоуст, том 5, с. 468)

Оставяме децата да помислят до следващото ни занятие дали са виждали и те някой впечатляващ пример на гостоприемство.

Сава, както винаги, изпревари всички останали с възможно най-неочаквания и оригинален отговор: „Мама!“.

Нямам търпение да чуя и останалите отговори. А вие?

Надяваме се и нашите нови пътешественици – София и Кристиян – да са почувствали нашето най-искрено: „Добре дошли сред нас!“. Бъдете пламенни и верни на Господа като свети Илия!