На днешното занятие в неделното училище цари небивало оживление. Нашите любими пътешественици Йоана К. и Филип отново са сред нас и това е напълно достатъчно да предизвика радост и усмивки у всички ни. Децата сякаш предчувстват колко необикновено пътешествие ни очаква и привлечени от този факт се стичат, рано-рано в класната ни стая.

Е, напълно ги разбирам. Не всеки ден и не на всеки пътешественик се удава да тръгне по следите на Истината и да има за водач най-неустрашимия Христов воин – свети Георги:

Дали сме готови да проследим подвига на един живот, отдаден изцяло на Бога; живот, който за нас, съвременните хора, звучи почти като приказка? Облекли ли сме Божието всеоръжие? Носим ли бронята на правдата и щита на вярата, шлема на спасението и духовния меч (срв. Еф.6:13-17), за да сме способни да повярваме и да се включим в тази приказка?

Не знаем. Знаем само, че сме готови да вървим след храбрия свети Георги и ако нейде из историята ни срещне страшен дракон, смело да се притечем на помощ. Може би ви звучи самонадеяно, но ние, както винаги, имаме доказателство. Въодушевени от примера на светия мъченик, децата се заеха да нарисуват на дъската множество дракони, прободени от копието на победоносния Георги:

Не е лесно да надвиеш страшно чудовище, нали? Затова, съвсем естествено, и нашите пътешественици са уморени. Е, деца, време е да си отдъхнете и да послушате чудното житие приказка:

Свети великомъченик Георги
Победоносният свидетел на Истината

На величествения трон на Римската империя, облечен във власт и бляскави одежди, седеше император Диоклециан. На лицето му нямаше усмивка. Навъсил вежди, той си мислеше:

„Добрах се до царската корона с цената на много лъжи. Дори успях да убедя повечето римляни, че съм пратеник на боговете, които така усърдно почитам ден след ден. Та нали затова издадох заповед хората и на мен да се покланят до земята и да целуват края на дрехата ми! А ето, днес пред мен е поредният пратеник с писмо от далечна провинция на империята ми: ах, тези християни са се умножили безкрай! Те презират нашите древни римски богове. Не им принасят жертви, а с това нарушават и моята царска заповед. Ако продължават да ми се противят и да проповядват своята вяра в Единия Бог, скоро цялата ми империя ще стане християнска. Тогава кой ще почита мен, великия император?! О, ако нямаше християни по земята!“

Омраза помрачи лицето на императора. В тази минута Диоклециан взе съдбоносно решение. Той свика всички важни хора от цялата Римска империя. Князе, управители, знатни граждани чуха заповедта на царя. От град на град се понесе мрачният зов на владетеля – като грозен рев на освирепял див звяр:

— Побързайте да изкорените от цялата империя християнската вяра и аз с всички сили ще ви помагам в това дело!

Георги бе сред първите, които узнаха беззаконното желание на императора. Като един от любимците на Диоклециан, младият воин наскоро бе получил от него и титлата управител. А всички управители присъстваха на важния държавен съвет днес. И почти всички в един глас подкрепиха своя император.

Не и Георги. Никой още не подозираше скритото съкровище в душата му – смелият кападокиец бе таен християнин. Единствено сияйната красота на лицето му донейде издаваше вътрешната му благообразност.

Току-що напуснал нечестивото събрание в двореца, яхнал своя бял жребец, Георги се завръщаше в славния си полк, където стотици войници бяха готови да го последват във всяка една битка на живот и смърт. Беше спечелил сърцата им със своята храброст и всеотдайност, преданост и готовност да се жертва за другите. Крепък и снажен, с дружелюбна усмивка и светъл взор, двадесетгодишният хилядоначалник Георги привличаше към себе си всички. Дори Диоклециан, суров и способен да обича само себе си, изпитваше такава силна привързаност към Георги, че често го канеше в царските палати.

Но не за слава и власт копнееше сърцето на светия воин. Още щом чу заповедта на императора, боголюбивата душа на Георги затрептя от неземна радост, че ще може да изпълни своето най-съкровено желание на християнин – да пострада от любов към Спасителя. Благодарното сърце на Георги гореше в молитва:

„Благодаря Ти, Господи, Който устройваш всичко за наше добро и изпълняваш всяко наше благо желание! Благодаря Ти, че не си забравил мен, най-малкия Твой раб, който ден и нощ Ти се молех да ме удостоиш да пострадам за Твоето пресвято Име! Не ме оставяй, но дай ми да завърша този земен живот по пътя на мъченичеството, за да бъдеш прославен още повече Ти, мой Създател и мой Бог!“

Окрилен от любов към Христа, Георги незабавно се погрижи да раздаде на бедните всичко, което притежаваше. Огромно беше богатството, което младият човек наследи от своята благочестива майка Полихрония, ала неизброимото имане не можеше да превиши милосърдието на святата му душа. Ревността по Бога подтикваше Георги да раздаде решително и докрай своето наследство. Не забрави да прояви своето великодушие и към робите, на които подари най-желаното – свободата. Сетне, откъснал се от грижите за всичко земно, мъдрият Георги се отправи към царския двор.

В това време Диоклециан, заобиколен от своите велможи, продължаваше да крои планове какво още зло да стори на омразните християни. Ласкатели и съветници одобрително кимаха при всяка безчовечна идея на владетеля. Тронната зала сякаш бе притъмняла, неспособна да побере толкова много зло.

И в този миг вратите се отвориха. Лъч ярка светлина нахлу неканен и се спря точно върху императорското лице. Диоклециан примигна недоволно, ала в следващия миг различи очертанията на своя любим воин. Императорът мигом омекна и доволно приветства:

— Винаги добре дошъл си, Георги, утеха за моите очи! Кой от великите богове те доведе днес при нас?

Георги, спокоен и неустрашим, вдигна своя светъл поглед към владетеля. Когато заговори, лицето му сияеше:

— Докога, о, царю, и вие, князе и съветници, ще изливате своята ярост против беззащитните християни? Не се лъжете, защото вашите бездушни идоли не са нищо друго освен прах и пепел, а не богове, както вие си мислите. Само Иисус Христос, Когото изповядвам, е истинският Бог!

Гордият Диоклециан не можеше да повярва на ушите си: „Нима това е Георги, когото толкова обичам? Нима и той е християнин!?“.

С разширени от гняв очи, напълно неспособен да произнесе и думичка, императорът даде знак на своя най-верен приближен Магненций да говори вместо него:

— Кой ти даде тази смелост, Георги? – попита не по-малко удивеният Магненций.

— Истината – отговори свети Георги.

— Коя е тази истина? – същински Пилат, Магненций въпросително погледна към безстрашния младеж.

с

— Истината е Сам Иисус Христос, Когото вие гоните – просто отвърна свети Георги.

***

Така започва безпримерният подвиг на великомъченик Георги, с обич наричан Победоносец. Заради тази любов към Истината, Господ му дарил силата да претърпи непоносими мъчения – пробождали го с копия, а копията се огъвали; завързали го на колело за мъчения, но ангел от небето го излекувал от раните; хвърлили го в яма с негасена вар, а той престоял там три дни и излязъл невредим; обували му нагорещени железни ботуши, целите в гвоздеи, а той тичал с тях; давали му да изпие отровно питие, но и там силата Христова го опазила.

Днес не ни се налага да претърпяваме подобни мъчения – нито на мен, нито на теб. Ала и днес – и за мен, и за теб – пътят, по който се става истински християнин, е един и същ. Този път е Истината. Този Път е Сам Иисус Христос.

Свети великомъчениче Георги, води ни!